— Точно под нас се намира входният изкоп. Започнали са го през 1925 година с идеята да изградят пневматична система за доставка на книги от външни хранилища. Проектът бил замразен по време на Голямата депресия, а по-късно така и не го възобновили. Въпреки това съм сигурен, че точно оттук ще получа достъп до главния снабдителен тунел.

Пусна куфара на неравния под, включи фенерчето си и започна оглед. Няколко минути по-късно се наведе и избърса праха от стар дървен капак. Двамата го вдигнаха с дружни усилия и пред очите им се разкри тясна, облицована с плочки тръба. Пендъргаст насочи фенерчето надолу, кимна доволно и се изправи, разкопчавайки шлифера си.

В погледа на Хейуърд се появи огромна изненада. Оказа се, че агентът е облечен в сиво-черен военен комбинезон — от онези, които носят разузнавачите. Циповете и токите бяха от тъмна матирана пластмаса.

— Малко необичаен камуфлаж, а? — усмихнато подхвърли той. — Кафявото е заменено от сиво, което е специално предназначено за придвижване в пълен мрак. — Коленичи пред куфара, щракна ключалките и вдигна капака. Извади флакон военна маскировъчна боя и започна да маже лицето и ръцете си. После измъкна парче филц и внимателно го огледа. Хейуърд забеляза няколко дълбоки джоба, пришити към едната му страна.

— Джобен маскировъчен комплект — обясни Пендъргаст. — Самобръсначка, кърпи, огледалце, специална дъвка за премахване на дъха. Вземам всички мерки да остана незабелязан. Не желая никакви срещи, нося го просто за всеки случай. — Нави комплекта и го тикна в пазвата си, след което измъкна пистолет с късо матирано дуло, което приличаше на пластмасово.

— Какъв е? — любопитно попита Хейуърд.

— Експериментален деветмилиметров автоматичен пистолет, производство на „Аншлус“ — показан го Пендъргаст. — Стреля с керамично-тефлонови патрони, с тъпа глава.

— На лов ли отивате?

— Може би сте чували за сблъсъка ми с онзи звяр Мбвун — въздъхна агентът. — Поуката е колкото проста, толкова и наложителна: трябва да бъда готов за всичко. Това пищовче може да прониже слон, при това по дължина.

— Нападателно оръжие, откъдето и да го погледнеш — каза Хейуърд.

— Приемам това за одобрение — усмихна се Пендъргаст. — Разбира се, отбраната е не по-малко важна и по тази причина си имам и броня. — Дръпна ципа на комбинезона и под него мътно проблесна бронежилетка. Извади от куфара плътно прилепваща шапка от кевлар, която бързо нахлузи на главата си. Последваха я портативна инсталация за пречистване на вода и още няколко предмета, които бързо изчезнаха в многобройните джобове на дрехата му. Накрая измъкна две старателно запечатани найлонови торби, в които имаше дълги черни ленти, сякаш от кожа за обувки.

— Пемикан — обясни той.

— Моля?

— Изсушено филе миньон, нарязано на ивици и оваляно в натрошени ядки и сушени плодове. Съдържа всички минерали, витамини и протеини, от които се нуждае човешкият организъм. Изненадващо вкусно. Никой не може да измисли по-добра храна за експедиции от първите заселници. Луис и Кларк са карали на нея с месеци.

— Е, поне с храна сте се запасили — поклати глава Хейуърд. — Разбира се, ако междувременно не се загубите…

Пендъргаст дръпна ципа на горнището си и опипа хастара.

— Тук са картите — най-ценната част от оборудването ми. Подредил съм ги като летците по време на Втората световна война. — Върху фината коприна личеше сложна система от тунели, проходи и железопътни линии, начертани с точна ръка.

Затвори ципа и после, сякаш спомнил си нещо важно, започна да рови из джобовете си. Измъкна връзка ключове и й ги подаде.

— Мислех да ги облепя със скоч, за да не дрънчат, но май ще е по-добре да ви ги предам за съхранение. — От друг джоб извади портфейла и служебната си карта. — Тези неща също няма да ми трябват долу. Моля ви да ги предадете на лейтенант Дагоста.

Опипа отново комбинезона, сякаш да се увери, че всичко е на мястото си, после се завъртя, спусна крака в тръбата и кимна към куфара:

— Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите за него.

