— Изкуствено небце, което променя положението на езика и изкривява резонанса в устната кухина. Ще си имаме работа с престъпници. Миналата година прекарах доста време в затвора на остров Райкър, където се занимавах с профилиране на убийци. Нищо чудно да се натъкнем на някой от тях. Хич не ми се ще да ме разпознаят, нито по външен вид, нито по гласа. — Размаха ръце и добави: — Разбира се, сам по себе си камуфлажът не стига. Трябваше да поработя върху стойката на тялото и походката, както и върху още някои детайли. Твоята е лесна: държиш си устата затворена, сливаш се с обстановката и гледаш какво правя. Ясно?

Дагоста кимна.

— При малко късмет тоя Мефисто може да ни насочи към вярната следа. И дори да ни предостави уликите, за които намеква пред „Поуст“. А това ще означава важни допълнителни материали за криминолозите. — Помълча за миг, тръгна напред и смени темата: — Нещо ново около убийството на Брамбъл?

— Не — отвърна Дагоста. — Уокси и голямото началство поддържат становището, че е случайно, но според мен има връзка с работата му.

— Интересна хипотеза — промърмори Пендъргаст.

— Имам чувството, че тези убийства изобщо не са случайни, поне част от тях. Брамбъл бе на път да идентифицира втория скелет, а това не се е харесало на някого.

— Признавам, че останах като гръмнат, когато разбрах, че е Кавакита — рече Пендъргаст. — Картинката стана не само объркана, но и доста грозна. И предполага охрана за Фрок, Грийн и всички други, които работят по случая.

— Сутринта ходих при Хорлокър със същото предложение — начумери се Дагоста. — Но той категорично отказа. Държи на мнението си, че Кавакита по някакъв начин е завързал отношения с Памела Уишър, след което се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Тоест случайно убийство като това на Брамбъл. Най-много се страхува да не надуши пресата, преди да издирим близките му — разбира се, ако изобщо има такива. Някой беше казал, че е пълен сирак. Уокси също беше там, наперен като преял петел. Подхвърли ми да се справя по-добре, отколкото при случая „Уишър“.

— И?

— Казах му къде да си пъхне съветите, максимално любезно, разбира се. Смятах изобщо да не тревожим Фрок и Грийн, но след тази размяна на мнения все пак отидох да си поговоря с тях. И двамата обещаха да внимават, поне докато привършат работата си.

— Откриха ли причината за измененията по скелета на Кавакита?

— Още не — отвърна колебливо Дагоста.

— Хей, какво има? — обърна се Пендъргаст.

— Малко съм притеснен за доктор Грийн — неохотно призна лейтенантът. — Идеята да ги включим в разследването беше моя, но вече не съм сигурен, че е добра. Фрок си е катил и не му пука, но Марго… — Замълча за миг и въздъхна: — Знаеш как й се отразиха убийствата в музея. Започна да тренира, бяга всеки ден, носи пистолет…

— Често срещан посттравматичен стрес — определи Пендъргаст. — След като преживеят ужасяващи ситуации, някои хора търсят начин да се овладеят и да прогонят чувството за собствената си уязвимост. На практика това е добра реакция срещу силен стрес. — На лицето му изплува мрачна усмивка. — Доколкото си спомням, двамата с нея бяхме в доста стресова ситуация в онзи тъмен коридор…

— Да, но тя прекалява. А след сегашните гадории изобщо не съм сигурен, че постъпих правилно, като я включих…

— Постъпил си абсолютно правилно. Имаме нужда от опита й, особено сега, след като установихме, че Кавакита е мъртъв. Предполагам, че ще се поразровиш в житието-битието му…

Дагоста кимна.

— Не е зле да включиш и доктор Грийн — предложи Пендъргаст и извърна почерненото си лице към вътрешността на тунела. — Е, стига приказки. Готов ли си, Винсънт?

— Май да. Как ще действаме в случай на враждебни действия?

— Ще използваме мънистата и дрънкулките, които вървят сред туземците — подсмихна се Пендъргаст.

— Дрога? — погледна го с недоверие Дагоста.

Агентът кимна и разгърна полите на шлифера си. Към мръсния хастар бяха пришити няколко малки джоба.

