— Тук човек не може да позволи прояви на неуважение към себе си — спокойно отбеляза Пендъргаст. — Дори пред сополанковци като тия. Ако усетят слабост, тутакси умираш.

— Доста бързичко се справи — каза Дагоста.

— Не е трудно да събориш пияница. При първото си спускане установих, че алкохолът е предпочитаната отрова на това ниво. Освен за един кльощав тип, който седеше най-далече от огъня. Бих се обзаложил, че е от подкожните. Забеляза ли как се чешеше несъзнателно през цялото време. Страничен ефект на фентанила — няма грешка.

Тунелът се разклоняваше и след консултация с малка карта на жп линиите, агентът избра по-тесния ляв пасаж.

— Този отива към коловоз 100 — обясни той.

Дагоста се препъваше подире му. След преход, който изглеждаше безкраен, Пендъргаст най-после спря пред огромна ръждясала машина с няколко огромни колела за ремъчни предавки — всяко по три-четири метра в диаметър. Разнищеният ремък бе струпан на купчина до нея. От другата страна се виждаше желязна стълба към метален мост над някакъв древен тунел. Провряха се под окичена със сталактити тръба с надпис „Високо напрежение“ и се спуснаха по стълбата върху решетестата платформа. В самия й край зееше отвор, през който се слизаше по нова стълба в просторен незавършен тунел. Независимо от наличието на няколко загаснали огнища мястото бе пусто.

— Ще трябва да се спуснем долу — каза Пендъргаст, насочил лъча на фенерчето към пространството в дъното на тунела. Скалата отдолу бе изгладена от допира с безброй ходила и длани. Оттам се надигаше отровна миризма.

Дагоста тръгна пръв, като отчаяно се притискаше към твърдия и хлъзгав базалт. Трябваха му пет страховити минути, за да стигне дъното. Струваше му се, че е заключен в самата сърцевина на земята.

— Много искам да видя как някой дрогиран се катери по това нещо — подхвърли, когато Пендъргаст тупна на земята до него. Мускулите на ръцете му потръпваха от напрежението.

— Над това равнище никой не си подава носа — отвърна агентът. — Освен бегачите.

— Какви бегачи?

— Доколкото схващам, те единствени сред поданиците на Мефисто имат право да общуват с външния свят. Само те получават и осребряват чекове за социални помощи, тършуват за храна, продават вторични суровини за набавяне на дребни, доставят лекарства и мляко, купуват наркотици.

Пендъргаст освети с фенерчето наоколо. Видя се скален проход с ръбести стени. В другия му край метър и половина висока ръждива ламарина закриваше входа на изоставен тунел. Изписано с груби букви предупреждение гласеше: „Само за вътрешни, за всички останали — строго забранено“.

Пендъргаст издърпа тенекията и тя откри прохода със свирепо скърцане.

— Входният звънец — поясни той.

Щом влязоха в прохода, пред очите им се мерна парцалива фигура с главня в едната ръка.

— Кои сте вие? — изпречи се на пътя им изпосталял дългуч.

— Ти ли си Съгледвача? — попита агентът.

— Вън! — заповяда дългучът и започна да ги блъска към ламаринената врата. След миг се намериха отново в скалистия проход. — Казвам се Флинт. Какво искате?

— Идвам при Мефисто — заяви Пендъргаст.

— За какво?

— Аз командвам „Гробницата на Грант“ — малка група под Колумбийския университет. Искам да обсъдя с него убийствата.

Последва тишина.

— А тоя? — Флинт посочи Дагоста.

— Мой бегач — отвърна Пендъргаст.

Флинт го изгледа.

— Оръжие, наркотици? — попита той.

— Не сме въоръжени — отговори Пендъргаст. Изглеждаше някак притеснен в трептящата светлина на главнята. — Нося си обаче малък запас за собствени нужди…

— Тук не се допускат наркотици — заяви Флинт. — Ние сме чиста община.

Дрън-дрън, помисли си Дагоста, забелязал пламтящия поглед на мъжа.

— Съжалявам — каза Пендъргаст. — Не си давам запаса. Щом това е проблем…

— Какво носиш? — поинтересува се Флинт.

— Не е твоя работа.

— Кока? — настоя пазачът и Дагоста долови в гласа му плаха надежда.

