— Именно.

Вратите на асансьора се отвориха с тихо съскане и малката групичка пресече оперативната зала към остъклената кутийка на лейтенанта.

— За подобно заключение говори и фактът, че това убийство няма нищо общо със светкавичната бързина при останалите — добави Пендъргаст. — А невротичното идентифициране на тоя тип със споменатата поема свърши останалото. — Отвори вратата, изчака Дагоста да си седне на мястото и продължи: — Но нека загърбим тази неприятна история. Какво стана с проучването, за което помолих?

— Трябва да е дошло със сутрешната поща — промърмори Дагоста, разрови купчината на бюрото си и измъкна лист принтерна хартия. — Ето го… Осемдесет и пет на сто от жертвите са мъже. Деветдесет и двама са жители на Манхатън, включително и временните…

— Интересуват ме общите за всички жертви признаци.

— Аха, добре… — Нова пауза. — Фамилиите на всички започват с букви, различни от И, С, Ю, В и З.

Пендъргаст само се усмихна.

— Всички са над дванадесет и под петдесет и шест годишни. Никоя от жертвите не е родена през ноември.

— Продължавай.

— Май това е всичко. — Дагоста прехвърли още няколко разпечатки и промърмори: — Аха, ето още нещо интересно. Никое от убийствата не е извършено при пълнолуние.

— Това трябва да го запомня — изправи гръб Пендъргаст. — Друго?

— Това е всичко.

— Благодаря. — Фигурата на агента отново потъна в стола. — Пълна оскъдица, Винсънт. Трябва ни точна информация и проверени факти. Но аз не мога да чакам повече.

Недоумението в очите на Дагоста бързо се смени с подозрение.

— Не ми казвай, че пак ще слизаш долу!

— Разбира се, че ще го направя. Явно капитан Уокси ще се вкопчи във версията, че това е убиецът, което означава прибиране на допълнителните патрули и спад на бдителността. Отлични условия за нови убийства.

— Къде мислиш да се насочиш?

— Към Дяволския етаж.

— Стига, Пендъргаст! — изръмжа Дагоста. — Как ще стигнеш там, като дори не си сигурен, че такова място съществува? Разполагаш единствено с приказките на онзи смахнат.

— Което никак не е малко, защото вярвам на Мефисто — отвърна Пендъргаст. — Бих добавил, че разполагам и с друга информация. Получих я от Ал Даймънд, работил преди време в градския кадастър. Той твърди, че това, което наричаме Дяволски етаж, представлява система от тунели, изградена в началото на миналия век от най-богатите фамилии в града. Била замислена като частна линия, но не се получило и няколко години по-късно тунелите били зазидани. Все пак успях да възстановя схемата им, макар и приблизително. — Агентът взе един маркер от бюрото и пристъпи към картата с карфиците. Постави точка на кръстовището между Парк Авеню и Четиридесет и пета улица, изтегли линия до Пето авеню, оттам към Гранд Арми Плаза, а след това диагонал през Сентрал Парк, към северния му край. Отстъпи крачка назад и хвърли развеселен поглед на озадачения лейтенант.

Дагоста се вторачи в картата. С изключение на няколко зони в парка, всички бели и червени карфици стърчаха в близост до линията, очертана от Пендъргаст.

— Пресвета Бгородице! — изстена той.

— Имаш пълно право да я споменаваш — кимна Пендъргаст. — Според Даймънд тунелите южно и северно от парка са запечатани. Което означава, че аз ще се спусна в онези, които лежат точно под него.

— И аз ще дойда! — отсече Дагоста и започна да рови за пура в чекмеджето на бюрото си.

— Съжалявам, Винсънт, но трябва да останеш тук, защото колегите явно ще свалят гарда. Пък и искам да помогнеш на Марго Грийн да изясни дейността на Кавакита. Все още не сме наясно каква е ролята му във всичко това. Този път мисля да действам незабелязано, а това означава, че двама са много и ще бъдат разкрити далеч по-лесно. — Завъртя капачката на маркера и я чукна с нокът. — Но ако можеш да се лишиш за известно време от компанията на сержант Хейуърд, с удоволствие бих се възползвал от специалните й познания.

— За Бога, Пендъргаст — мрачно въздъхна Дагоста и остави пурата. — Това е страшно дълго спускане и няма да те има през цялата нощ!

