Вече бяха прекарали дълги часове пред лабораторната маса, опитвайки се да изцедят някаква информация от растителната тъкан, открита в лабораторията на Кавакита. Подложиха я на многократно титруване, прекарваха й през различните програми за линейна регресия. Приковала очи в разтвора, Марго механично разтриваше кръста си. Дагоста бе на мнение, че тези фибри съдържат някакво психотропно вещество, но нищо до този момент не подкрепяше подобна хипотеза. Ако се бяха сетили да запазят няколко листа от онази опаковка в музея, сега щяха да направят сравнителен анализ, мрачно въздъхна тя. Но санитарните власти бяха категорични, че всичко трябва да бъде унищожено. Дори настояха да изгорят ръчната й чанта, в която бе пренасяла образци от растението.

А сега възникваше друг въпрос, по-скоро серия от въпроси. След като растението е било напълно унищожено, откъде го е взел Кавакита? Как го е култивирал? И най-вече защо?

И още: каква е била функцията на загадъчната течност с надпис АКТИВЕН 7-ДЕХИДРОХОЛЕ?… Липсващата част очевидно бе СТЕРОЛ. След справката в енциклопедията беше принудена да се изсмее на собствената си глупост. Разбира се, че съединението й се беше сторило познато, защото беше най-обикновен витамин D3. След като установи това, никак не й беше трудно да стигне и до логичното заключение: набързо изградената инсталация на Грег е била предназначена за синтезиране на витамин D. Но защо?

Разтворът пожълтя и тя засече нивото, което се оказа идентично с предишното. Фрок изобщо не вдигна глава от другия край на масата. Обзе я леко колебание, просто защото не знаеше каква да бъде следващата стъпка. Пристъпи към стерео зумера и внимателно натика под окуляра частица от бързо намаляващия растителен образец.

Инвалидната количка се приближи с леко скърцане в момента, в който се навеждаше над микроскопа.

— Часът е седем, Марго — тихо каза Фрок. — Моля да ме извиниш, но според мен работиш прекалено много. Предлагам да приключваме за днес…

— Почти свърших, доктор Фрок — усмихна се Марго. — Остава ми една последна манипулация.

— Аха. Каква по-точно?

— Искам да фрактурирам една замразена проба и да я разгледам под електронния микроскоп.

— И с каква цел? — сбърчи вежди възрастният учен.

— Всъщност не знам — смотолеви Марго, спряла очи върху пробата — мъничко петънце върху предметното стъкло. — Още при първото изследване открихме, че това растение е носител на неизвестен реовирус, който се развива еднакво лесно в човешките и животинските протеини. Ще ми се да разбера дали този вирус не предизвиква пристрастяване.

От внушителната осанка на Фрок се разнесе странно боботене, което малко по-късно се трансформира в гърлен смях.

— Вече съм сигурен, че е време да спрем, Марго — рече той. — Това е прекалено смело предположение!

— Може би, но аз бих го нарекла предчувствие.

Фрок я изгледа втренчено.

— Както желаеш — въздъхна той. — Но аз със сигурност имам нужда от почивка. Утре съм в болницата „Мористаун Мемориал“, където ще ме подложат на неизбежните годишни изследвания — една периодична за пенсионерите процедура. Ще се видим в сряда сутринта, драга.

Марго му каза довиждане и остана да гледа след инвалидната количка, която се насочи към вратата. Прочутият учен явно не обичаше да му противоречат. Докато му беше студентка, срамежлива и послушна, той беше самата любезност. Но днес, когато е само пенсионирана знаменитост, а тя — редовен куратор със свои виждания и идеи, той често демонстрираше недоволство от размяната на житейските им роди.

Вкара миниатюрното късче материя в специалната капсула и я понесе към апарата за раздробяване на замразени проби. Там тя щеше да бъде замразена почти до абсолютната нула, след което капсулата ще бъде разрязана под специален ъгъл, даващ възможност за изображение с висока резолюция под електронния микроскоп. Разбира се, Фрок беше прав до известна степен, защото при нормални условия това нямаше нищо общо с пряката им работа. Беше казала „предчувствие“, но на практика не знаеше какво друго да предприеме.

