— И най-гадното — допълни Мефисто.

— Ходил ли си там? — попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.

Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.

— Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?

— Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.

— Той се усмихна накриво. — Но не бих ги нарекъл точно хора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.

— Слухове — отвърна много тихо Мефисто. — Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.

— И тя е?

Мефисто не отговори.

Пендъргаст изправи гръб.

— И какво ще правим?

— Какво ли? — Усмивката на Мефисто се стопи. — Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!

— И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?

Мефисто помисли малко.

— Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.

— Лесно е да се каже.

Тежкият поглед на Мефисто се стовари върху агента на ФБР.

— Може би имаш по-добра идея, Уайти? — изсъска той.

Пендъргаст замълча за миг.

— Още не — промълви накрая.

Робърт Уилсън, библиотекар на Историческото дружество на Ню Йорк, погледна с неприязън мъжа в картографската зала. Странен тип — строг черен костюм, бледи котешки очи, русолява коса, сресана назад над високо чело. Притесняваше го. Много го притесняваше. Цял следобед правеше поръчки и после разхвърляше картите в безпорядък. Щом Уилсън се обърнеше към компютъра, за да продължи собствената си работа — окончателната версия на монографията върху фетишите на племето цуни, — онзи моментално правеше нова поръчка и го дразнеше с нови въпроси.

Ето, отново се надига и безшумно тръгва към него.

— Извинете — каза с любезен, но настойчиво провлечен глас.

Уилсън отлепи поглед от екрана.

— Да? — почти се сопна той.

— Неприятно ми е да ви безпокоя, но чувам, че проектите на Во и Олмстед включват отводнителни канали за пресушаване блатата в Сентрал Парк. Бих желал да им хвърля един поглед.

Уилсън сви устни.

— Тези проекти бяха отхвърлени от комисията — заяви той. — И са изгубени. Истинска трагедия. — Сетне се обърна към компютъра с надежда, че непознатият ще схване намека. Истинската трагедия ще настъпи, ако не го остави да си пише монографията.

— Ясно — каза посетителят, без никакво намерение да отстъпи. — Обяснете ми тогава по какъв начин са пресушили блатата?

Загубил търпение, Уилсън се облегна в стола си.

— Мислех, че това е известно на всички. Използвали са стария акведукт под Осемдесет и шеста улица.

— А съществуват ли плановете му?

— Да.

— Може ли да ги видя?

Уилсън се надигна с въздишка и отново пое към архивите. Както обикновено, там цареше пълен хаос. Помещението успяваше по някакъв начин да бъде хем огромно, хем да внушава клаустрофобия. Метални стелажи се издигаха на два етажа височина, претъпкани с рула карти и хелиографски копия. Уилсън почти усещаше как прах се посипва по плешивото му теме, докато се взираше в загадъчните колонки с цифри. Засърбя го носът. Намери нужните карти и се върна в читалнята. Защо ли винаги искат най-тежките карти, чудеше се той, докато влизаше в помещението.

— Ето ги — каза библиотекарят, като остави рулата върху махагоновия плот. Продължи да гледа непознатия, който ги пренесе до масата си, където започна да ги разглежда, да си води бележки и да прави скици в подвързан с кожа бележник. Тоя е пълен с пари, с омраза си помисли Уилсън, никой професор не може да си позволи подобен костюм.

В залата се възцари божествена тишина. Най-после ще свърши нещо полезно. Като донесе няколко пожълтели снимки на бюрото си, Уилсън започна да нанася поправки в главата за родовите идоли.

След няколко минути отново усети близкото присъствие на посетителя. Погледна го мълчешком.

Мъжът кимна към една от снимките. На нея се виждаше обикновен камък с издялани отгоре му абстрактни очертания на някакво животно с прикрепено към гърба кремъчно острие.

— Струва ми се, че специално този фетиш, обозначен като пума, на практика представлява гризли — заяви непознатият.

Уилсън погледна бледото, леко усмихнато лице е мисълта, че този тип се шегува.

— Къшинг, който е доставил фетиша през 1883 година, изрично подчертава, че принадлежи на рода Пума — възрази библиотекарят. — Можете да се уверите и сам. — Аман от експерти!

— Фетишът на гризли винаги има на гърба връх от копие, както е в този случай — невъзмутимо отбеляза посетителят. — Докато пумата носи стрела.

Уилсън се изправи.

— И в какво по-точно се състои разликата, ако мога да попитам?

— Пумата се убива с лък и стрела. При гризли не може да се мине без копие.

Уилсън онемя.

— И Къшинг може да сбърка — меко го успокои непознатият.

Уилсън бутна настрани документите.

— Откровено казано, предпочитам да се доверя на Къшинг, отколкото на… — Остави изречението недовършено. — Библиотеката затваря след час — предупреди той.

— В такъв случай бих желал да видя документацията от проучванията за изграждане на газопровод в горния участък на Уест Сайд, правени през 1956 година.

— Какво от нея? — процеди през зъби Уилсън.

— Цялата, ако обичате.

Това вече бе прекалено.

— Съжалявам, но е забранено! — гневно отсече библиотекарят. — Правилникът разрешава само по десет карти от серия наведнъж.

Но онзи сякаш не забеляза победоносния му поглед, потънал в дълбок размисъл. После рязко вдигна глава.

— Робърт Уилсън — каза той, като посочи табелката на ревера му. — Сега разбирам защо името ви ми е познато.

— Познато ли ви е? — заекна от изненада библиотекарят.

— Със сигурност. Не сте ли оня Уилсън, който изнесе прекрасен доклад върху идолните камъни на племето навахо по време на конференцията в Уиндоу Рок миналата година?

— Ами, аз съм — потвърди Уилсън.

— Така си и мислех. Не можах да присъствам, но се запознах подробно с протоколите. Написал съм нещо като частно проучване върху идолната култура на югозападните племена. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, то не може да се сравнява с вашия труд.

Уилсън се прокашля.

— За подобно проучване човек може да загуби цели три десетилетия и пак никой да не го познава — скромно рече той.

— За мен е чест да се запозная с вас — усмихна се посетителят. — Казвам се Пендъргаст.

Уилсън пое протегната ръка и с неудоволствие усети хлабавото й стискане. Той самият обичаше да се ръкува здраво.

— Удоволствие е за мен да се уверя, че продължавате проучванията си — продължи мъжът, наречен Пендъргаст. — Невежеството по проблемите на този район е нечувано.

— Така е — съгласи се с готовност Уилсън. Изпълни го особено чувство на гордост. До днес никой не бе проявил и най-малък интерес към труда му, да не говорим за възможността да беседва компетентно с него. Наистина този Пендъргаст не беше добре осведомен в областта на фетишите, но…

— С удоволствие бих продължил интересния разговор — каза Пендъргаст, — но се боя, че вече отнех прекалено много от вашето време.

— Нищо подобно — възрази Уилсън. — Та какво искахте да видите? Проучването от 56-а?

Пендъргаст кимна.

— И още едно нещо, ако позволите. Чух, че е провеждано и друго проучване през 1920 година във връзка с идеята да се изгради свръхскоростна транзитна линия. Има ли нещо такова?

Уилсън посърна.

— Но това са цели шестдесет карти. — Гласът му заглъхна.

— Разбирам — кимна Пендъргаст. — Правилникът не позволява. — Видът му бе съкрушен.

Уилсън се усмихна неочаквано.

— Няма да регистрирам заявката, ако желаете — заяви той, зарадван от собственото си безразсъдство. — И не се притеснявайте за работното време. Така и така ще остана до късно заради собствената си работа. Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така?