На сутринта Александър събра голям съвет, на който дойдоха и бащите, и роднините на тези, заради които ги беше повикал. Никой не беше спокоен за себе си, тъй като според обичая на македонците се полагаше смъртно наказание за всички, които имаха кръвно родство с виновните.
Царят заповяда да се въведат съзаклятниците без Калистен. Те без колебание признаха всичко, което бяха замислили. Всички започнаха да ги порицават. Царят ги запита с какво е заслужил замисленото от тях злодеяние. Тъй като всички стояха занемели, Хермолай отговори: „Питаш ни за причините, като че ли не знаеш, че решихме да те убием, защото започна да се държиш с нас не като със свободно родени, а като с роби.“
Пръв от всички се изправи баща му Сополид. Нарече Хермолай отцеубиец и като му затискаше устата, каза, че не трябва да бъде слушан човек, загубил разсъдъка си от престъпни замисли. Царят прекъсна бащата и заповяда на Хермолай да каже какво го е научил учителят им Калистен. Хермолай продължи: „Ползувам се от твоето благоволение и ще кажа в какво сме се научили в нашите нещастия. Каква част от македонците е останала незасегната от твоята жестокост? Наистина колко хора, и то от благороден произход, ти погуби: Атал и Филота, Парменион и Александър от Линцестида, Клит. Когато воюваме срещу варварите, те се сражават, закриват те с щитовете си, получават рани за твоята слава, за твоята победа. На тях ти отвърна с черна неблагодарност. Един опръска трапезата ти с кръвта си, друг умря от мъчителна смърт. Предводителите на твоите войски, поставени на уредите за изтезаване, станаха зрелище за персите, които те бяха победили. Парменион, чрез когото ти навремето уби Атал, бе умъртвен без съд. Изпълнени бяха смъртни наказания от ръцете на принудени за това хора. Изведнъж заповядваш да бъдат убити от други тези, които преди това си използувал като твои помощници.“
Всички около Хермолай настръхнаха. Баща му стискаше оръжието си, за да го убие. Но беше спрян от царя. Той заповяда на Хермолай да продължи да говори и настоя всички търпеливо да изслушат този, който се самообвиняваше. Трудно ги удържа. Хермолай продължи: „Колко великодушно заповядваш на недодяланите в речите младежи да приказват! А Калистен е затворен в ареста, понеже само той единствен може да говори. Защо не бъде доведен и той, па макар да го чуят само тези, които са си признали? Очевидно защото се страхуваш да чуеш откровения глас на невинния и не би издържал погледа му. Аз твърдя, че той е невинен. Тук са тези, които заедно с мене са замисляли това прекрасно дело. Няма никой, който би казал, че Калистен е бил съгласен с нас, макар че той отдавна вече е осъден на смърт от «най-великодушния» и «най-справедлив» цар. Това са следователно наградите за македонците, с чиято кръв ти злоупотребяваш. Тридесет хиляди мулета возят заграбеното за тебе злато, докато войниците ти няма да занесат у дома си нищо освен белезите от раните си. Всичко това все още можеше да се понася, преди да ни предадеш на варварите и като победители да ни изпратиш под робството на нови обичаи.“
„Възхищават те персийските дрехи и порядки, а си презрял бащините си обичаи. Следователно ние сме пожелали да убием царя на персите, а не на македонците и с право те преследваме като беглец от войната. Ти пожела македонците да ти падат на колене, да те приветствуват като бог. Ти се отвърна от баща си Филип и ако имаше някой бог, по-голям от Юпитер, ти би пренебрегнал и Юпитер. Учудваш ли се, че ние, свободните хора, не можем да понасяме твоето високомерие? Какво да очакваме от тебе ние, на които е съдено да умрем невинни, или, което е по-печално и от смъртта, да живеем в робство? И ако ти би пожелал да се поправиш, би ни бил много задължен. Защото ти от мене най-напред ще узнаеш това, което свободно родените не могат да понасят. И затова недей да обременяваш осиротялата старост на близките ми с мъчителна смърт. Заповядай нас да отведат, та каквото сме искали да постигнем с твоята смърт, да го постигнем със собствената си!“ Това каза Хермолай.
