— Но ако се съди по арсенала ви, очевидно сте подготвени за всякакви изненади. Разбира се, куршумите могат да свършат известна работа, но това тук — ръката й отново докосна сака — ще ги ликвидира из корен!

— Много добре, доктор Грийн — въздъхна агентът. — Дайте ни бутилките. Ще ги разпределим помежду си.

— Тук не познахте! — отсече Марго. — Бутилките ще нося аз, защото слизам с вас!

— Пак идва влак! — обади се Мефисто.

Пендъргаст замълча за миг, после поклати глава:

— Вече ви обясних, че…

— А пък аз вече съм тук! — твърдо отсече тя. Толкова твърдо, че сама се изненада от думите си. — И няма да се върна за нищо на света! Хич не започвайте пак приказките си за опасностите! Ако желаете, ще подпиша декларация, че властите нямат никаква вина, в случай че получа някаква драскотина! Хайде, извадете бележника си!

— Мисля, че е излишно — отвърна с дълбока въздишка Пендъргаст. — Много добре, доктор Грийн, нека бъде вашето. И без това нямаме време за спорове. Хайде, Мефисто, води ни надолу…

Смитбек замръзна на място и напрегна слух. Стъпките зад гърба му все още се чуваха, но някак отдалеч. Направи няколко дълбоко вдишвания и издишвания и преглътна, опитвайки се да прогони сърцето от гърлото си. Беше безнадеждно изгубен в мрака на многобройните странични тунели, не можеше да определи дори посоката, в която върви. Имаше гадното чувство, че е направил кръг и отново се връща към убийците, които и да бяха те. Но инстинктът му подсказваше, че продължава да се отдалечава от сцената на онази ужасна касапница. В същото време хлъзгавите стени неумолимо вървяха надолу.

Беше сигурен, че онези ужасни същества са именно Бръчкавите. Същите, за които му беше говорил Мефисто и които най-вероятно бяха отговорни за убийствата в метрото. Бръчкавите… За няколко минути бяха убили четирима души… Отчаяните писъци на Уокси все още ехтяха в главата му. Изобщо не беше сигурен кое е спомен и кое — жестоката действителност.

В следващия миг действителността се завърна, по-груба и по-жестока отвсякога: до слуха му долетяха стъпки, при това съвсем близо. Обзет от ужас, той се завъртя и отчаяно потърси някакво укритие. Блесна прожектор, зад който помръдна неясна сянка. Смитбек стегна мускули и се приготви за последната схватка. Единствената му надежда беше тя да е милостиво кратка.

Но сянката отскочи назад и нададе вик на ужас. Фенерчето изтропа на земята и се затъркаля към краката му. Смитбек облекчено въздъхна, разпознал тънките мустачки и слабичката фигура на Дъфи. Явно беше успял да се измъкне от преследвачите си, макар че един Бог знаеше как е станало това.

— Спокойно! — извика с напрегнат шепот той и се наведе да вдигне фенерчето, преди да е продължило пътя си надолу. — Аз съм журналист! Видях всичко, което се случи!

Дъфи бе или много уплашен, или прекалено задъхан, за да попита какво търси един журналист под дъното на резервоара в Сентрал Парк. Седнал на тухления под на тунела, той дишаше тежко и не спираше да се оглежда.

— Знаете ли как можем да се измъкнем оттук? — попита Смитбек.

— Не — въздъхна Дъфи. — Всъщност, не знам, може би… Помогнете ми да стана.

— Казвам се Бил Смитбек — прошепна журналистът, докато дърпаше ръката на разтреперания човечец.

— Стан Дъфи — заекна той.

— Как се отървахте от онези създания?

— Изгубих ги някъде около преливниците — промърмори Дъфи и по изцапаното му лице се търкулна самотна сълза.

— Защо всички тунели водят надолу, а не нагоре?

Дъфи обърса очи с ръкав.

— Намираме се в дублиращата система. При твърде голям дебит водата изтича както през главния шлюз, така и по тези допълнителни тунели, в посока на Гърловината. Това е затворена система и всичко минава през нея. — Замълча и очите му се разшириха, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Погледна часовника: — Хайде, трябва да вървим! Разполагаме само с деветдесет минути.

— Деветдесет минути до какво? — попита Смитбек и насочи лъча на фенерчето към пода на тунела.

— В полунощ ще изпуснат Главния резервоар — отговори Дъфи. — Вече нищо не може да спре програмата. А когато това стане, водата ще залее всички тези тунели.

— Какво?! — зяпна Смитбек.

— Ще наводнят най-ниските нива, тунелите „Астор“, за да издавят онези същества. Поне такива бяха първоначалните им намерения. После им дойде друг акъл, но за съжаление късно…

— Тунелите „Астор“ ли? — промърмори Смитбек. Трябва да са същите, за които споменаваше онзи Мефисто от Дяволския етаж.

Дъфи изведнъж дръпна фенерчето от ръката му и се втурна надолу. Смитбек го последва. Не след дълго стигнаха друг, по-широк тунел, извиващ се като гигантска змия. Тук светлина липсваше, като се изключи мигащото фенерче в ръцете на инженера. Смитбек се стараеше да върви в близост до стената, тъй като в средата на прохода течеше малка вада. Едва ли имаше смисъл от подобна предпазливост, тъй като Дъфи цепеше направо през водата и вдигаше достатъчно шум, за да събуди дори мъртвец.

Внезапно дребният мъж спря и се обърна.

— Чух ги! — изкрещя панически той.

— Аз пък не — задъхано отвърна Смитбек и тревожно се огледа.

Дъфи отново хукна напред. Репортерът го последва, забравил напълно за сензационния материал, който се готвеше да напише. В стената изведнъж зейна тъмна дупка и дребният мъж се шмугна в нея. Смитбек се втурна подире му, после земята под краката му изведнъж изчезна. Започна да се хлъзга неудържимо в някакъв влажен улей. Някъде отдолу долетя протяжният вой на Дъфи, журналистът се обърна по корем и направи отчаян опит да забие нокти във влажната глина. Обзе го чувството, че отново сънува един от ужасните си кошмари, в които пропадаше в бездънните пещери под Манхатън. Отдолу се разнесе силен плясък, а миг по-късно и той самият цопна във водата, която се оказа плитка, само около половин метър.

Изправи се, доволен от твърдата земя под краката си, без да обръща внимание на болките по натъртеното си тяло. Подът на тунела изглеждаше относително гладък, а водата почти не вонеше. На крачка от него Дъфи крещеше, като че го колят.

— Млък! — изсъска Смитбек. — Ще ги привлечеш насам!

— Боже, това не е истина! — разхълца се дребосъкът. — Не мога да повярвам, че се случва на мен! Какви бяха тези…

Смитбек протегна ръка в мрака, напипа яката му и рязко го дръпна към себе си.

— Казах ти, млък! — изсъска в ухото му.

Риданията преминаха в едва доловимо скимтене.

— Къде е фенерчето?

Отговори му разпокъсано хълцане, после нещо изведнъж светна. По силата на някакво чудо фенерчето се оказа в ръката на Дъфи.

— Къде сме?

Скимтенето спря.

— Дъфи! Къде се намираме?

— Не знам — отвърна на пресекулки инженерът. — Може би в някой от преливниците.

— Имаш ли представа накъде води?

— Преливниците отвеждат излишната вода от резервоара — подсмръкна Дъфи. — Ако през този стигнем до Гърловината, вероятно ще влезем в отточната система под нея.

— А как ще излезем оттам?

— Не знам.

Смитбек избърса лицето си с ръкав, опитвайки се да събере на топка страха, болката и шока и да ги погребе дълбоко в себе си. След което направи опит да мисли за предстоящия материал. Господи! След репортажите за звяра убиец в музея една подобна статия със сигурност ще го изстреля на върха! А с малко късмет и историята на Уишър също няма да му убегне. Но преди всичко трябва да…

Разнесе се нов плясък. Незнайно колко далеч, тъй като ехото кънтеше от всички посоки. И приближаваше. Приведен напред, той се превърна в слух.

— Все още са след нас! — простена в ухото му Дъфи.

— Млъквай и слушай внимателно какво ще ти кажа! — сграбчи го отново Смитбек. — Не можем да им избягаме, значи трябва да се скрием от тях! Ти познаваш тези подземия и ще кажеш как!

Дъфи започна да се гърчи в ръцете му, издавайки нечленоразделни звуци.

Смитбек затегна хватката си.

— Слушай, ако се успокоиш и започнеш да мислиш, всичко ще бъде наред!