— Позна — засмя се Пендъргаст.

— Ще трябва да я конфискувам.

— Какво ще кажеш за едно подаръче? — Пендъргаст измъкна малко пакетче от алуминиево фолио и го подаде. Флинт начаса го тикна някъде зад яката си и кратко нареди:

— След мен!

Дагоста придърпа тенекията на мястото й и последва Флинт към водещата надолу желязна стълба. Тя свършваше при неголям отвор, от който се излизаше на бетонна площадка, издигаща се високо над огромно цилиндрично помещение. Флинт зави и пое по бетонна рампа, която се виеше спираловидно покрай стената. Докато се спускаха, Дагоста забеляза, че на места са издялани кухини в стената. Всяка от тях се обитаваше от сам човек или семейство. Светлините от свещи и газени лампи трепкаха по нечисти лица и постели. Забеляза пречупена тръба да стърчи от стената. От нея течеше вода и се събираше в мътна локва, издълбана в дъното на цилиндъра. Наоколо се мотаеха няколко фигури, които явно перяха. Мръсната вода се стичаше в малко поточе към дупка в стената.

Стигнали дъното, те се озоваха сред множество подземни обитатели, налягали наоколо или увлечени в игра на карти. Край стената се бе свил мъж с отворени мътни очи, който очевидно очакваше смъртта. Дагоста инстинктивно се обърна.

Флинт хлътна в дълъг и нисък пасаж, от който се разклоняваха множество тунели. В мъждиво осветения край на някои от тях се виждаха хора, които усърдно подреждаха консерви, кърпеха дрехи и варяха нещо — съдейки по миризмата, ракия. После изскочиха в пространство, осветено от слаба крушка, люлееща се на тънка жица.

Дагоста поклати глава и се огледа, после изведнъж се вцепени от изненада. В средата на тухленото помещение се мъдреше старинен железопътен фургон — от онези, в които в началото на миналия век е пътувал персоналът на товарните композиции. Беше силно наклонен, задните му колелета висяха на метър във въздуха. Дори не се опита да си представи как е попаднал в това побъркано царство. Върху страничната му стена, почти изядена от ръждата, все още личеше част от златист надпис: НЮ ЙО… ЦЕНТР…

Флинт им направи знак да почакат и хлътна вътре. След няколко минути се появи отново и им махна да влизат.

Озоваха се в нещо като преддверие, противоположният край на което беше закрит с дебела завеса. Флинт изчезна. В тъмната вътрешност на фургона беше душно и горещо.

— Е? — просъска странен глас иззад завесата.

Пендъргаст прочисти гърлото си и започна:

— Викат ми Уайти. Шеф съм на „Гробницата на Грант“. Чухме за призива ти да се обединим срещу убийствата.

Оттатък завесата настъпи тишина. Какво ли има зад нея? — запита се Дагоста. Най-вероятно нищо особено или нещо, което прилича на „Магьосникът от Оз“. Оная статия на Смитбек сигурно е пълна с измислици. На такива като него не може да се вярва…

— Влизайте — обади се най-после гласът, завесата се отмести встрани.

Пендъргаст тръгна пръв, неохотно последван от лейтенанта.

Вътрешността на фургона се осветяваше единствено от отблясъците на крушката в общото помещение и жарта на малък огън, която тлееше под вентилационния отвор на тавана. Мъжът седеше в нещо като трон, монтиран в центъра. Едър, с дълги крайници и гъста посивяла коса. Облеклото му се състоеше от старомодно сако от бежово кадифе и клоширани панталони, на главата му стърчеше протъркано борсалино. От врата му висеше сребърна верига с тюркоаз във формата на тиквен цвят — символ на индианското племе навахо.

Очите на Мефисто ги гледаха с изключителна проницателност.

— Значи си кметът Уайти, а? — рече той. — Банално, друже. Едва ли внушава уважение. Но като те гледам какъв си албинос, май става… — Съскането бавно отстъпваше място на нормален говор.

Проницателните очи се спряха върху Дагоста и той с неудобство пристъпи от крак на крак. Какъвто и да е тоя тип, в никакъв случай не е откачен, каза си той. Поне не съвсем.

— Ами тоя?

— Пурата. Моят бегач.

Подозрителните очи на Мефисто дълго не се отместиха от лицето на Дагоста.