— Не си далеч от истината — каза тя. — Бяхме долу, в тунелите, за да ги прочистим от бездомници. Но се натъкнахме на съпротива. Колегата отзад получи тежко нараняване и видяхме бая зор, докато го измъкнем. Сега стана ли ти ясно? Едва преди пет минути излязохме на повърхността през станцията на Седемдесет и втора и заварихме един град на призраци!

— Прочиствали сте подземията, а? — възкликна шофьорът. — Значи вие сте виновни за всичко.

— За кое всичко? — намръщи се Хейуърд.

Шофьорът докосна ухото си и посочи на изток, сякаш друг отговор не бе нужен.

Хейуърд се ослуша. От тъмната пазва на Сентрал Парк долитаха звуци, доста по-различни от бученето на портативния скенер в линейката и обичайния грохот на големия град: остър вой на сирени, викове и писъци.

— Нали знаеш за демонстрацията на движението „Да си върнем града“? — попита шофьорът. — Без разрешение от властите започнала в южния район на Сентрал Парк…

— Чух това-онова — кимна Хейуърд.

— Така. Но в един момент от всевъзможни дупки започват да извират бездомници, при това в доста агресивно настроение. Явно вие, ченгетата, сте се поупражнявали с палки върху гърбовете им. Започват да се джафкат с демонстрантите и не след дълго нещата се превръщат в мащабна конфронтация. Чух, че хората буквално са озверели. Крещят, псуват и се бият като диваци. Следват и вандалщините. Ченгетата не могат да овладеят положението вече часове. Единственият им успех е, че все пак съумяха да ги изтласкат в парка…

В този момент отзад се разнесе почукване и човекът включи на скорост. Линейката потегли с включена сирена, а светлината от буркана й нашари околните фасади. От няколко прозореца надничаха любопитни лица, а имаше и куражлии, които стояха на тротоарите, но в благоразумна близост до униформената охрана на блоковете. Сред тях гордо се издигаше готическата фасада на „Дакота“, напълно чужда на хаоса долу. Сякаш острите й кули предлагаха сигурна защита срещу враждебната тълпа. Хейуърд насочи очи към мястото, където би трябвало да са прозорците на Пендъргаст. Дали агентът ще успее да се върне жив и здрав от онзи прословут Дяволски етаж?

Едрата фигура на Карлин изплува от мрака.

— Изпрати ли Биъл? — попита той.

— Току-що — отвърна тя. — Какво стана с другия?

— Не ще и да чуе за доктор — отвърна Карлън. — Нещо ново за Милър?

— Най-вероятно вече смуче бира в някой бар на Атлантик Авеню и се хвали с геройствата си — направи гримаса Хейуърд. — И както винаги става, той ще обере лаврите и ще получи повишение, а ние — мъмрене за неизпълнение на заповед…

— Винаги, ама не и този път — многозначително се усмихна Карлин.

— Това пък какво означава? — изгледа го младата жена, после, без да дочака отговор, добави: — Никой няма да ни повярва за поведението на Милър, ами дай да докладваме, че сме на разположение. — Включи радиостанцията и почти я изпусна от водопада, който изригна от нея, при това на всички полицейски честоти:

Хейуърд изключи радиостанцията, тикна я под колана си и направи знак на Карлин да я последва към патрулката, която чакаше на ъгъла с включени светлини. До нея стоеше полицай в пълно снаряжение за борба с безредиците и внимателно оглеждаше улицата с пистолет в ръка.

— Кой ръководи тази операция? — попита го тя.

Полицаят я изгледа, повдигайки защитната маска пред лицето си.

— Според диспечерите предният команден център се намира в замъка — отвърна той. — Но за момента нещата са доста объркани, както сама можете да се уверите…

— Замъкът Белведере — кимна тя и се обърна към Карлин. — Да вървим там!