— Ако не и повече — отвърна агентът и сложи маркера на бюрото. — В случай, че след седемдесет и два часа не чуеш нищо за мен… — замълча, после на лицето му изплува широка усмивка, а пръстите му докоснаха рамото на лейтенанта. — Би било глупаво да се организира спасителна акция…

— А храна?

Върху лицето на Пендъргаст се изписа престорена изненада.

— Нима забрави превъзходното заешко au vin на шиш? — Засмя се на гримасата му и успокоително подхвърли: — Не се бой, лейтенант. Ще се заредя с всичко необходимо: храна, карти…

— Пътешествие до центъра на Земята, а? — поклати глава Дагоста.

— Точно така. До известна степен се чувствам като пътешественик, тръгнал да открива непознати земи, населени с неизвестни племена. Странното е, че тези земи са тук, под краката ни. Cui ci sono dei mostri, приятелю. Да се надяваме, че ще избягна срещата с dei mostri. А нашата приятелка Хейуърд ще ме изпрати.

Пендъргаст замълча за миг, потънал в мисли. После кимна за сбогом и напусна канцеларията. Черната коприна на костюма му матово проблесна под луминесцентните лампи на оперативната зала. Последният велик пътешественик.

Стиснал дръжката на голям брезентов куфар с кожена рамка, Пендъргаст пъргаво преодоля широките стъпала на Нюйоркската обществена библиотека. Хейуърд изостана, за да разгледа огромните мраморни лъвове от двете страни на входа.

— Спокойно, сержант, вече са нахранени — подхвърли той. Въпреки топлото време беше облечен в тъмнозелен, закопчан догоре шлифер, който стигаше чак до глезените му.

В мраморното фоайе цареше приятен прохладен полумрак. Пендъргаст поприказва тихо с човек от охраната, показа служебната си карта и зададе няколко въпроса. След това кимна на Хейуърд и тръгна към една врата под двойното стълбище.

— Познавате подземията на Ню Йорк по-добре от всички ни, сержант — рече той, когато влязоха в малкия асансьор с облицовани с кожа стени. — Вече имах възможност да се възползвам от безценните ви съвети. Да кажете нещо на сбогуване?

Кабинката се люшна и тръгна надолу.

— Ще ви кажа — отвърна Хейуърд. — Не слизайте там!

Пендъргаст се усмихна.

— Боя се, че нямам избор. Само прякото проучване на тунелите „Астор“ може да даде отговор на въпроса дали убийствата имат нещо общо с тях.

— Тогава да дойда с вас — бързо предложи тя.

— Много бих искал, повярвайте ми — въздъхна Пендъргаст и поклати глава. — Но този път трябва да се промъкна незабелязано. А двама души вдигат повече шум от един.

Асансьорът спря на етаж 3, в най-долното ниво на сградата. Озоваха се в полутъмен коридор.

— В такъв случай се пазете — примирително рече Хейуърд. — Къртиците се зариват долу не за да търсят конфронтация, а за да избягат от нея. Но има и много хищници. Дрогата и алкохолът влошават нещата още повече. Помнете, че чуват и виждат по-добре от вас, освен това познават тунелите. Както и да го погледнете, положението ви е доста по-неизгодно.

— Това е вярно — кимна Пендъргаст. — Затова ще направя каквото мога да изравня шансовете. — Извади от джоба си ключ и отвори старинната врата, пред която се изправиха. Помещението зад нея беше претъпкано с високи метални стелажи, изкривени под тежестта на безброй стари книги. Проходите между тях бяха едва половин метър, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл и прах.

— Какво търсим тук? — попита Хейуърд, последвала агента по един от тесните проходи.

— От всички сгради, които проучих, тази има най-добрите архитектурни планове и най-кратък достъп до тунелите „Астор“ — отвърна през рамо Пендъргаст. — Въпреки това ме чака дълго спускане и леко отклонение на юг, но съм длъжен да огранича рисковете. — В следващия миг се закова на място и бавно се огледа. — Аха, трябва да е там…

Пое по едно от отклоненията, отключи малката врата в дъното и поведе Хейуърд по някаква тясна стълба, от която се влизаше в малка, лишена от подова настилка стаичка.