Очите му пробягаха по множеството, после пръстът му отново натисна бутона на мегафона.

— Колегите ви от северния участък са инструктирани и ще започнат акцията едновременно с вас. Искам да се движите в пакет. Под земята радиостанциите ви не са от голяма полза. Ще можете да разговаряте помежду си, но връзката с повърхността при всички случаи ще бъде затруднена. И така, действате в съответствие със заповедите. Дайте да свършим една добра работа!

След тази реч Хорлокър тръгна между редиците униформени, които заставаха мирно и му отдаваха чест. Някои получиха потупване по рамото, на други подхвърли усмивки и окуражителни слова. Пред Хейуърд се спря и сбърчи вежди.

— Вие бяхте Хейуърд, нали? Момичето на Дагоста.

Да, бе, как ли пък не!

— Аз работя с Дагоста, сър — каза на глас тя, тихо, но твърдо.

— Добре, добре, гледайте си работата — разсеяно промърмори шефът.

— Ако разрешите, сър… — поде Хейуърд, но някакъв офицер изскочи от тълпата и с напрегнат глас започна да докладва за ситуацията в парка. Демонстрацията станала далеч по-мащабна от очакваното. Хорлокър кимна и бързо тръгна с него, а Милър й отправи предупредителен поглед.

Заобиколен от сътрудниците си, директорът на полицията бързо се насочи към изхода, а Мастърс пое мегафона от ръцете му.

— Отряди, мирно! — изрева с дрезгав глас той. — По местонаправленията, ходом марш!

Милър се обърна към хората си.

— Хайде, момчета — криво се усмихна той. — Да вървим да приберем малко къртици.

Капитан Уокси излезе от старата каменна сграда на участъка при Сентрал Парк и с бърза крачка пое по алеята, която чезнеше в гората на север. Вляво, на крачка след него вървеше полицаят, който му придадоха от участъка, а отдясно ситнеше Стан Дъфи, главният ВиК инженер на общината. Очевидно обзет от нетърпение, той бързо ги изпревари и обърна глава.

— Хей, я по-полека — изпуфтя задъхано Уокси. — Това да не ти е маратон!

— Мразя да се мотая из парка по това време! — оплака се с писклив гласец Дъфи. — Особено пък след всичките тия убийства напоследък! Още преди половин час трябваше да сте в участъка!

— На север от Четиридесет и втора цари пълен хаос — задъхано се оправда Уокси. — Невероятно задръстване, предизвикано от онова женище Уишър, което без предупреждение е повело на поход огромна тълпа народ! — Мрачно поклати глава: — Да се чуди човек откъде се взеха толкова хора! Задръстили са целия район около южната част на Сентрал Парк, а на всичкото отгоре продължават да се стичат и по Пето авеню! Без разрешение, без предупреждение! Ако бях на мястото на кмета, досега да съм ги заключил всичките!

Вдясно изникна лятната естрада: огромна и пуста раковина, цялата в графити. Истински рай за всевъзможни престъпници. Дъфи й хвърли кос поглед и ускори крачка.

Не след дълго стигнаха езерото, което опираше в Ийст Драйв. Някъде отвъд него долиташе невъобразима глъчка от човешки гласове, весели подвиквания и хор от клаксони. Уокси погледна часовника си: осем и половина. По план отварянето на отводнителните шлюзове трябваше да започне в девет без четвърт. Неволно ускори крачка, тъй като времето беше малко.

Водонапорната кула на Главния резервоар стърчеше на около четиристотин метра южно от езерото. Между дърветата вече се мяркаше каменната й фасада. Над вратата светеше мъждива крушка, под която се виждаше табелата на градската служба по водоснабдяване. Забави ход и пропусна Дъфи пред себе си. Инженерът извади връзка ключове и тежката метална врата се отвори с протяжно скърцане. Озоваха се в помещение с каменни стени, в което имаше една-две прашни работни маси и купчина стари, отдавна излезли от употреба хидрометрични прибори. В далечния край се виждаше модерен десктоп с няколко работещи монитора и периферни устройства, който изглеждаше доста странно в тази занемарена обстановка.

Дъфи старателно затвори вратата и превъртя ключа, след което бързо се насочи към компютъра. Ръката му се плъзна под масата и измъкна обемисто ръководство, което тежеше поне седем-осем кила.

— Никога досега не съм правил подобно нещо — неспокойно промърмори той.

— Зарежи тези глупости и се залавяй за работа! — отсече Уокси.

Дъфи го дари с неприязнен поглед, понечи да каже нещо, но после се отказа и започна да прелиства дебелия наръчник. Минута по-късно седна на столчето и придърпа клавиатурата. На централния монитор се изписа серия от команди.

— Как работи това нещо? — попита Уокси и пристъпи от крак на крак. Влагата в каменното помещение моментално активира ревматизма в ставите му.

— Съвсем просто — обясни Дъфи. — Главният резервоар се пълни от естествения пад на водата. Макар че езерото изглежда доста голямо, водата в него стига на Манхатън едва за три дни. На практика изпълнява ролята на междинен резервоар, който регулира пиковите параметри на потреблението. — Пръстът му леко почука по клавиатурата. — А тази система тук е програмирана така, че да предвижда въпросните параметри и съответно да регулира притока на вода в съоръжението. Прави го с помощта на шлюзове, някои от които се намират чак в Сторм Кинг Маунтън, на сто и шейсет километра оттук. Програмата разполага с данни за потреблението през последните две десетилетия, сравнява ги със синоптичната прогноза и съответно контролира дебита.

Каменната крепост явно възвърна словоохотливостта му.

— Разбира се, понякога се получават и отклонения — продължи той. — При по-ниски стойности на потреблението компютърът отваря главния шлюз и излишъците от вода се източват през канализацията. И обратно — при повишено потребление, системата включва допълнителни водоизточници и компенсира спада в нивото.

— Тъй ли? — отегчено подхвърли Уокси, който бързо изгуби интерес към обясненията на специалиста.

— Сега ще премина на ръчно управление — обяви все така оживено Дъфи. — Това означава блокиране на системата, която ще спре да взема автоматичните си решения. Възнамерявам да отворя главния шлюз, а това означава и включване на допълнителните водоизточници. Нивото на Главния резервоар бързо ще се повиши и той ще излее излишъка в канализационната система. Просто и елегантно решение. За изпълнението му е достатъчно да въведа няколко команди: Задавам времето — точно 12:00, определям количеството на изпуснатата вода — 7 милиона кубически метра, след което системата се връща на автоматичен режим.

— Значи резервоарът няма да се опразни, а? — попита Уокси.

— Няма, капитане — усмихна се снизходително Дъфи. — Не искаме да преминем на сух режим, нали? Повярвайте, всичко ще бъде изпълнено с минимални загуби. Нивото в резервоара ще спадне с не повече от три метра. Системата е невероятна, въпреки че е проектирана преди повече от век. Дължим това на група изключително прозорливи инженери, които са предвидили дори днешните нужди на големия град. — Усмивката бавно изчезна от лицето му. — Но въпреки това никой никога не е предприемал толкова мащабна операция като днешната. Сигурен ли сте, че наистина трябва да го направим? Отварянето на всички шлюзове едновременно… хм… Мисля, че можем да очакваме доста висока приливна вълна…

— Нали чу заповедта? — изръмжа Уокси и разтърка месестия си нос. — Действай и гледай да не сгафиш нещо.

— Няма такава опасност.

Уокси сложи ръка върху рамото му.

— Няма, разбира се. Защото ако има, още утре ще заемеш длъжността младши оператор на входящия шлюз с лайната на цял Ню Йорк, които текат към пречиствателната в устието на Хъдзън.

— Оставете заплахите капитане! — нервно се засмя Дъфи и отново зачука по клавиатурата.

Уокси закрачи напред-назад под безучастния поглед на униформеното ченге, изправено до вратата.

— За колко време ще изтече водата? — не издържа в крайна сметка той.

— За около осем минути.

— Стига бе! — зяпна Уокси. — Седем милиона кубика за осем минути!

— Доколкото съм осведомен, целта на операцията е максимално силна струя, която да наводни всички тунели под Сентрал Парк, нали така?