— Служебна карта — извика в отговор служителят. — Казаха да ви поискам документ.
Пендъргаст извади картата на ФБР от джоба си и му я подаде.
— Господин Албърт Даймънд, ако не се лъжа — каза той.
— Ал — безгрижно махна човекът и му върна картата. — Какво искате?
— Чух, че сте най-големият експерт по нюйоркските подземия — поде Пендъргаст. — С вас се консултират за всичко — от строителството на нови тунели, до ремонти по линията на газопровода.
Даймънд се втренчи в лицето му, после бавно плъзна език по долните си зъби и бузата му смешно набъбна.
— Май имате право — кимна най-сетне.
— Кога за последен път бяхте долу?
Човекът вдигна ръка и сви пръстите си в юмрук. Веднъж, после повтори.
— Преди десет месеца?
Мъжът поклати глава.
— Десет години?
Даймънд кимна.
— Защо толкова отдавна?
— Писна ми. Поисках да ме преместят тук.
— Тук ли? Доста интересен избор. Максимално далеч от подземията, без да се качвате на самолет. Нарочно ли го направихте?
Неопределено свиване на раменете в отговор.
— Имам нужда от информация — повиши глас Пендъргаст, най-накрая разбрал, че в кабината е прекалено шумно за размяна на банални реплики.
Даймънд кимна. Издутината на бузата му тръгна нагоре, инспекцията продължаваше към горното чене.
— Кажете нещо за Дяволския етаж.
Издутината спря. Дребната фигура на Даймънд се размърда върху столчето, но отговор не дойде.
— Чух, че под Сентрал Парк има огромен лабиринт — продължи Пендъргаст. — На голяма дълбочина. Именно той носи наименованието Дяволския етаж. Но документация за такова нещо липсва, освен ако не съществува под друго име.
Мълчанието на Даймънд се проточи още известно време.
— Дяволският етаж, значи — промърмори най-сетне и погледна в краката си.
— Чували ли сте за него?
Човекът бръкна в джоба на комбинезона и извади плоско шишенце, което със сигурност не съдържаше вода. Отпи голяма глътка и го прибра обратно, без да предложи на госта си. После каза нещо, но думите му потънаха в грохота на вентилатора.
— Какво? — викна Пендъргаст и направи още една крачка към него.
— Казах, че съм го чувал.
— Моля, разкажете ми.
Мъжът отклони поглед от агента и го насочи към брега на Ню Джърси от другата страна на реката.
— Мръсните богаташи — процеди.
— Моля?
— Богатите копелета. Не са искали да дишат един и същи въздух с бачкаторите.
— Кои богати копелета?
— Ами всичките. Астор, Рокфелер, Морган. И другите. Изкопали са тия тунели преди повече от век.
— Нищо не разбирам.
— Железопътни тунели — ядоса се Даймънд. — Изграждали частна подземна линия. От Пелхам, под парка, под хотел „Никърбокър“ и баровските резиденции по Пето авеню. С луксозни перони и чакални, само за тях.
— Но защо на такава дълбочина?
— Геология — усмихна се за пръв път Даймънд. — Били са принудени да копаят под действащата мрежа на метрото и, естествено, под изоставените тунели. Ама там има дебел пласт лайняна скала.
— Каква скала? — отново викна Пендъргаст.
— Рехав предкамбрийски пясъчник. Викаме му лайняна скала. През нея могат да се прокарват водопроводи и канали, но не и железопътни тунели. Затова копали по-дълбоко. Вашият Дяволски етаж се намира на тридесет нива под повърхността.
— Но защо?
— Защо ли? — погледна го с недоумение Даймънд. — Вие как мислите? Защото не искали изтънчените им задници да ползват едни и същи перони и даже сигнализация с редовните линии. По тези дълбоки тунели можели бързо да напускат града, да стигнат до Кротън и оттам да хванат пътя. Без закъснения, без да се мешат с простолюдието.
— Това не обяснява липсата на строителна документация.
— Строителството им е струвало цяло състояние. С което не са се изръсили само петролните магнати. Поискали са и услугите на общината… — Даймънд попипа носа си. — А такива разходи не се документират.
