След десет минути той се появи откъм архива с претоварена количка.

Смитбек влезе в просторното фоайе на прочутия хотел „Четири сезона“, доволен да остави зад гърба си жегата, вонята и шума на Парк авеню. Приближи с отмерена стъпка квадратния бар. Много пъти бе сядал край него, отправил изпълнен със завист поглед покрай картината от Пикасо към недостижимия рай отвъд. Но този път подмина бара и уверено се насочи към метрдотела. Едно прошепнато име бе достатъчно: сега самият Смитбек крачеше по коридора на мечтите към изискания ресторант.

Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.

— Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек — каза тя. — Моля, седнете.

Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.

— Ще желаете ли чаша „Амарон“? — попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.

— С удоволствие — отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.

Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.

— Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?

— Наистина ми мина подобна мисъл — потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.

— Няма да поставям на изпитание вашата интелигентност. В този град предстоят някои събития, които бих желала да отразите.

Той остави чашата си.

— Аз?

Ъгълчетата на устата й се извиха леко нагоре, би могло да мине за усмивка.

— Очаквах изненадата ви. Но виждате ли, господин Смитбек, след първата ни среща аз направих някои проучвания за вас. Прочетох и книгата ви за убийствата в музея.

— Купихте я? — попита обнадеждено той.

— Имаше я в библиотеката. Забележително четиво. Нямах представа, че сте толкова непосредствено ангажиран с всяка подробност от случая.

Погледът на Смитбек се стрелна към лицето й, но не откри и следа от сарказъм.

— Прочетох и репортажа за нашия митинг. Допадна ми положително отношение, което не долових в писанията на някои други вестници. — Махна с ръка. — А и трябва да ви благодаря.

— За какво? — попита малко нервно Смитбек.

— Всъщност вие ме убедихте, че бруталните средства са единственият начин да се привлече вниманието върху нещо, каквото и да било. Спомняте ли си как се изразихте? „Хората в този град не обръщат внимание на абсолютно нищо, ако не им го натикаш в лицето“. Ако не бяхте вие, още щях да пиша писма до кмета, вместо да превърна мъката си в двигател за действие.

Смитбек кимна.

— След онази демонстрация движението ни се засили неимоверно много. Засегнахме оголен нерв на обществото. Хората започват да се обединяват — хора с власт и влияние. Но посланието ни е отправено към всички, включително обикновените хора от улицата, към които вие имате прекрасен подход.

Смитбек с нищо не показа, че е засегнат от тази забележка. А и наистина беше така: беше забелязал, че към края на онази демонстрация към нея започнаха да се присъединяват именно хора от улицата. Предъвкващи, засуетени, жадни за действие.

— И така, предлагам ви следното. — Госпожа Уишър отпусна тънките си, грижливо поддържани пръсти върху ленената покривка. — Ще ви осигуря приоритетен достъп до всяко мероприятие на „Да си върнем града“. Много от тях ще започват преднамерено неоповестени. Полицията, както и пресата няма да имат време да реагират. Вие обаче ще бъдете въведен в моя кръг. Винаги ще знаете какво и кога се очаква. Можете и да ме придружавате лично, ако намерите за добре. И тогава ще можете да го натикате в лицето на читателите си.

Смитбек напрегна цялата си воля, за да не даде израз на обзелото го вълнение. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Предполагам, че ще искате да публикувате нова книга — продължаваше госпожа Уишър. — След победата на „Да си върнем града“ ще имате моята благословия за това. Ще ви дам колкото пожелаете интервюта. А Хирам Бенет, шефът на издателство „Сайгнъс Хаус“ ми е личен приятел. Мисля, че подобен ръкопис ще го заинтересува неимоверно много.

Господи, рече си Смитбек, Хирам Бенет, самият крал на издателите! Моментално си представи как издателството на Бенет се конкурира с онова, което публикува първата му книга. Ще накара агента си да ги въвлече в наддаване. Долната граница ще бъде двеста, не, не — двеста и петдесет хилядарки плюс десет на сто от печалбата и…

— В замяна ще искам едно нещо — хладно добави госпожа Уишър и мечтите му се изпариха. — От този миг нататък се посвещавате изцяло на нашето движение. Искам всичките ви статии да бъдат концентрирани върху нашата кауза.

— Моля? — подскочи Смитбек. — Аз съм криминален репортер, госпожо Уишър. Плаща ми се, за да поддържам постоянен приток от новини. — Сладката представа за биещите се за права издателства отстъпи място на разярената мутра на редактора Арнълд Мъри, който настоява за репортаж.

— Естествено — кимна дамата. — Мисля, че в най-скоро време ще ви осигуря този приток. Ще ви съобщя данните веднага щом сме готови с нашите планове. Повярвайте, това сътрудничество ще се окаже взаимноизгодно.

Главата на репортера пламна. След няколко часа предстоеше да предаде материала за подслушаното в музея. Забавил го бе нарочно, надявайки се да докопа още информация. Този материал щеше да му осигури не само повишението, но и огромното удоволствие да го начука на онзи задник Брайс Хариман.

Но дали ще стане точно така? Обявената награда вече позагуби актуалност и не доведе до нищо. Репортажът му за Мефисто не събуди очаквания интерес. Нямаше убедителни доказателства за връзка между убийството на главния патолог и целия случай въпреки наличието на определени сходства. А и не бива да се пренебрегват неблагоприятните последици от незаконното му проникване в музея.

Но тая работа с Уишър, от друга страна, може да се окаже именно експлозивът, от който се нуждаеше. Репортерският му нюх го подсказваше. Ще се пише болен, за да укроти Мъри за ден-два. А после, след крайната победа, всичко ще му бъде простено.

Вдигна глава и впери очи в лицето на дамата, която спокойно го наблюдаваше.

— Съгласен съм, госпожо Уишър.

— Наричайте ме Анет — каза тя, задържа поглед върху лицето му миг-два, а след това го сведе към дебелата папка с менюто. — А сега, да поръчваме. Бих препоръчала студеноводни миди с хайвер, увити в резенчета лимон. Тук ги правят превъзходно.

Хейуърд зави зад ъгъла на Седемдесет и втора и изведнъж се закова на място. Пред очите й се издигаше огромна сграда в пясъчен цвят. Измъкна смачканото листче с адреса, погледна го, после отново вдигна глава. Нямаше грешка, обаче сградата приличаше повече на комикс от Чарлс Адамс отколкото на жилищна кооперация в Манхатън. Девет величествени етажа от дялан камък, с много въздух помежду им. Последните два образуваха голям фронтон, надвесен като смръщени вежди над улицата. Обшитият с бакърени плоскости покрив бе украсен с комини, кулички, шпилове и всякакви орнаменти. Само бойници липсват, помисли си тя. Сградата се наричаше „Дакота“. Странно име за странно място. Чувала бе за него, но го виждаше за пръв път. По принцип рядко имаше повод да посещава Горен Уест Сайд.