По тухлените стени на шахтата шареха разсеяни светлини, до слуха му долитаха приглушените гласове на полицаите, странно кънтящи и деформирани. Различи сочния бас на Уокси, който познаваше от работното съвещание в музея. Дебелият полицай изключи радиостанцията и се обърна към дребен и нервен мъж с навити ръкави:

— Гаден малък лъжец! — просъска Уокси. — Изобщо не си ми казвал, че процесът не може да се спре!

— Казах ви и още как! — пискливо отвърна онзи. — А вие дори заявихте, че така е още по-добре! Май трябваше да си нося магнетофон, защото…

— Млъквай! — сряза го Уокси. — Това ли са клапаните?

— Ей ги там, отзад.

Последва тишина, нарушена от скърцането на метал и движението на мъжете.

— Тази платформа здрава ли е? — долетя приглушеният глас на Уокси.

— Откъде да знам? — отвърна пискливият гласец. — След компютризирането на системата поддръжката беше…

— Добре, Дъфи, ясно — прекъсна го капитанът. — Свърши каквото имаш да вършиш и да си вдигаме чуковете.

Смитбек протегна шия и напрегна взор. Човекът на име Дъфи се суетеше пред няколко огромни колела от плътно желязо.

— Трябва да ги завъртим всичките — долетя гласът му. — По този начин ще затворим главния шлюз. Когато компютърът даде команда за изпразване на резервоара, водата ще премине през автоматичните клапи, но главният шлюз ще остане затворен. Принципът на сифона, стига да работи. Както вече споменах, ръчното управление не е използвано от…

— Прекрасно. Като нищо ще ти дадат Нобелова награда! Хайде, направи го!

Какво да направи? — запита се Смитбек. Изглежда искаха да попречат на изпразването на резервоара. Мисълта за нахлуващите отгоре хиляди кубически метра вода бе достатъчна, за да потърси с поглед изхода. Но защо? Някакъв компютърен проблем? Май ще се окаже, че напразно беше зарязал най-значимата проява на гражданско неподчинение за последните сто години. Сърцето му се сви. Явно беше сбъркал мястото на сензацията.

— Помогнете ми да завъртя това — обади се отново Дъфи.

— Хайде, какво чакате! — сопнато викна Уокси. От наблюдателния си пост Смитбек видя двете неясни фигури, които пристъпиха към голямо желязно колело. Чу се усилено пъшкане.

— Не ще да мръдне — оплака се единият полицай.

Човекът на име Дъфи се наведе над колелото.

— Някой го е пипал! — извика той и посочи с ръка: — Вижте! Оста е изкривена! Онези кранове горе също са изпотрошени, при това съвсем неотдавна!

— Престани с тези глупости, Дъфи!

— Сам вижте. По това нещо е стреляно!

Последва мълчание.

— Шибана работа — промърмори с треперещ глас Уокси. — Можеш ли да го оправиш?

— Сигурно — сви рамене онзи. — Но ако разполагахме с едно денонощие, ацетиленови горелки, електрожен и нови оси, плюс още куп резервни части, чието производство е преустановено в началото на века.

— Хич не ща да слушам подобни глупости! Не успеем ли да завъртим шибаните колела, всички отиваме по дяволите! Хайде, Дъфи, извади ни от бъркотията, в която сам ни набута!

— Майната ти, капитане! — изви тънкият фалцет. — Писна ми от тебе, гадно и тъпо копеле! На всичкото отгоре и адски дебело!

— Това ще го включа в доклада си, Дъфи.

— Да не забравиш да добавиш и „дебелото копеле“! — тросна се дребният мъж.

Настъпи тишина.

— Хей, усещате ли миризмата? — обади се един от полицаите.

— Какво е това, по дяволите? — добави друг.

Смитбек напълни гърдите си с влажния и студен въздух, но не подуши нищо, освен мирис на мухъл и влажна мазилка.

— Да си махаме оттук! — викна Уокси и стъпи на най-долното стъпало.

— Хей, ами шлюзът? — долетя гласът на Дъфи.

— Нали и без това не може да се поправи — изръмжа капитанът, и без да поглежда назад.

От бездната долетя някакво далечно потракване.

— Какво беше това? — попита с несигурен глас Дъфи.

— Идваш ли? — викна Уокси и започна да набира дебелото си тяло нагоре по стълбата.

