— Къде са водолазите? — прогърмя водачът им — едър мъжага с тексаски акцент.

— Вадят един чопър от Ийст Ривър — отвърна Сноу и погледна към акостиралия на пристана плавателен съд. — Вие вторият отряд ли сте? — Вместо познатото синьо-бяло полицейско катерче във водата се поклащаше малък боен кораб с мощен двигател и боядисан в защитни цветове корпус.

— Всички ли са там? — попита мъжът.

— Всички освен мен. Кои сте вие?

— Бъди сигурен, че не сме роднини на майка ти, приятел! — изръмжа онзи. — Трябва ни човек, който да ни покаже най-краткия път до страничния канал на Уест Сайд, при това веднага!

Сноу усети как нещо го присвива под лъжичката.

— Нека се свържа по радиостанцията с командира на…

— Нямаме време. Ти не можеш ли?

— Е, познавам теченията покрай цялата брегова ивица на Манхатън… Това е основна част от подготовката на всеки полицейски леководолаз…

— Можеш ли да ни заведеш? — нетърпеливо го прекъсна едрият мъж.

— Вътре ли искате да проникнете? Трябва да ви предупредя, че повечето тръби имат решетки или са прекалено тесни за…

— Кажи да или не!

— Май да — потрепна гласът на Сноу.

— Име?

— Сноу. Полицай Сноу.

— Скачай в катера!

— Ами костюм, кислород?

— Имаме всичко необходимо. Ще се облечеш на борда.

Сноу стана от стола и последва мъжете на кея. Не му приличаше на покана, която може да откаже.

— Още не сте ми казали кои сте… — подхвърли той Мъжът стъпи с единия си крак на борда и се обърна:

— Командир Рачлън, началник на отряд „Синьо–7“ на тюлените. Това стига ли ти?

Щом Сноу се прехвърли през борда, катерът изрева и рязко се отдели от кея.

— Хей, внимавай с руля! — извика на кормчията командирът и направи знак на Сноу: — Сега чуй каква е работата… — Бръкна под тапицираната седалка и измъкна непромокаема карта. — Екипите са общо четири, по два на обект… — Огледа се наоколо и повиши глас: — Донован!

— Сър? — скочи някакъв младеж, слаб и жилав дори в безформения неопрен. Чертите на лицето му бяха скрити под дебел пласт боя.

— Донован, ще бъдеш двойка със Сноу!

Тишината, която последва, очевидно издаваше нежеланието на Донован.

— Какво става? — попита най-сетне Сноу.

— Задачата е ПР — отвърна Рачлън.

— А?

— Подводно разрушение — изгледа го смръщено командирът. — Повече не ти трябва да знаеш.

— Това има ли връзка с последните обезглавявания?

— Задаваш прекалено много въпроси за дебелогъзо сукалче, което се гмурка във ваната на мама и се води полицейски водолаз! — остро го нахока командирът.

Сноу замълча, без да смее да погледне към Донован.

Рачлън разгърна някаква карта и заби пръст в голяма синя точка:

— Можем да влезем оттук! Но новата пречиствателна станция прави района непригоден за целта ни, затова ще ни заведеш ей тук! — Пръстът му се заби в друга синя точка.

Сноу се наведе над ламинираната карта. Най-отгоре с калиграфически букви беше изписано: 1932. ОТВОДНИТЕЛНИ И БИТОВИ КАНАЛИ НА УЕСТ САЙД, ДОЛЕН КВАДРАНТ. Под заглавието имаше лабиринт от тънки пресичащи се линии. Някой бе нанесъл точици на три места откъм западната страна на парка. Приковал очи в плетеницата, Сноу потъна в напрегнат размисъл. Най-лесно можеше да се проникне откъм канала „Хумболд“, но оттам пътят до Западния страничен бе прекалено сложен и дълъг. Освен това не изпитваше никакво желание отново да се връща там. Направи опит да си спомни безкрайните учения с малките лодки, които се завираха из мръсните канали. Къде още се оттича страничният на Уест Сайд?

— Есе ли ще пишеш? — втренчи се в него Рачлън. — Побързай, защото времето ни е кът.

Сноу вдигна глава. Знаеше един път. Един много пряк път. Добре, стисна зъби той. След като сами си го търсят…

— През самата пречиствателна станция в долното течение на Хъдзън — рече. — Директно през главния утаител.

