Насочи се към огромния вход за карети, зейнал в южната фасада. Портиерът отбеляза името й в журнала, след което се обади по вътрешния телефон.

— Югозападното фоайе — съобщи той, след като остави слушалката и й обясни накъде да тръгне. Тя пое към тъмен тунел.

От тъмния пасаж се излизаше в просторен вътрешен двор. Хейуърд забави крачка и се загледа в бронзовите фонтани. Тихо, спокойно и закътано, това място изглеждаше изключително необичайно за западната част на Манхатън. Свърна надясно и се отправи към най-близкия ъгъл на двора. Прекоси тясното фоайе и влезе в асансьора.

Кабината се издигаше бавно и накрая спря до малко правоъгълно помещение. Точно насреща се виждаше една-единствена врата, изрязана в тъмната полирана ламперия. Асансьорът зашепна на своя език и кабината изчезна, като остави Хейуърд самичка в мрака. Да не би да е слязла на друг етаж? Чу се лек шум и тя посегна инстинктивно към оръжието си.

— Сержант Хейуърд. Чудесно. Заповядайте, моля. — Дори в мрака беше в състояние да разпознае напевния, леко провлечен говор. Вратата бе отворена и срещу струящата отвътре мека светлина се открояваше с нищо несравнимата тънка фигура на агент Пендъргаст.

Хейуърд прекрачи прага и той затвори вратата зад гърба й. Макар помещението да не бе особено голямо, високият таван му придаваше особено величествен вид. Три от стените бяха боядисани в наситено розово с черни ивици отдолу и горе. Светлината струеше иззад някаква странна конструкция с много тънки плочки ахат, обрамчени в бронз и поставени на височина доста над човешки ръст. Четвъртата стена бе от черен мрамор, а по цялата й повърхност се спускаше огледално гладък воден пласт, който изтичаше с тихо ромолене в решетката отдолу. Върху дебелия килим бяха пръснати няколко ниски кожени канапета. Украсата се изчерпваше с няколко картини и увивни растения, кацнали върху лакирани масички. Всичко бе умопомрачително чисто, без нито една прашинка. Врати към останалите помещения не се виждаха, въпреки че без съмнение трябваше да ги има.

— Седнете където намерите за добре, сержант Хейуърд — покани я Пендъргаст. — Да ви предложа нещо разхладително?

— Не, благодаря — отвърна тя, като избра най-близкото до входа място и потъна в удобната черна кожа. Картината на отсрещната стена й се стори позната — импресионистичен пейзаж с копи сено под розовеещо слънце. — Хубаво място. Макар сградата да е малко зловеща.

— Ние, наемателите, предпочитаме да я наричаме ексцентрична — отвърна Пендъргаст. — Но мнозина биха се съгласили с вашето становище. Нарекли са я „Дакота“, защото когато е строена — някъде през 1884-та, този район на града изглеждал отдалечен като индианските територии. Но аз харесвам солидността и усещането за дълговечност, което внушава. Основите са изсечени направо в скалата, а стените в основата са дебели почти осемдесет сантиметра. Но вие не сте тук, за да слушате лекции по история на архитектурата. Всъщност благодаря, че изобщо се съгласихте да дойдете.

— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд. — Как бих могла да пропусна възможността да надникна в бърлогата на агент Пендъргаст — легендата сред правоохранителните органи? Всъщност вие прекрасно знаете това.

— Звучи окуражаващо — отсъди Пендъргаст, като се отпусна в едно кресло. — Страхувам се обаче, че туристическата обиколка приключи. По принцип рядко приемам посетители, но това място е особено подходящо за нашия малък разговор.

— По каква причина, ако не е тайна? — попита Хейуърд. Погледът й спря върху близката лакирана масичка, очите й светнаха: — Хей, та това е бонзай! — възкликна тя. — Виждала съм такива миниатюрни дръвчета в залата за тренировки на моя сенсей по карате!