— Всички подземни обитатели смъркат по нещо, затова съм се заредил. — Пръстите му се плъзнаха по джобовете: — Крек, кокаин, метилфенидат, карбритал, секонал, Блу — 88. Тази фармакопея вече спаси живота ми при първото слизане…

В ръката му се появи черна капсула.

— Бифетамин или „Черната хубавица“, както го наричат представителите на подземното братство… — Погледа я за момент, после с рязко движение я налапа.

— Хей, какво правиш, по… — викна Дагоста, но онзи вдигна ръка.

— Ролята не стига — прошепна агентът. — Трябва превъплъщение. Няма съмнение, че тоя Мефисто е патологично подозрителен тип. Със сигурност е свикнал да надушва измамите.

Дагоста замълча. Действително бяха далеч от обществото, законите и всичко останало.

Влязоха в страничния тунел и тръгнаха покрай изоставен коловоз. Пендъргаст периодично спираше и се консултираше с бележките в ръката си. Като се стараеше да не изостава, Дагоста с изненада установи колко бързо е загубил както ориентация, така и чувството си за пространство и време.

Внезапно Пендъргаст посочи червеникава светлинка, сякаш увиснала в пространството на стотина метра пред тях.

— Около този огън са се събрали хора — прошепна. — Вероятно малка група от „горните“ етажи в царството на Мефисто. — Загледа се замислено в светлината, после се обърна да погледне спътника си. — Май е време да влезем в хола — каза и тръгна напред, без да чака отговор.

Когато приближиха, Дагоста успя да различи десетина фигури, седнали върху касетки от мляко или налягали около огъня, на който къкреше кафе в голяма опушена тенджера. Пендъргаст влезе в осветеното от огъня пространство и клекна. Никой не му обърна внимание. Главите на присъстващите се извърнаха едва когато изпод дрипите му се появи бутилка скъпо токайско вино.

Агентът извади тапата, отпи солидна глътка и одобрително млясна с уста. После завъртя етикета към светлината и предложи:

— Някой да иска? — Гласът му накара Дагоста да подскочи от изненада — дебел и дрезгав, с типичен пандизчийски изговор. На слабата светлина лицето му с бледа кожа и блуждаещи очи изглеждаше някак заплашително.

— Дай — промърмори един от насядалите върху касите и протегна ръка. Кратко, но звучно бълбукане, след което съдържанието на бутилката намаля с една четвърт. Пендъргаст я пусна в кръга и не след дълго дъното лъсна. Разнесе се нещо като благодарствено сумтене.

Дагоста се приближи към огъня, опитвайки се да използва пушека като щит срещу вонята на немити тела, евтино вино и застояла урина.

— Търся Мефисто — обяви малко по-късно Пендъргаст.

Около огъня настъпи раздвижване. Лицата на мъжете се изопнаха.

— Кой го търси? — изръмжа войнствено онзи, които пръв беше поел шишето.

— Аз — натърти Пендъргаст и предизвикателно го изгледа.

Мъжът изпитателно го огледа, възцари се мрачно мълчание.

— Я се разкарай, лайнар — процеди най-сетне той и небрежно се отпусна върху касата.

Пендъргаст се стрелна напред с такава бързина, че Дагоста подскочи. В следващия миг мъжът лежеше по корем с лице в пепелта, а кракът на Пендъргаст натискаше врата му.

— Мамка му! — изрева мъжът.

— Никой не може да се ебава с Уайти! — изсъска Пендъргаст и усили натиска.

— Не съм искал да те обидя! — извини се онзи.

Кракът леко се повдигна.

— Мефисто се навърта около Маршрут 666 — бързо рече мъжът.

— Къде е това?

— Стига, човече, боли ме! Тръгваш към коловоз 100 и търсиш стария генератор. Спускаш се по стълбата към мостчето.

Пендъргаст махна крака си и човекът се изправи, като разтриваше врат.

— Мефисто не обича външни хора.

— Ние с него трябва да си поговорим за една работа.

— Така ли? И каква работа?

— За Бръчкавите.

Дори в сумрака Дагоста долови как групата настръхва.

— И какво по-точно? — обади се друг висок глас.

— Това ще споделя само с Мефисто. — Пендъргаст кимна на партньора си и двамата закрачиха към дъното на тунела, загърбвайки огъня. Фенерчето светна едва когато пламъците му се превърнаха в мъждива точица.