— Мефисто! — извика Дагоста с разширени от смайване очи.

— Не думай! — иронично го изгледа началникът. — Да не ти е приятел?

— По-скоро случаен познат — обади се Пендъргаст.

Човекът със странното име местеше поглед от Дагоста към Пендъргаст и обратно, после лицето му се изкриви в мрачна гримаса.

— Уайти! — просъска той. — Гадни шпиони! Предатели! Свине! — Дръпна се толкова рязко, че полицаите за малко не го изпуснаха. После въпреки яростната му съпротива все пак успяха да го повалят на пода.

— Юда! — кресна скитникът и се изплю в краката на Пендъргаст.

— Шантаво копеле! — изруга Хорлокър, заковал очи в боричкащата се на пода купчина от тела.

— Не чак толкова — възрази Пендъргаст. — Вие как бихте постъпили, ако някой ви прогони от дома ви с помощта на сълзотворен газ?

Мефисто успя да се освободи от ръцете на ченгетата и отново се втурна напред.

— Дръжте го здраво, за Бога! — изръмжа Хорлокър, отмести се по-надалеч и се извърна към Пендъргаст: — Нека да видим дали ви разбирам правилно — с престорена любезност рече той. — Споменахте, че желаете да взривите тунелите „Астор“, нали така?

— Не толкова тунелите, колкото изходите от тях — уточни агентът на ФБР, без да обръща внимание на сарказма. — От решаващо значение е да не позволим на източената вода да стигне до океана. С малко късмет бихме постигнали и другата си цел — да прочистим въпросните тунели от техните обитатели, като същевременно неутрализираме и реовируса. Трябва да задържим водата в продължение на четиридесет и осем часа, което ще бъде достатъчно на хербицида да си свърши работата.

Марго забеляза, че при тези думи Мефисто изведнъж се укроти.

— Можем да пратим водолазен екип и откъм реката — продължи Пендъргаст. — Оттам достъпът е сравнително лесен. Проучих системата с изключително внимание. След като тунелите „Астор“ бъдат наводнени, излишната вода ще се насочи към Западния страничен канал. Именно него трябва да взривим.

— Не вярвам в успеха на подобно начинание — въздъхна Хорлокър и подпря глава на юмрука си.

— Но дори това може да се окаже недостатъчно — продължи Пендъргаст. Вече не обръщаше внимание на шефа и разсъждаваше на глас: — За да бъдем сигурни, ще се наложи да запечатаме и Дяволския етаж, при това отгоре. Картите сочат, че Гърловината и нейните отводнителни тръби представляват затворена система, която стига чак до Главния резервоар. От това следва, че трябва да запечатаме всички отточни тръби под огромната кухина, ако искаме да задържим водата вътре. Така ще попречим на евентуалните й обитатели да се измъкнат навън, като използват един или друг въздушен звънец.

Лицето на Хорлокър изразяваше недоумение. Пендъргаст придърпа лист хартия и нахвърля някаква скица:

— Гледайте внимателно! Ето тук водата ще премине през Гърловината. Вторият екип ще се спусне точно под нея и ще запуши всички изходи. Няколко нива по-надолу се намира Дяволският етаж и неговите изходи към реката. Те ще бъдат минирани от екип тюлени и водата ще си остане в тунелите „Астор“. — Очите му бавно се спряха върху лицето на шефа. — А това означава, че няма спасение за Бръчкавите…

От окованата фигура на пода се изтръгна злобно ръмжене, от което косите на Марго настръхнаха.

— Разбира се, начело на втората група ще трябва да бъда аз — продължаваше спокойно Пендъргаст. — Тя ще има нужда от водач, а аз вече съм бил из тези места. Разполагам с груба карта и съм проучил проектите за различни работи, извършени из по-горните нива. Бих отишъл и сам, но за пренасянето на експлозива са нужни неколцина.

— Тая няма да я бъде, изчадие юдово! — внезапно извика Мефисто. — Не можеш да стигнеш навреме до Дяволския етаж!

Хорлокър рязко вдигна глава и стовари юмрук върху масата.

— Достатъчно ви слушах! — кресна той. — Край на игричките! На главата ми е тежка криза, която трябва да разрешавам. Махайте се по дяволите, Пендъргаст!

— Само аз познавам тунелите толкова добре, че да ви заведа долу и да ви върна обратно преди полунощ! — изсъска Мефисто, впил тежък поглед в лицето на Пендъргаст.

Агентът спокойно издържа на погледа му, а на лицето му се появи замислено изражение.

— Може и да си прав — кимна в крайна сметка той.

— Достатъчно! — изръмжа Хорлокър и рязко се завъртя към полицаите, които бяха довели Мефисто: — Закарайте го в дирекцията! Ще се оправяме с него, след като се слегне пушилката.

