После се блъсна в гърба на Донован, който неочаквано се беше заковал на място. Успя да запази равновесие и вдигна глава, за да потърси причината.

Фенерчето осветяваше съществата, препречили тунела пред тях. Десет, може би дванадесет, те стояха абсолютно неподвижни в зловонния въздух. В ръцете на част от тях се полюшваха някакви странни предмети, окачени на дълги тънки върви. Сноу напрегна взор, в душата му се смесиха любопитство, отвращение и ужас.

— Пресвета майко! — простена той. — Какво ще правим сега?

— Ще си пробием път — спокойно отвърна Донован и вдигна оръжието си.

Марго притисна маската до лицето си, пое дълбоко кислород и я подаде на Смитбек. Главата й бързо се проясни. Пендъргаст подреждаше блокчета експлозив в основата на зейнал люк. Всяко от тях вдигаше малък облак прах и лицето му за миг се скриваше зад него. Дагоста стоеше зад нея с пистолет в ръка, а Мефисто се беше изправил малко встрани, с пламтящи очи, неподвижен и безмълвен.

Агентът мушна детонаторите в купчината С–4, после погледна ръчния си „Патек Филип“ и нагласи часовниковия механизъм. Взе сака и им направи знак да тръгват към следващата позиция. Лицето му беше покрито с плътен слой синкава прах — от очилата за нощно виждане чак до брадичката. Доскоро безукорният му черен костюм беше разкъсан и окалян. При други обстоятелства би изглеждал смешен и жалък, но в момента Марго съвсем не беше в настроение да се смее.

С известно закъснение си даде сметка, че е покрила с длан носа и устата си, потърсила инстинктивно спасение от отвратителния въздух. Свали ръката си и посегна към кислородната маска.

— Хей, не прекаляваш ли? — шеговито подхвърли Смитбек, но очите му останаха мрачни и почти враждебни.

Продължиха по тесния коридор, и тя отново подкрепи олюляващия се репортер. От тавана, приблизително на три метра един от друг, стърчаха дебели железни пръти. След две-три минути Пендъргаст спря да погледне в картата, после извади експлозивите от сака на Марго и ги подреди в някаква ниша непосредствено под тавана.

— Дотук добре — доволно промърмори той. — Още едно последно зареждане и тръгваме нагоре. Но ще трябва да се движим по-бързичко, защото времето ни е малко.

Обърна се към тунела, направи няколко крачки и изведнъж се закова на място.

— Какво става? — прошепна Марго.

Агентът вдигна ръка и напрегнато се ослуша.

— Чухте ли това? — попита като едва-едва размърда устните си.

Марго се напрегна, но не долови абсолютно нищо. Вонящата и задушна атмосфера ги обгръщаше като дебел пласт памук, в който потъваха всички шумове. Ето, сега вече наистина чу някакъв звук… Глух тътен, после втори, трети… Сякаш дълбоко под краката им се беше разразила странна гръмотевична буря.

— Какво е това? — изненада се тя.

— Не съм сигурен — промърмори Пендъргаст.

— Да не би тюлените вече да взривяват?

— Не е достатъчно силно за пластичен експлозив — поклати глава агентът. — А и още е рано… — Послуша още известно време и им махна да продължат. Марго го следваше отблизо по безбройните извивки, стиснала ръката на Смитбек. Кой ли е дупчил скалата на трийсет етажа под Манхатън, неволно се запита. Опита да си представи, че крачи по тротоара на Парк авеню, но не можеше да прогони усещането, че той е само тънка лента асфалт над огромен лабиринт от шахти, тунели и подземни галерии, в който мърдат мравуняци от…

Сърдито тръсна глава и пое поредната глътка кислород. В момента, в който съзнанието й се проясни, до слуха й отново долетя далечният тътен. Но сега звуците бяха по-различни — накъсани и неритмични, сякаш ги издаваше някаква странна машина.

Пендъргаст спря и се обърна.

— Контактуваме само с шепот, ясно? — промълви той. — Винсънт, приготви прожектора.