Докато прекосяваха тичешком западната страна на парка, в главата й изплува спомен за едно изкуствено градче в Холивуд, което беше посетила преди две години. И там се придвижваше по някаква имитация на нюйоркска улица, на която бяха заснети безброй мюзикъли и гангстерски филми. И там имаше фалшиви улични лампи, пожарни кранове и отрупани витрини, но нямаше хора. Разбира се, в онзи момент беше наясно, че само на стотина метра по-нататък кипи животът на истинските калифорнийски улици, но въпреки това беше дълбоко впечатлена от застиналата пустота на декорите.

В момента Сентрал Парк внушаваше същото усещане. Чуваше далечния грохот на трафика и воя на сирените, знаеше, че самият парк гъмжи от полиция, която се стреми да разпръсне демонстрантите, но въпреки това полутъмният булевард й се стори нереален и призрачен. Това злокобно чувство се нарушаваше само от някой бдителен пазач, любопитен гражданин или полицейски патрул.

— Какво става там, по дяволите? — тихо възкликна Карлин и тя тръсна глава да прогони спомените.

Изпита чувството, че бяха прекосили някаква демилитаризирана зона и от царството на реда и спокойствието изведнъж бяха попаднали в плен на безграничния хаос. На юг, отвъд Шестдесет и пета улица, се простираше океан от разруха. Луксозни преддверия с изпотрошени стъкла, разкъсани тенти над елегантни входове, развяващи се като парцаливи знамена. Полицейското присъствие беше натрапчиво, най-вече чрез синьо-белите метални заграждения. Повечето коли, паркирани покрай тротоарите, бяха с разбити стъкла. В далечината мигаха оранжевите сигнални светлини на полицейски влекач, който теглеше димящия скелет на изгоряло такси.

— По всичко личи, че оттук са минали доста разгневени бездомници — полугласно подхвърли Хейуърд.

Пресякоха улицата и се насочиха към алеята, от която се влизаше в парка. Тесните асфалтирани ленти сред тревата им се сториха мирни и спокойни на фона на разрухата, която току-що бяха напуснали. Но скоро се увериха, че тя присъства и тук — разбити пейки, преобърнати кошчета и разпилян наоколо боклук. А глъчката, която долиташе от вътрешността на парка, вещаеше нови неприятности.

Хейуърд изведнъж се закова на място и направи знак на Карлин да стори същото. В мрака пред тях имаше хора — не можеше да определи колко на брой са те, които се промъкваха към Широката поляна. Не са полицаи, нямат шлемове, нямат дори шапки, бързо съобрази тя. Заключението й беше потвърдено от залп ругатни и дюдюкане.

Затича се, стъпвайки на пръсти, за да не вдига шум. На десетина от метра от групата измъкна пистолета си, хвана го с две ръце и извика:

— Стой! Полиция!

Сенките спряха, неколцина бавно се обърнаха. Бяха четирима — не, петима млади мъже, облечени в спортни якета. Хейуърд насочи вниманието си към оръжията, които се виждаха: две алуминиеви бухалки и извит кухненски нож.

На зачервените им лица играеха усмивки.

— Какво има? — обади се един от тях и пристъпи към нея.

— Спри на място! — извика тя и мъжът неохотно се подчини. — Накъде сте тръгнали, момчета?

Онзи най-отпред изкриви лице в гримаса, явно ядосан от глупавия въпрос. После леко кимна към вътрешността на парка.

— Имаме да свършим една работа — обади се друг от групата.

— Нямате работа тук — поклати глава Хейуърд.

— Имаме и още как — възрази застаналият отпред. — Шайка миризливи дрипльовци бият наши приятели, ама сега ще им се види нанагорно! — Младежът направи още една крачка към нея.

— Това е работа на полицията!

— Полицията не си мърда пръста! — извика онзи. — Я вижте какво става наоколо! Позволихте на тая сган да съсипе града!

— Чухме, че са убили двайсет-трийсет души — намеси се друг, притиснал мобилен телефон до ухото си. — Включително госпожа Уишър. Върлуват из града, а към тях се присъединяват дрипльовци от Ийст Вилидж и Сохо, които се пишат профсъюзни членове! Но нашите приятели имат нужда от помощ!

— Стана ви ясно, нали? — рече заплашително младежът и пристъпи напред. — Предлагам да се махнете от пътя ни, госпожо.