— Какво ще искаш в замяна? — обърна се Пендъргаст към скитника.

— Място за живеене. Гаранции срещу преследвания. По-малко страдания за моя народ.

Агентът го погледна някак унесено, лицето му бе напълно безизразно.

— Казах ви да разкарате тоя тип! — изрева Хорлокър.

Полицаите вдигнаха Мефисто на крака и го заблъскаха към вратата.

— Останете по местата си! — нареди Пендъргаст. Заповедта бе произнесена тихо, но толкова повелително, че полицаите замръзнаха.

Хорлокър рязко се завъртя, на слепоочието му запулсира дебела вена.

— Какво значи това? — попита с дрезгав шепот той.

— Директор Хорлокър, в съответствие с правомощията си на федерален агент на правителството на САЩ, аз арестувам този индивид!

— Я не ме занасяй! — изръмжа Хорлокър.

— Имаме само два часа, Пендъргаст! — напрегнато се обади Марго.

Агентът кимна и се обърна към Хорлокър:

— С удоволствие бих продължил размяната на любезности, но времето ме притиска. Винсънт, вземи ключа за белезниците от тези господа. — А към униформените подхвърли: — Хей вие, поемам арестувания!

— В никакъв случай! — викна Хорлокър.

— Сър — обади се един от полицаите. — Не можем да се противопоставяме на федералните власти.

Пендъргаст пристъпи към дрипавия бездомник, който вече се беше изправил до Дагоста и разтриваше окованите си китки.

— Не съм наясно с ролята ви в днешните събития, господин Мефисто — тихо рече агентът. — По тази причина не мога да гарантирам личната ви свобода. На ако ми помогнете, може би ще успеем да отървем града от убийците, които заплашват и вашите хора. Давам ви дума, че исканията ви за повече права на бездомниците ще бъдат разгледани с максимална обективност. — След тези думи направи още една крачка напред и протегна ръка.

— Веднъж вече ме излъга! — присви очи Мефисто.

— Нямаше друг начин да стигна до теб — отговори Пендъргаст, без да отдръпва ръката си. — Тук не става въпрос за борба между имащи и нямащи. Ако някога е имало такава, сега няма. Защото провалим ли се, всички губим — и Парк авеню, и Маршрут 666.

Настъпи дълбока тишина. Накрая Мефисто леко кимна.

— Много трогателно, няма що! — промърмори Хорлокър. — Дано се издавите в лайната!

Смитбек надникна през ръждивата стоманена решетка в краката си. Беше стъпил на желязното мостче над облицована с тухли шахта, която чезнеше дълбоко в непрогледния мрак. Уокси и останалите вдигаха шум някъде далеч долу, невидими от наблюдателния му пост. Дано това безумие има смисъл, въздъхна за пореден път той. Но след като беше последвал Уокси чак дотук, не му оставаше нищо друго, освен да изчака и да разбере за какво става въпрос.

Направи предпазлива крачка напред и отново надникна в шахтата с петимата мъже, които шетаха нейде дълбоко под краката му. Ръждясалото мостче беше прикрепено към стената на огромен, увиснал над бездната метален резервоар. Решетъчният под се клатеше и при най-малкото движение. В крайна сметка успя да се прехвърли от другата страна, където имаше вертикална стълба. Хвана се за нея и протегна шия. В шахтата светеше цяла батарея прожектори, но въпреки това дъното почти не се виждаше. От резервоара се проточи тънка струйка вода и безшумно изчезна в бездната. Разнесе се глухо скърцане, сякаш корпус на подводница простена под огромното налягане на водните маси. От шахтата подухна изненадващо свеж и студен ветрец, който разроши косата му.

Дори в най-фантастичните си сънища не би могъл да допусне, че под водната кула в Сентрал Парк съществува толкова огромна и загадъчна кухина. Даваше си сметка, че огромният метален цилиндър над главата му на практика е дъното на Главния резервоар, чиито изпускателни шлюзове са свързани с отводнителните канали. С усилие на волята си забрани да мисли за огромното количество вода, което висеше точно над главата му. Вече можеше да вижда хората на Уокси, стъпили на една платформа в долния край на стълбата. Край тях смътно проблясваше невероятна плетеница от тръби, кранове и клапани, сякаш части от някаква кошмарна машина, построена в зората на Индустриалната ера. Стъпалата бяха плъзгави от конденз, а малката платформа долу нямаше парапети. Смитбек стъпи на първото стъпало, после размисли и се върна. И оттук се вижда, ако изобщо има нещо за виждане, помисли си той и възседна стъпалото. Мястото действително се оказа добро — можеше да следи действията на хората долу, като сам оставаше невидим.