— Отстъпваме! — кресна Пендъргаст.

Запрепъваха се по обратния път към работилницата, а агентът се обърна и обля преследвачите с нова порция огнена смърт. Марго успя да види как от неотбелязаната на картата шахта се излива поток уродливи фигури, вдигна оръжието си и натисна спусъка. Две сенки се люшнаха и изчезнаха в мрака. Смътно си даде сметка, че Смитбек вече не е до нея, а в следващия миг подскочи от трясъка, който се разнесе току до ухото й. От пушката на Мефисто излетяха две огнени пламъчета, някой изкрещя — може би самата тя, а отсреща се разнесоха викове на болка и предсмъртни стонове. Гранатометът на Дагоста ревна, тунелът се разтърси от силната експлозия.

— Надолу, по сервизната стълба! — изкрещя Пендъргаст.

— Ти луд ли си? — задъхано възрази Дагоста. — Там ще ни заклещят като плъхове в капан!

— Вече са ни заклещили! — долетя отговорът. — Прекалено много са! А ако влезем в престрелка тук, има опасност зарядите да се взривят! Ако имаме някакъв шанс, той е в тунелите „Астор“! Хайде, давай!

Дагоста рязко дръпна обкованата с метални шини врата и групата се изсипа на стълбата. Пендъргаст отстъпваше с гръб, и засипваше нападателите с огнена лава. Очите на Марго се насълзиха от лютивия дим. Тя неволно премигна. Когато клепачите й отново се повдигнаха, видя насреща си едно от създанията с развяна качулка и изкривено от ярост лице. Във високо вдигнатата му ръка мътно проблясваше примитивен закривен нож с назъбено острие. Бързо зае позиция за стрелба и натисна спусъка, изпразвайки пълнителя си в чудовището. С някакво свръхестествено спокойствие отбеляза как куршумите с тъп връх потъват в матовата набръчкана кожа. Фигурата се люшна и изчезна, но на мястото й моментално се появи друга. Огнехвъргачката изрева и нападателят отлетя назад, обгърнат от пламъци. Крайниците му се замитаха в предсмъртни конвулсии.

Изскочиха в малко помещение с висок таван и облицовани с плочки стени. През арката насреща проникваше червеникавото сияние на церемонията около колибата от черепи.

Марго трескаво се огледа, а пръстите й припряно зареждаха револвера, част от патроните се пръснаха в краката й. С облекчение установи, че задименото пространство наоколо е пусто. Бяха се озовали в нещо като резервна чакалня, вероятно предназначена за деца. По ниските масички се виждаха шахматни дъски, кутии за дама и табла. По пода се търкаляха пулове и фигури, покрити с плътен слой мухъл и паяжини.

— Жалко за черните, защото имат пешка повече — отбеляза Мефисто, докато презареждаше пушката си.

Изпод арката изскочи нова група нападатели, очевидно тръгнали от Кристалния павилион в съседство. Марго видя как Смитбек трескаво се опитва да презареди гранатомета в ръцете си, но създанията го изпревариха и го повалиха на пода. Опрял гръб в стената, Пендъргаст обля нападателите с нов огнен език. Обзета от странно спокойствие, младата жена се прицели и откри методична стрелба. Едно от съществата рухна на пода, последва го второ. После ударникът зачука на празно. Отстъпи предпазливо назад и трескаво измъкна шепа патрони от раницата си. В следващия миг се оказа обкръжена от ръце като стоманени въжета, които изтръгнаха оръжието й и я стиснаха за гушата с чудовищна сила. Обля я противната воня на разложени трупове. Нададе яростен вик, изпълнен с болка и страх, а после затвори очи и се приготви да посрещне неизбежната смърт.

Сноу гледаше как тъмните фигури бързо запълват отвора на тунела пред тях. Ярката светлина на факлата действително ги сепна, но объркването им продължи съвсем кратко и в момента напредваха със смразяваща кръвта решителност. Съвсем не бяха безмозъчни същества, които сляпо се хвърлят срещу смъртта. Беше съвсем ясно, че се придържат към някаква стратегия.

— Слушай какво ще направим — спокойно каза Донован, — зареждаш с един ХМ–148 и стреляме в залп, за който ще ти дам знак. Целиш се в лявата част на групата, а аз — в дясната. После презареждаш с възможно най-голяма бързина и повтаряш. Имай предвид, че гранатометите бият малко нависоко, затова се прицелвай в краката им.

Сноу зареди, усещайки сърцето си в гърлото. Изправен до него, Донован се стегна от напрежение, изчака миг и изкрещя:

— Огън!

Пръстът му докосна предния спусък, пушката грозно изрева и за малко не се отскубна от ръцете му. Гранатата се стрелна към целта, а галерията се изпълни от оранжевото зарево на двойната експлозия. С безпокойство установи, че се беше прицелил прекалено наляво и зарядът улучи страничната стена. В резултат част от тавана рухна върху тълпата забулени фигури, които нададоха писъци на ужас.

— Пак! — изкрещя Донован и зареди нова граната.

Сноу го последва и отново натисна спусъка, прицелвайки се леко надясно. Проследи въртеливото движение на гранатата, която се стрелна напред и профуча над качулките на нападателите, очите му се опулиха от ужас. Вътрешността на тунела се разтърси от силната експлозия.

— По-ниско! — изрева Донован. — Внимавай, напредват!

Почти разплакан от яд, водолазът дръпна със зъби брезентовата торбичка, зареди следващата граната и бързо натисна спусъка. Този път огненото кълбо експлодира точно в средата на тълпата, за миг писъците заглушиха тътена на експлозията.

— Пак! — викна Донован и произведе изстрел със своя гранатомет. — Дай им да разберат на тези мръсни копелета!

Сноу бързо се подчини. Но този път попадението се оказа наблизо и горещата вълна на експлозията го събори на колене. Побърза да се изправи, премигна от пушека в задимения тунел и объркано се огледа. Гранатите бяха свършили и пръстът му се прехвърли на задния спусък.

Донован замръзна на място с вдигната ръка. Изтече цяла вечност, преди ръката му да се отпусне.

— Май им разкатахме мамицата! — промърмори той. — Браво, момче, справи се много добре! Сега искам от теб да останеш на място, докато аз отскоча насреща да поогледам. Викни ми, ако забележиш нещо. Едва ли ще намеря нещо по-голямо от кутре, но не искам да рискуваме.

Щракна пълнителя на своята М–16, запали нова факла и я хвърли по посока на тъмната дупка, от която излизаше дим. Залепи се за стената и предпазливо запълзя напред. Димът бавно се разсея и Сноу видя тюлена да прокрадва към тунела. Сянката, огромна и уродливо пречупена, затича по околните стени.

Донован обиколи разкъсаните димящи трупове, покрили дъното на галерията, после отстъпи няколко крачки и внимателно огледа точката, в която се събираха трите тунела. Накрая се насочи към сборния пункт и Сноу остана самичък в мрака. Изведнъж се сети, че сакът с магнезиевите светлинни гранати продължава да виси на рамото му, напълно забравен във вихъра на боя. Понечи да го захвърли на пода, но после се отказа. Рачлън бе заповядал да го носи до края на операцията, значи така и ще направи, реши той.

Рачлън… Не можеше да приеме, че отвратителните подземни обитатели са успели да избият целия отряд на тюлените. Тези хора бяха отлично въоръжени и имаха голям боен опит. Ако и другите два тунела са като този, може би част от хората са се измъкнали по стълбите. Което означаваше, че би трябвало да се върнат и да се опитат да…

Прекъсна хода на мислите си, поразен от собственото си хладнокръвие. Май ще се окаже по-смел, отколкото сам беше допускал. Или просто по-глупав. Ех, ако сега можеше да го види онова копеле Фернандес!

Появата на Донован го накара да прогони глупостите от главата си. Тюленът предпазливо се огледа и му махна да се приближи. Сноу се втурна напред, после забави крачка и спря, поразен от гледката, която се разкри пред очите му. Снаряжението беше там, където го бяха оставили — акуратно подредено до стената. То влизаше в рязък контраст с разчленените и обезглавени трупове, въргалящи се в калта наоколо.

— Побързай! — разнесе се шепотът на Донован. — Нямаме време за губене!

Сноу вдигна глава. Тюленът стоеше на крачка от него със скръстени на гърдите ръце и нетърпеливо смръщени вежди.