Тунелът свършваше на няколко метра пред тях, преграден от дебела желязна плоча. От нея стърчаха множество пръти, същите като тези по тавана. В центъра й зееше широко отворена врата. Вдигнал огнехвъргачката пред себе си, Пендъргаст предпазливо се промуши през нея. Пилотното пламъче се замята като полудяло, оставяйки ослепителна зигзагообразна черта върху визьора на Марго. Миг по-късно ръката му им направи знак да се приближат.

Марго прекрачи прага и веднага осъзна какви са всъщност звуците, които долитаха от земните дълбини: барабанен ритъм, към който се прибавяха странни, протяжно напевни стенания.

Дагоста влезе след нея и неволно я блъсна. Тя хлъцна от изненада и политна напред. Пред очите й мътно проблеснаха стари пиринчени ръчки и лостове, отдавна повредени и покрити с дебел слой мръсотия измервателни уреди. В дъното имаше голяма лебедка и няколко проядени от ръжда генератора.

Пендъргаст приклекна над метален капак в средата на помещението.

— Това е командната зала на тунелите „Астор“ — обясни той. — И ако не греша, точно под нас се намира Кристалният павилион — частната чакалня, разположена под някогашния хотел „Никърбокър“. През този люк би трябвало да видим и самия павилион…

Изчака да настане пълна тишина, после завъртя корозиралите фиксатори на капака и бавно го отмести встрани. Блесна светлина, после Марго усети вонята на пръч, която беше свързана с всичките й кошмари. Грохотът на тъпан и протяжното скимтене станаха по-силни. Пендъргаст надникна, по лицето му пробягаха светли петна. Остана така дълго.

— Винсънт — повика, като се отдръпна най-сетне. — Може би си струва да хвърлиш едно око…

Дагоста пристъпи към отвора, вдигна очилата си и надникна. Марго забеляза как по челото му избиват ситни капчици пот, а ръката му механично се протяга към пистолета. Миг по-късно се дръпна назад, но не каза нищо.

Смитбек изведнъж се втурна към дупката, вторачи се през нея и задиша тежко с опулени очи.

— На драскача май му прилоша — язвително прошепна Мефисто.

Но Смитбек изобщо не го чу, приковал поглед в сцената, която се разиграваше долу. Ръцете му започнаха да треперят — отначало едва забележимо, а след това все по-силно и по-силно. Дагоста го дръпна назад, журналистът не оказа никаква съпротива. На лицето му се беше запечатала маска на ужас.

Пендъргаст направи знак на Марго.

— Бих искал да чуя и вашето мнение, доктор Грийн — подкани я шепнешком.

Тя коленичи, вдигна очилата си и насочи поглед към огромното пространство отвъд дупката. В първия миг съзнанието й отказа да възприеме това, което се разкри пред очите й. Оказа се, че отворът е точно над останките от громен полилей, увиснал в средата на тавана. Успя да различи отделни части от някога елегантната обстановка — дорийски колони, големи стенописи и изпокъсани драперии от тежко кадифе, абсолютно несъвместими с калния под и мръсотията по стените. Точно под оголения скелет на полилея, от който висяха тук-там самотни кристали, се издигаше колибата от черепи, която Пендъргаст беше описал. Пред нея се бяха струпали поне стотина фигури с огромни качулки на главите, които се полюшваха в такта на странен псалм, напълно лишен от мелодичност. Огромният тъпан встрани от колибата издаваше тежък тътен — очевидно призив към останалите подземни обитатели, които прииждаха към колибата от всички страни и се включваха в тромавия танц. Марго примигна и отново насочи поглед надолу. В ужасените й очи проблеснаха искрици на неподправен интерес. Бръчкавите! В това не може да има никакво съмнение!

— Прилича на някакъв ритуал — съобщи тя.

— Така е — обади се от мрака Пендъргаст. — Явно това е втората причина за прекъсването на убийствата по време на пълнолуние. Ритуалът, каквото и да означава той, все още се спазва. Въпросът е кой или какво го ръководи сега, след като Кавакита е мъртъв.

— Може би са му направили нещо като преврат — промълви Марго. — В примитивните общества често се случва да убият шамана и да го заместят със съперника му — най-често доминираща фигура измежду самите поклонници. — Интересът й се усили, въпреки отвращението и вледеняващия страх. — Боже, ако Фрок можеше да види това!