Отговори му тишина и той неволно се огледа.

— Това означава да се гмурнем направо в лайната, а? — подметна някакъв много дебел глас.

— Нали чу какво каза човекът? — обърна се командирът и закова тежък поглед в тюлена, който се обади. После подхвърли на Сноу неопрен в тъмен цвят: — Иди долу да облечеш хубавото си задниче. Шест минути преди полунощ трябва да сме на изходния пункт.

Марго седеше на хладните плочки в оръжейния склад. Не знаеше на кого е бясна повече: на Дагоста, който я беше въвлякъл в тая история, или на Пендъргаст, който отказа да я включи в експедицията. А може би и на себе си, защото не беше в състояние да обърне гръб на всичко. Едва сега разбра колко дълбоко се бяха отразили на живота й убийствата в музея и ужасните събития, които последваха. Бяха я лишили от сън, бяха разбили душевния й покой. А и това сега, като връх на всичко!…

Съзнаваше, че Пендъргаст бе загрижен за нейната сигурност, но въпреки това не можеше да се примири. Ако не беше тя, още щяха да си блъскат главите, горчиво си повтаряше Марго. Нали тя направи връзката между Мбвун и Уитлъси, тя разкри как са се развили събитията. Ако разполагаше с малко повече време, може би щеше да запълни и другите празни квадратчета на мозайката: какво означават неразгаданите фрагменти от дневника на Кавакита, за какво е използвал тиоксина, защо е синтезирал витамин D в последната си лаборатория.

Всъщност присъствието на тиоксин бе логично. От записките в дневника ставаше ясно, че към края Кавакита бе изменил начина си на мислене. Изглежда бе разбрал, че последните варианти на неговия „Гланц“ вече не причиняват физически малформации, но за сметка на това атакуват съзнанието. А вероятно се е сетил и за опасността за околната среда, която възниква при попадането на растението в солена среда. Във всеки случай действията му навеждаха на мисълта, че е решил да прочисти Главния резервоар от Liliceae Mbwunensis. Смъртта му можеше да се обясни с предположението, че подземните същества са разбрали за намеренията му да ги лиши от запасите им. Но дори това не даваше отговор на въпроса за какво, по дяволите, му е трябвал витамин D. Може би за генетична секвенция? Не, това не е възможно…

Марго хлъцна и рязко изправи гръб. Сигурна бе, че е имал намерение да унищожи растенията. Съзнавал е, че това е изключително рисковано. Следователно витаминът не е бил предназначен за производството на „Гланц“, а за…

Изведнъж всичко й стана ясно.

Рязко се изправи и започна да отваря шкафовете, като разхвърляше съдържанието им в тесния проход, докато търсеше нужните й вещи — кислородна маска, прибор за нощно виждане, кутийки с 9-милиметрови патрони за полуавтоматичния си пистолет.

Дишайки тежко, тя изтича до вратата, която водеше към основното помещение. Трябваше да е някъде тук! Хукна между редиците дървени вратички, четейки написаното върху пластмасовите им етикети. Издърпа една от тях и извади от шкафа три празни еднолитрови бутилки с капачки, позволяваше изсмукване на съдържанието без отваряне. Пусна ги на пода до сака си, а от съседния шкаф измъкна няколко големи пластмасови контейнера с дестилирана вода. После продължи нататък, мърморейки нещо под нос. Откри нужния шкаф и рязко дръпна вратичката. Вътре беше пълно с бурканчета, съдържащи различни хапчета и таблетки. Трескаво ги разрови, намери каквото й трябваше и изтича обратно при сака си.

Отпусна се на колене и изсипа съдържанието на бурканчетата направо на плочките.

— Каква е концентрацията, Грег? — полугласно промърмори тя, втренчила очи в малката купчина. Нямаше как да разбере, ще се наложи да работи слепешком. Грабна един от празните буркани и използва дъното му за стриване на таблетките, а получената прахообразна субстанция разпредели по равно в трите празни бутилки. Доля ги с дестилирана вода, разклати ги и спря очи на получената суспенсия. Май се получи малко по-гъста, но нямаше време за губене. По-късно прахът щеше да се доразтвори.

Изправи се и грабна сака, празните бурканчета издрънчаха на пода.