— Гинко билоба, или девичи коси — уточни Пендъргаст. — Единствен представител на широко разпространен в древността дървесен вид. А от дясната ви страна има няколко клена-джуджета. Много съм горд с техния напълно естествен вид. През есента всяко от тях променя цвета си в различно време. Култивирането им ми отне девет години. Вашият сенсей сигурно знае тайната на групиране на растенията — прибавяш нечетен брой дръвчета бонзай, винаги различен, докато в крайна сметка трябва доста да се концентрираш, за да ги преброиш. И чак тогава спираш.

— Девет години? — учудено повтори Хейуърд. — Това не изисква ли много свободно време?

— Не съвсем. Отглеждането на бонзай е моята страст. Изкуството, което няма край, наситено с невероятната смесица от природно начало и човешка естетика. — Кръстоса крак връз крак, почти невидим в черния си костюм на фона на черната кожа, ръката му направи леко, но категорично движение: — Но престанете да насърчавате вродената ми словоохотливост. Преди малко попитахте защо мястото е подходящо за разговор. Според мен е такова, защото искам да науча повече за бездомниците под земята.

Хейуърд запази мълчание.

— Вие сте работили с тях — продължи Пендъргаст. — Изучавали сте ги. Което ви прави експерт по въпроса.

— Другите не мислят така.

— Просто защото не си дават сметка за състоянието на нещата. Аз обаче разбирам колко сте чувствителна на тази тема, включително и за научните ви разработки по нея. Затова реших, че ще ви бъде по-лесно да я обсъждате някъде навън, по-далеч от дирекцията и районния участък.

Тук е прав, каза си Хейуърд. Това странно помещение, с тихия ромон на водопада и застиналата красота, беше на светлинни години от атмосферата в полицейския участък. Потънала в меката кожа, тя усети как напрежението започва да я напуска. Дори понечи да свали тежкия колан с кобура, но после се отказа. Чувстваше се адски удобно.

— Вече два пъти слизах долу — поде Пендъргаст. — Първия път само за проверка на дегизировката и бегли наблюдения, а втория, за да открия Мефисто — един от водачите на бездомниците. Когато това стана, разбрах, че съм подценил два фактора: дълбоката непоклатимост на убежденията му и броя на неговите последователи.

— Никой не знае колко хора живеят под земята — поклати глава Хейуърд. — Но едно е сигурно: те са много повече, отколкото сме си представяли. Мефисто е сред най-популярните водачи, а общността му със сигурност е най-многобройната. На практика тя е доста разнородна. Ядрото й се състои от разочаровани ветерани от Виетнамската война и останките от това, което през 60-те години се наричаше „Младежко радикално движение“. Към него се прилепват и всички останали, особено след началото на серийните убийства и обезглавявания. Тази общност населява главно лабиринтите от тунели под Сентрал Парк.

— Изненада ме многообразието, на което се натъкнах — сподели Пендъргаст. — Очаквах да срещна един, максимум два типа хора с поведенчески отклонения, а попаднах на цял социологически разрез на човечеството.

— Не всички бездомници слизат долу — каза Хейуърд. — В тунелите потъват главно онези от тях, които се страхуват от приютите, мразят безплатните кухни и решетките на отдушниците, единаците и почитателите на най-различни култове. Отначало се задоволяват с линиите на метрото, после слизат по-надълбоко. Повярвайте ми, там гъмжи от укрития, които им се струват надеждни.

— Още при първото си слизане останах удивен от този необятен лабиринт — кимна Пендъргаст. — Имах чувството, че съм откривател на нови, напълно неизследвани територии.

— А не сте видели дори половината — поклати глава Хейуърд. — Съществуват над три хиляди километра изоставени или недовършени тунели, плюс други над осем хиляди, които се използват. Те са осеяни с безброй запечатани и отдавна забравени помещения. — Раменете й леко помръднаха: — Носят се всякакви слухове. Противоатомни скривалища за важните клечки на Уолстрийт, изградени от Пентагона през 50-те. Част от тях имат електричество и течаща вода, както и огромни запаси от консервирани храни. Снабдени са с генератори за ток, стари, но напълно годни. Съществува огромна канализационна мрежа, изградена от дървени тръби. Един цял шантав свят, потънал в забрава…

Пендъргаст леко се приведе напред и тихо попита: