— Не, не! — изкрещя отчаяно капитанът, опитвайки се да отблъсне протегнатите към него ръце с извити като куки пръсти. Един от бясно ритащите му крака закачи качулката на нападателя и Смитбек ужасено се дръпна, но мозъкът му успя да регистрира кошмарната гледка, появила се в слабо осветената шахта: зеници на гущер в тесните процепи на очите, дебели и влажни устни, огромна провиснала на пластове гуша. Изведнъж осъзна, че това са Бръчкавите, за които беше споменал Мефисто. И разбра откъде идва името им.

В следващия миг вцепенението го напусна и той панически задраска нагоре към мостчето. Отдолу екнаха изстрелите от служебния пистолет на Уокси. Разнесе се нечовешки рев, от който стомахът на репортера се преобърна. Нови два изстрела, в бърза последователност, после Уокси нададе писък, преминал в странно, смразяващо кръвта гъргорене.

Смитбек прекоси мостчето на четири крака, опитвайки се да преодолее парализиращия ужас, който отново се надигна в душата му. Зад гърба му Дъфи — Боже, дано да е той! — преодоляваше стъпалата със сподавени ридания. Имам добра преднина, механично пресметна Смитбек. Сенките се намираха някъде в средата на отвесната стълба, на тридесетина метра под него. Мина му през ума, че трябва да помогне на Дъфи, но частица от секундата беше достатъчна да проумее, че това е невъзможно. Да оцелее сега, пък после ще има достатъчно време да съжалява за постъпката си, тръсна глава той.

Когато най-сетне изскочи в подножието на каменните стъпала, над които се очертаваше сладостното кръгче на обсипаното със звезди небе, журналистът с ужас съзря огромните тъмни фигури, които — Боже, помогни ми! — се спускаха право срещу него. Обърна се и хукна назад към мостчето, отчаяно оглеждайки тухлените стени на шахтата, чезнещи в пропастта. Вдясно от платформата тъмнееше дупката на някакъв спомагателен тунел, обрамчена от стара, покрита с варовикови образувания каменна арка. Тропотът на крака бързо приближаваше. Смитбек се шмугна под арката и се озова в нисък тунел, осветен от мижави, нарядко поставени електрически крушки. Хукна по него с отчаянието на обречен, но това не му попречи да отбележи, че неравният под води в посоката, която най-малко искаше да следва: надолу и все надолу…

Дежурният в отдела за огнестрелни оръжия беше забил нос в списание „Войници на късмета“. Столът му беше наклонен назад, опасно балансиращ само на два крака. Очите му се вдигнаха над корицата и се разшириха от учудване. Явно не беше свикнал да посреща гости в подземието на централния офис на ФБР на Федерал Плаза, особено пък някакъв дрипав субект с див поглед и сплъстена брада, придружен от млада жена и широкоплещест мъж в раздърпан костюм. Марго забеляза как очите му се присвиват, а ноздрите му леко потрепват. Май усети уханието на Мефисто, усмихна се в себе си тя.

— С какво мога да ви помогна, господа? — подозрително попита агентът. Списанието изчезна, столът бавно стъпи на четирите си крака.

— С мен са — излезе напред Пендъргаст и му показа служебната си карта. Но човекът вече го беше познал и скочи на крака. Списанието се плъзна на пода.

— Нужни са ми муниции — кратко поясни Пендъргаст.

— Разбира се, сър, веднага, сър — изломоти дежурният и бързо отключи стоманената врата зад гърба си.

Марго първа влезе в просторното помещение, запълнено от пода до тавана с масивни дървени шкафове. Пендъргаст я изпревари и пое по тясната пътека между тях.

— Какво има тук? — попита Марго и тръгна след него.

— Снаряжение за извънредни ситуации — бе отговорът. — Пакети с храна, медикаменти, бутилирана вода, одеяла и походни легла, гориво, резервни части.

— Можете да издържите доста продължителна обсада — отбеляза Дагоста.

— Такава е и целта, лейтенант — отвърна Пендъргаст, като приближи малка метална врата в отдалечената стена на помещението и набра някакъв код върху поставената отстрани клавиатура. Зад вратата се разкри тесен коридор с подредени край стените метални шкафове. На пластмасовите табелки бяха изписани различни наименования — М–16/ХМ–148, CAR–15/SM–177Е2, КЕВЛАР S-M, КЕВЛАР L-XXL.

— Играчки за ченгета — презрително подхвърли Мефисто.

Пендъргаст се насочи към дъното на прохода, отвори някаква вратичка и измъкна три маски от прозрачна пластмаса с прикрепени към тях неголеми контейнери с кислород. Едната задържа, а останалите две подхвърли на Дагоста и Мефисто.

— Ако пак решите да обгазите обитателите на подземията, а? — рече Мефисто, изпитал известни трудности да улови маската с окованите си ръце. — Чувал съм, че било много вълнуващо.

— Виж какво — обърна се да го погледне Пендъргаст. — Мислиш, че полицията се е отнесла зле с твоите хора, а аз по една случайност съм на същото мнение… Ще се наложи да ми повярваш, че нямам нищо общо с тази работа.

— Двуликият Янус отново проговори! — саркастично промърмори Мефисто. — Властелинът на Гробниците! Отдавна трябваше да се досетя, че насреща ми се е изправил най-големият въздухар на света.

— Прибягнах до хитрост заради твоята параноя и пълната изолация, в която държиш хората си — спокойно отвърна Пендъргаст, без да спира работа.

В ръцете му се появиха фенерчета за глава, очила с издължени рамки, които Марго правилно определи като прибори за нощно виждане, някакви жълти цилиндри с неизвестно за нея предназначение.

— Никога не съм ви смятал за врагове — добави агентът.

— Тогава защо не ми свалиш белезниците?

— Не го прави — предупредително се обади Дагоста.

Ръката на Пендъргаст замръзна над чекмедже с някакви дълги ножове, поколеба се за миг, после бръкна в джобчето на черното си сако и решително отключи белезниците на скитника, който с отвращение ги запрати на пода.

— Какво ще дялкаш там долу, Уайти? — презрително подхвърли той. — Бръчкавите едва ли ще се уплашат от ножчетата, с които си играят специалните части. Най-много да ги погъделичкате…

— Силно се надявам да не се срещаме с никого от обитателите на тунелите „Астор“ — въздъхна Пендъргаст, без да вади главата си от шкафа. Ръцете му сръчно затъкнаха чифт пистолети в колана на панталоните. — Но от опит знам, че трябва да бъда подготвен за всякакви изненади.

— В такъв случай ти желая приятна стрелба по панички, фебереецо. На връщане мога да ти предложа чаша чай с бисквитки и приятен разговор някъде в района на Маршрут 666, че дори и препариране на трофеите ти.

Пендъргаст се отдръпна от шкафа и бавно пристъпи към скитника. Марго успя да зърне мигновения блясък в очите му.

— Какво точно да направя, за да разбереш сериозността на положението? — тихо попита той и заплашително се надвеси над лицето на подземния лидер. В спокойния му глас се долови мрачна заплаха.

— Просто да ми се довериш — отговори Мефисто, отстъпвайки крачка назад.

— Ако не ти се доверявах, нямаше да ти сваля белезниците.

— Тогава го докажи — бързо се окопити онзи. — Дай ми едно от ония лъскави пушкала, дето ги видях в шкафа, или поне някое револверче. Искам да имам някакъв шанс за спасение, ако твоите момчета случайно загазят.

— Не ставай глупав, Пендъргаст! — предупреди Дагоста. — Тоя тип е превъртял, ако не от друго, то защото не е виждал слънцето от времето, когато Джордж Буш старши беше президент!

— За колко време ще ни заведеш в тунелите „Астор“? — попита Пендъргаст, без да обръща внимание на думите на лейтенанта.

— Деветдесет минути. Разбира се, ако нямате нищо против да си намокрите крачетата…

Настъпи тежко мълчание.

— По-всичко личи, че познаваш оръжията — рече накрая Пендъргаст. — Какъв опит имаш?

— Седма пехотна, разузнавателен батальон. Ранен за бойната слава на САЩ в Железния триъгълник. — Мръсните панталони на скитника изведнъж се смъкнаха надолу и Марго потръпна от отвращение. През корема се проточваше грозен назъбен белег, който свършваше на хълбока с няколко грозни бучки мастна тъкан. — Преди да ме метнат на носилката, трябваше да ми напъхат карантията обратно… — добави с крива усмивка той.