— Кой е там? — извика някой. Изобщо беше забравила за дежурния на входа. Натика забързано трите бутилки в сака и хукна натам.

— Моля за извинение, но се бях отнесла — каза с най-искрения си тон.

Дежурният агент се намръщи, остави списанието и понечи да стане.

— Накъде тръгна агент Пендъргаст? — бързо добави Марго. — Спомена нещо за сектор С…

Името свърши работа. Човекът се отпусна обратно на стола.

— Вземете асансьор номер четири, качете се два етажа по-горе и тръгнете наляво — инструктира я той.

Марго му благодари и тръгна с бърза крачка към асансьорите в дъното на коридора. Влезе в кабината и хвърли поглед на часовника си. Нямаше време, по дяволите! Яростно натисна копчето за фоайето и се приготви да хукне в мига, в който вратите се отворят. Но когато това стана и пред очите й се появи многобройната охрана, тя си наложи да крачи делово, но без припряност, върна пропуска си на входа и излезе в душната нощ, спуснала се над Манхатън.

До тротоара чакаше свободно такси и тя се втурна към него.

— Петдесет и девета и Лексингтън!

— Сигурно ще се забавим, защото в района на парка има някаква демонстрация — предупреди я шофьорът. — Трафикът е задръстен като кучи гъз.

— Все ще измислиш нещо — каза Марго и пусна двайсетачка на свободната седалка до него.

Таксито полетя в източна посока, бързо стигна до Първо авеню и зави на север, задминавайки с бясна скорост върволицата от коли, които чакаха смяната на светофара. Така стигнаха до Четиридесет и седма, където бяха принудени да спрат. Пред очите й се разкри море от коли и камиони с работещи двигатели и виещи клаксони. И шестте платна бяха задръстени от червени стоп-светлини, които чезнеха далеч напред. Марго грабна сака си, изскочи от колата и се затича на север, заобикаляйки многобройните пешеходци.

Седем минути по-късно хлътна във входа на метростанцията при „Блумингдейл“ и затича надолу, вземайки стъпалата по две наведнъж и разблъсквайки закъснелите пътници. Рамото я заболя от тежестта на сака, но нямаше време да го прехвърли. През грохота на моторите и воя на клаксоните долови някакъв странен, далечен тътен — сякаш хиляди гърла крещяха едновременно. В следващия миг вече беше под земята и шумът остана навън, заменен изцяло от писъка и скърцането на влаковите композиции. Извади жетон и го пъхна в процепа на бариерата, след това бързо се насочи към перона на експресните влакове. Там, в близост до осветеното стълбище, вече чакаше малка тълпа.

— А бе, видя ли ги онези? — обърна се към спътника си млада жена с логото на Колумбийския университет върху тениската. — Какво носеха на гърбовете си?

— Може би отрова за плъхове — сви рамене момчето. — Долу се въдят доста едрички, знаеш… Снощи на перона под Четвърта изскочи един с размерите на…

— Накъде тръгнаха? — задъхано се намеси Марго.

— Скочиха на релсите на експресната и хванаха в посока към предградията…

Марго се втурна към северния край на перона. Релсите чезнеха в тунела, а между тях блещукаха локвички застояла вода, които си сменяха цвета в синхрон със семафорите. Тя се огледа за евентуалната поява на влак, пое дълбоко дъх и скочи.

— Ето, още някакъв се навря в тунела! — разнесе се приглушен вик зад гърба й. Марго намести сака и затича, внимавайки да не се спъне в чакъла и да не стъпва по грапавите траверси. Напрегна взор напред, но не видя нищо. Нито фигури, нито дори силуети. Отвори уста да повика по име Пендъргаст, но после се отказа, спомнила си, че съвсем неотдавна в района на тази гара бе извършено кървавото клане.

В следващата секунда усети топла въздушна струя в тила си. Обърна се и сърцето й почти спря. В далечината се появи ярката червена точка на експресен влак номер 4, която неумолимо се приближаваше.

Увеличи темпото, дълбоко вдишвайки тежкия и влажен въздух. Влакът щеше да спре на перона само за няколко секунди, колкото да разтовари пътниците си и да поеме нови, след което щеше да се втурне след нея с ужасяваща скорост. Очите й отчаяно опипаха тунела наоколо, търсейки ниша или някакво друго укритие. Но стените бяха гладки докъдето стигаше погледът й.