— Но защо са ги изоставили?
— Защото не са били в състояние да ги поддържат. Под канализацията и отводнителните шахти е адска влага. Прибавете към това натрупването на метан, въглероден окис и още куп гадости.
— Концентрация на тежки газове, винаги в най-ниските части — кимна Пендъргаст.
— Долу са погребани милиони, но шибаната линия така и си останала недовършена. Работила е горе-долу две години, после станало голямото наводнение от деветдесет и осма, което заляло помпите, и тунелите се напълнили наполовина с отточни води. Принудили се да ги зазидат, барабар с машините и цялата техника.
Даймънд замълча и кабината отново се изпълни с грохота на огромните вентилатори.
— Има ли изобщо някакви карти? — попита след малко Пендъргаст.
— Карти ли? — извъртя очи Даймънд. — Двайсет години съм ги търсил, но такива няма. Сведенията получих от стари хора.
— А спускали ли сте се там?
Човекът притеснено се размърда, после потвърди.
— Ще ми нахвърляте ли една скица?
Даймънд не отговори.
— Ще ви бъда благодарен, дори за дреболия — рече Пендъргаст и се приведе към него. Деликатните му пръсти се протегнаха напред, сякаш да пригладят яката на ризата, после между тях изведнъж се появи банкнота от сто долара.
Очите на Даймънд колебливо я опипаха, после ръката му се протегна, нави я на руло и я тикна в джоба на комбинезона. Обърна се към масичката и започна да чертае върху къс жълта милиметрова хартия. Правеше го бързо и професионално, на хартията постепенно се оформи сложна тунелна система.
— Повече от това не мога да направя — каза няколко минути по-късно той. — Ето оттук влязох. Повечето терени южно от парка са запълнени с бетон, а тунелите на север са пропаднали от години. Най-напред трябва да стигнете Гърловината. За целта се насочвате по захранващ проход №18 — от мястото, на което се пресича със стария главен водопровод №24.
— Гърловината? — вдигна вежди Пендъргаст.
Дайъмънд допря мръсен нокът до носа си.
— Скалната маса под парка е пронизана от дебела жила гранит. Максимално твърд монолит. За да пестят време и динамит, някогашните миньори са я пробили само на едно място и оттам са прекарвали всичко. Точно под тази дупка са тунелите „Астор“. Доколкото ми е известно, това е единственият вход към системата от южната страна. Разбира се, ако не решите да използвате водолазен костюм.
Пендъргаст пое листа и внимателно го разгледа.
— Благодаря, господин Даймънд — кимна той, помълча малко и му хвърли кос поглед: — Питам се дали не бихте приели една покана за по-задълбочено изследване на Дяволския етаж? Срещу съответното възнаграждение, разбира се.
— Съветвам ви да не използвате това наименование — отвърна мъжът. — Използват го къртиците, но истинското име е Тунелите на Астор.
— Откъде идва то?
— Идеята за тях е дала госпожа Астор. Говори се, че тя е накарала съпруга си дай направи частна гара непосредствено под семейното имение на Пето авеню. И оттам започва всичко.
— Откъде тогава се ражда наименованието Дяволски етаж?
— Нямам представа — мрачно се усмихна Даймънд. — Но все пак си представете тунелите, които се намират на трийсет етажа под земята. Фрески по стените, луксозни чакални с огледала, канапета и изящни стъклописи, хидравлични асансьори с паркет и кадифени завеси. И всичко това е засипано с боклук и отпадъчни води, останало запечатано в продължение на повече от век. — Облегна се назад и прикова очи в лицето на Пендъргаст. — Не знам какво мислите, но по мое мнение това място трябва да се нарича Адския етаж.
29
Железопътното депо на Уест Сайд заема се двадесет и четири акра равнинен терен в най-западната част на Манхатън, далеч от очите на милионите нюйоркчани, които живеят и работят в района. На практика това е най-голямото неусвоено пространство на острова, ако се изключи Сентрал Парк. В началото на века тук се върти оживена търговия, но сега депото и многобройните товарни рампи около него са отдавна изоставени, с ръждясали, обрасли с тръни коловози.