— Моля, няма защо — отвърна Хейуърд. — Ще чакам картичка.

Капакът меко хлопна над тъмната и влажна тръба. Хейуърд се наведе и го притисна към пода.

Марго наблюдаваше титруването, без да мига. Бистрите капки равномерно тупваха в разтвора, чийто цвят всеки момент трябваше да се промени. Изправен до нея, Фрок почти не дишаше. Това я накара да си даде сметка, че също е затаила дъх.

Изведнъж, без никакъв преход, разтворът придоби яркожълт цвят. Тя бързо завъртя стъкленото кранче, за да прекрати изтичането, след което провери нивото на разграфения цилиндър.

После изведнъж я обзе притеснение и дори страх — чувства, които отдавна й бяха познати. Отстъпи крачка назад и замръзна на място. В главата й нахлуха картини от драмата, която преди осемнадесет месеца се беше разиграла в друга лаборатория, на тридесетина метра надолу по коридора. И тогава бяха само двамата, надвесени над генетичния екстраполатор на Грег Кавакита, който бълваше физическите характеристики на съществото, по-късно станало известно под името Мбвун — Музейния звяр.

Спомни си как беше започнала да проклина изследователя Джулиан Уитлъси, чиято експедиция бе изчезнала без следа в джунглите на Амазония. Същият Уитлъси, който безразсъдно беше използвал листата на някакво водно растение за опаковка на предназначените за музея образци. Но той не е могъл да знае, че точно това растение е любимата храна на Мбвун, те — също. По-късно се оказа, че специфичните хормони в листната маса са от жизненоважно значение за оцеляването му. Лишен от естествената си среда, звярът беше тръгнал да търси храна — въпросните останки от опаковката, които, по ирония на съдбата, се бяха оказали заключени в едно от музейните хранилища. Лишен от достъп до тях, Мбвун се насочил към най-близкия им заместител — хипоталамуса в човешкия мозък.

Вперила поглед в жълтата течност, Марго си даде сметка, че освен страх, изпитва и остро чувство на неудовлетворение. В цялата работа имаше нещо странно, нещо необяснимо. Така се беше чувствала и в онази ужасна вечер, когато отнасяха трупа на Мбвун след касапницата при откриването на експозицията „Суеверия“. Откараха го със затворен микробус с държавни номера и повече не го видя. Не искаше да си признае особеното усещане, че не бяха успели да разнищят нещата докрай, че така и не разбраха що за същество е Мбвун. Беше очаквала да се запознае с протоколите от аутопсията и докладите на патоанатомите — изобщо с всичко, което би дало отговор на въпроса защо звярът се е ориентирал към музея, за да си търси храна, или пък защо в организма му има толкова голямо количество човешки гени. Нещо, което да сложи точка на цялата ужасна история, да прогони собствените й кошмари.

Едва сега започна да си дава сметка, че не е била напълно убедена в теорията за еволюционната аберация на Фрок. Насили се и извика в съзнанието си онези ужасни мигове, в които всъщност бе зърнала звяра, втурнал се към нея и Пендъргаст в здрача на дългия коридор с триумфален блясък в дяволски светещите си очи. За нея това беше по-скоро хибрид, отколкото аберация. Но какъв хибрид?

Проскърцването на инвалидния стол я върна в настоящето.

— Да опитаме още веднъж, за по-сигурно — предложи Фрок.

— Аз вече съм сигурна — отвърна Марго.

— Много си млада, за да бъдеш сигурна, драга — криво се усмихна професорът. — Никога не забравяй, че експерименталните резултати трябва да са неизменно повторяеми. Не искам да те разочаровам, но май всичко ще се окаже губене на време. По-добре да се заемем с трупа на Битърман.

Марго преглътна раздразнението си и започна подготовката на ново титруване. С това темпо анализите на образците от опожарената лаборатория на Кавакита ще бъдат готови Бог знае кога. Вероятно след седмици. Но Фрок се славеше с безкомпромисната прецизност на научните си експерименти и пълната липса на съобразяване с фактора време. И той, подобно на всички велики учени, проявяваше интерес единствено към собствената си работа и личните си теории. Марго добре помнеше, че вместо да обсъжда дисертацията й в качеството си на научен ръководител, Фрок я занимаваше с многобройните си експедиции в Африка, Южна Америка и Австралия, които бе осъществил, преди да седне в инвалидната количка.