Царят заговори: „Колко невярно е това, което говори той, като подражава на учителя си, го потвърждава и моето търпение. Ето, аз не само че го изслушах докрай, но го заставих и вие да го чуете, за да се убедите, че като позволя на този разбойник да говори, той ще прояви цялата си злоба, която го подбужда да ме убие, докато би трябвало да ме почита наравно с баща си. Неотдавна, когато неканен се беше довлякъл с нас на лов, аз по бащин обичай, а и както е възприето от най-старите царе на Македония, заповядах да го обуздаят. Това се изпълни. Възпитаниците го изтърпяват от възпитателите, жените — от мъжете си. Даже на робите си отстъпваме правото да бият младежите на тази възраст. Това е моята жестокост спрямо него, заради която той пожела да ми отмъсти с нечестно убийство. Защото излишно е да припомням, а и вие сами знаете колко съм снизходителен и внимателен към тези, които сами се подчиняват на волята ми. О, Херкулесе, учудвам се, че Хермолай не одобрява смъртното наказание за убийците, след като сам го е заслужил. Защото, като хвали Парменион и Филота, той се старае да оправдае себе си. Що се отнася до Александър от Линцестида, ако и да беше уличен от собствените му писма в предумишлено убийство, аз отложих процеса за три години и го държах окован, докато вие самите не настояхте да измие престъплението със заслужено наказание. Вие си спомняте за Атал — той беше враг на живота ми още преди да стана цар. А Клит! Не трябваше да предизвиква гнева ми! Той говореше нечестни неща по отношение на мене и на вас и все пак аз го понасях по-дълго, отколкото той би ме търпял, ако говорех така. Умереността на царете и вождовете е заложена не само в собствения им характер, но и в характера на тези, които им се подчиняват. Заповедите се смекчават при покорност. Но където покорността отстъпи на най-долни замисли и не прави разлика между висши и низши, налага се на силата да се отговори със сила. Защо да се учудвам, че ме упреква в жестокост този, който се осмели да ме укорява и в алчност. Не желая да подбуждам никого от вас, за да не би с щедростта си да предизвикам омразата ви, ако тя засяга вашето честолюбие. Погледнете войската: който преди нямаше нищо освен оръжието си, сега лежи на сребърно легло; масите са натежали от злато; водят тълпа от роби; не могат да носят плячката, взета от неприятеля.“
„Персите, които победихме, били поставени от мене на голяма почит! Да, най-характерната моя черта е скромността, понеже наистина не се отнасям горделиво към победените. Но аз дойдох в Азия не за да унищожа народите, нито пък да разделя земята надве, а за да са доволни и тези, които съм победил във войната, и да не съжаляват, че съм ги победил. Ето, наред с вас воюват и проливат кръвта си за вашето господство тези, които биха ни отвръщали с война, ако се отнасяхме с тях горделиво. Не е вечна собствеността, в която забиваме меча си. Вечна е благодарността за благодеянията ни. Ако желаем да имаме Азия, а не само да я преминем, трябва да проявим нашето снизхождение към народите. Тяхната вярност ще направи властта ни здрава и вечна. Имаме повече, отколкото бихме могли да задържим. На ненаситната алчност е присъщо да желае да пълни безконечно това, което вече прелива. Бил съм въвел и за македонците техните обичаи. Аз виждам, че у много народи има неща, на които можем да подражаваме, без да се срамуваме. Не може по друг начин де се управлява толкова голяма империя. Като налагаме нашето, трябва да се учим и от тях.“
„Другото, което Хермолай искаше от мене, а именно да се отрека от Юпитер, от чийто оракул съм признат, е достойно за смях. Нима зависи от мене това, което боговете са решили? Нарекъл ме е «мой син». Близко до ума е, че ме е приел заради делата ми. Дано и индите повярват, че аз съм бог! Защото славата предопределя успеха във войните и често това, което се смята за лъжа, се превръща в истина. Смятате ли, че аз от любов към разкоша съм украсил оръжието ви със злато и сребро? Не! На тези, които не познават нищо по-евтино от този метал, аз искам да покажа, че македонците няма да изостанат от тях и по отношение на златото и среброто. Най-напред ще заслепя очите на тези, които очакват да видят у нас само голота и беднотия. Ще им покажа, че не сме жадни за злато и сребро, а сме тръгнали да покорим целия свят. И тази слава ти, отцеубиецо, пожела да прекъснеш и като погубиш царя, да предадеш македонците на победените народи. Дори ме предупреждаваш да пожаля родителите ви. Не би трябвало вие да знаете какво съм решил по отношение на тях, за да си отидете опечалени, ако, разбира се, у вас има някаква мисъл и грижа за родителите ви. Аз отдавна съм отменил този обичай — да се убиват заедно с престъпниците и невинните близки и родители — и заявявам, че те ще си останат на същата почит, на която са били досега. Известно ми е защо ти желаеш да бъде въведен твоят Калистен. Само за него ти си мъж, защото си разбойник. Искаш и той да изрече пред всички нечестните думи, които отправи към мене. Него — най-достойния учител за ученик като тебе — бих го въвел заедно с тебе, ако беше македонец. Но законът за олинтиеца е друг.“