Не след дълго машината избръмча и на дисплея се появи зелена светлина. Марго докосна лостовете на електронния манипулатор и премести капсулата в зоната за разрязване. Диамантеният резец плавно се спусна надолу, разнесе се тихо щракане и капсулата се раздели на две. Прехвърли едната половина под електронния микроскоп, нагласи окуляра и останалите настройки, след което включи електронния лъч. Няколко мига по-късно на екрана се появи контрастно черно-бяло изображение.

Втренчила се в него, тя усети как кръвта й изстива.

Както и очакваше, там се виждаха малки шестоъгълници — това бяха реовирусите, открити от Кавакита още преди година и половина. Но тези тук бяха в изключително висока концентрация, сякаш растението не съдържаше нищо друго! Самите частици бяха обградени от големи вакуоли, пълни с нещо като кристализирал секрет — очевидно продукт на самия реовирус.

Въздухът напусна гърдите й с тихо свистене. Високата концентрация и кристализиралият секрет можеха да означават само едно: растението, Liliceae mbwunensis, е само носител. Вирусът е основната съставка. Големите вакуоли го пазят и по тази причина не бяха успели да открият следи от медицински характер при предишните изследвания.

Добре де, ясно, рече си тя. Решението е просто. Изолираме реовируса, поставяме го в подходяща хранителна среда и след това ще видим що за дрога произвежда.

Кавакита със сигурност е направил точно това.

Може би не е имал намерение да прави генетични промени, но в такъв случай…

Отпусна се на столчето и потъна в дълбок размисъл. Нещата постепенно отиваха по местата си. Първоначалното изследване, после настоящето… Вирусната материя и приемното растение… Мбвун и фибрите… Едно обаче ней беше ясно: защо Кавакита бе напуснал музея, за да се залови с всичките тези експерименти. Нямаше отговор и на въпроса как Мбвун беше успял да измине огромното разстояние от Амазония до тук, търсейки растението, което експедицията на Уитлъси…

Уитлъси!

В следващия миг скочи и затисна устата си с ръка. Лабораторното столче с трясък се преобърна на пода.

Всичко дойде на мястото си. С категорична, ужасяваща яснота.

Когато въведоха Смитбек в просторното фоайе на осемнадесетия етаж, той веднага забеляза, че пердетата на големите френски прозорци този път са дръпнати. През тях нахлуваше обилна слънчева светлина и позлатяваше диваните и масичките от розово дърво. Предишната погребална зала изведнъж се беше превърнала в царство на светлината, изпълнено с топлина и блясък.

Анет Уишър седеше край маса със стъклен плот на балкона, със слънчеви очила и модна сламена шапка на главата. Обърна се, дари го с едва забележима усмивка и му направи знак да седне. Смитбек се подчини и с възхищение погледна към необятния зелен килим на Сентрал Парк, ширнал се чак до Сто и десета улица на север.

— Сервирай чай на господин Смитбек — обърна се домакинята към прислужницата, която го бе въвела.

— Моля, наричайте ме Бил — промълви Смитбек и стисна протегнатата й ръка. С чувство на лека изненада и уважение установи, че дори под безмилостните лъчи на лятното слънце кожата й изглежда великолепно, недокосната от годините. Беше по младежки стегната, с приятен кремав цвят, далеч от повехналата отпуснатост на старостта.

— Ценя търпението, което проявихте — подхвърли тя, освобождавайки пръстите си от неговите. — Не се съмнявайте, че то скоро ще бъде възнаградено. Стигнахме до решение относно бъдещата си тактика и както ви обещах, вие пръв ще се запознаете с него. Като проявите пълна дискретност, разбира се.

Смитбек пое чашата и отпи глътка от ароматната течност с изтънчен вкус на жасмин. Обля го чувство на дълбоко задоволство. Седеше в този огромен апартамент с прекрасен изглед към Манхатън и пиеше чай с жената, за чието внимание мечтаеха всички журналисти в града. Удовлетворението беше толкова силно, че го накара да забрави дори унижението, на което го беше подложил онзи мръсник Брайс Хариман.