Зад гърба й се разнесе свистенето на затварящите се врати, спирачките с въздишка се освободиха и двигателят изрева, набирайки скорост. Марго се втурна към единственото възможно спасение — мрежата, разделяща двата коловоза, — като старателно прескочи третата релса. После залепи гръб о ръждясалата мрежа в отчаян опит да стане толкова тънка, колкото колоната на тунелното осветление в съседство.

Влакът стремително се приближаваше. Сирената му пронизително изпищя. Въздушната вълна я блъсна в гърдите с огромна сила, принуди я да се вкопчи в мрежата, за да не се претърколи на релсите от другата страна. Осветените прозорци на вагоните се изнизаха покрай нея със скоростта на побесняла филмова лента. След миг композицията отмина, пръскайки искри от контактната мрежа. Сигналните й светлини бързо се стопиха в мрака.

Марго се разкашля от прахта, ушите й пищяха. Върна се на линията и бавно се огледа. Червеното сияние на отминалия влак беше достатъчно, за да забележи трите сенки, които изскочиха от някаква ниша в стената далеч напред.

— Пендъргаст! — извика тя. — Агент Пендъргаст, почакайте!

Сенките спряха и тя хукна напред колкото я държат краката. Настигна ги и различи острите черти на федералния агент.

— Доктор Грийн? — попита с обичайния си гъгнив глас той.

— Марго, пресвети Боже! — екна гневният глас на Дагоста. — Какво правиш тук, по дяволите? Пендъргаст вече ти обясни, че…

— Млъкни и слушай! — сряза го Марго, спряла на крачка от групата. — Разбрах за какво е било потребно огромното количество витамин D, което Кавакита е синтезирал в онази лаборатория! То няма нищо общо с производството на „Гланц“ и отглеждането на растението. Било е предназначено за създаването на оръжие!

Върху лицето на Дагоста се изписа недоверие, различимо дори в мрака на тунела. Зад него стърчеше Мефисто, безмълвен като черно привидение.

— Да, това е истината! — настоятелно продължи тя. — Знаем, че Бръчкавите не понасят светлината, нали? Но това е нещо повече от непоносимост, те се страхуват от нея! За тях светлината е смърт!

— Не съм сигурен, че ви разбирам — поклати глава Пендъргаст.

— Всъщност не става въпрос за самата светлина, а за това, което тя създава. Попаднала върху кожата, слънчевата светлина активира синтеза на витамин D, нали така? Но ако онези същества долу не понасят витамина, той може да предизвика силна болка, а дори и смърт. Това беше причината да загинат и част от културите, с които експериментирах — оставихме ги цяла нощ на включено осветление. Това обяснява и името, което са получили тези същества. Лишената от витамин D кожа увисва и се сбръчква. А липсата му в организма води до остеомалация — размекване и отслабване на костите. Спомнете си какво каза доктор Брамбъл за скелета на Кавакита: изглежда така, сякаш е прекарал скорбут в тежка форма. На практика точно това се е случило.

— Всичко това са предположения — поклати глава Дагоста. — Къде са ти доказателствата?

— Защо Кавакита се е заел със синтеза на витамин D? — извика Марго. — Не забравяй, че той е бил опасен и за самия него! Но си е давал сметка, че ако унищожи растението, онези същества ще се обърнат срещу него. И ще започнат да убиват в момента, в който изпитат недостиг на дрога. По тази причина е стигнал до решението да унищожи не само растението, но и тях!

— По всяка вероятност това е единственото смислено обяснение — кимна Пендъргаст. — Но защо трябваше да биете толкова път, за да ни го съобщите?

— Защото тук съм сложила три литра разтвор на витамин D — потупа сака си тя.

— И какво от това? — изсумтя Дагоста. — Не бих казал, че ни липсва огнева мощ…

— Тя няма да ви помогне, ако долу наистина има многобройна колония — възрази Марго. — Нали не си забравил колко усилия ни трябваха за неутрализирането на Мбвун?

— Целта ни е да избягваме всякакви сблъсъци — обади се Пендъргаст.