Дъфи се поколеба, огледа инсталацията пред себе си и колебливо го последва. Униформените се наредиха подире му. Смитбек си даде сметка, че най-много след пет минути щяха да бъдат при него. Трябваше да се връща, при това веднага, защото го чакаше доста катерене по обратния път. Толкова труд за нищо, мамка му! Обърна се и хвана желязното стъпало над главата си. Надяваше се, че сблъсъците горе все още продължават. Къде ли изчезна госпожа Уишър? „Какъв фал, Господи! — мрачно въздъхна той. — Не мога да повярвам, че предчувствието ме подведе!“ При тоя късмет оня брадат задник Брайс Хариман сигурно ще…

Мислите му бяха прекъснати от силен тътен в дъното на шахтата, последван от скърцане на ръждясали железа.

— Какво беше това? — хлъцна Уокси.

Смитбек се обърна. Неясните фигури бяха замръзнали на стъпалата, а ехото от въпроса на капитана бавно заглъхваше. После тишината беше нарушена от отчетливи стъпки по железните стъпала, придружени от пъшкане и ръмжене. Косата на Смитбек настръхна от ужас.

Полицаите насочиха фенерчетата си надолу, но лъчите им безпомощно заиграха по тухлените стени.

— Кой е там? — нервно извика Уокси, увиснал на стъпалото.

— Някакви хора се качват към нас — съобщи един от униформените.

— Полиция! — изкрещя с внезапно изтънял глас Уокси.

Никакъв отговор.

— Идентифицирайте се!

— Продължават да се качват — обади се същият полицай.

— Вонята пак се появи — подхвърли друг и Смитбек изведнъж потрепна, сякаш ударен от чук. Едва сега в ноздрите го блъсна острата животинска миризма, която помнеше от онази ужасна нощ в музея отпреди година и половина.

— Приготви оръжието! — панически извика Уокси.

И Смитбек ги видя: неясни сенки с качулки и тъмни плащове, развяващи се от течението в шахтата. Катереха се по железните пречки с ужасяваща бързина.

— Хей вие, там долу! — изкрещя отново Уокси. — Спрете на място и се идентифицирайте! — Дебелото тяло се извъртя към полицаите под краката му: — Вие ги изчаквате тук! Ако са нарушители, прочетете им правата! — После бързо пое нагоре, следван по петите от Дъфи.

Смитбек видя как странните фигури подминаха платформата и се насочиха към чакащите в засада полицаи. След кратка пауза се чу нещо като боричкане, а сенките на стълбата затанцуваха някакъв странен балет. Илюзията беше прогонена от оглушителния рев на деветмилиметров пистолет. Ехото заблъска стените на шахтата, последвано от писък на ужас. Полицаят на най-долното стъпало полетя надолу, заедно с една от сенките, вкопчена в него. Писъкът постепенно заглъхна.

— Спрете ги! — панически изкрещя през рамо Уокси, продължавайки да се катери нагоре. — Не ги пускайте насам!

Скован от ужас, Смитбек гледаше как сенките се приближават със смайваща бързина. Стълбата стенеше и се огъваше под тежестта им. Вторият полицай откри безразборна стрелба, но в следващия миг някаква ужасна сила го откъсна от стъпалото и го захвърли в бездната. Пламъчетата от дулото на пистолета му бързо се стопиха в мрака. Обзет от паника, третият полицай се заизкачва нагоре с бясна бързина.

Сенките се понесоха след него, вземайки по две стъпала наведнъж, с плавни и сякаш лишени от усилие скокове. Една от тях за миг попадна в лъчите на прожекторите и Смитбек мерна нещо влажно, дебело и лъскаво. В следващия миг полицаят беше застигнат. Сянката под него направи широк режещ замах към краката му. Човекът изкрещя и се сгърчи на стълбата. Сянката се изравни с него и впи нокти в гърлото му, а останалите пъргаво ги заобиколиха и продължиха нагоре.

Изцъклен и парализиран от ужас, Смитбек не можеше да откъсне поглед от отвратителната сцена под краката си. В бързината Уокси пропусна едно стъпало и увисна на ръце, а краката му панически търсеха опора. Дъфи бързаше подире му, а сенките бяха на броени метри под него.

— Хванаха ме за крака! — разнесе миг по-късно ужасеният глас на инженера. Чу се пъшкане и приглушени ритници. — О, Господи! Помощ!

Влажните стени на шахтата отговориха със звънко ехо. В следващия миг Дъфи успя да се отскубне и се втурна нагоре, подминавайки безпомощно ритащия във въздуха Уокси. Една от сенките го последва.