Бактрианите бяха набрали войска от тридесет хиляди конници. Самата Бактра, център на тази област, е разположена в подножието на планината Парапанис. Река Бактра тече покрай скалите. Тя е дала името на града и на областта.
Александър се разположи на постоянен лагер. Тук дойде известие от Гърция за отцепването на пелопонесците и лаконците. Те още не бяха победени, когато тръгваха вестителите, които щяха да му съобщят за началото на тяхното въстание. Възникна и друга опасност: скитите, които населяват земите отвъд река Танаис, наближаваха, повикани на помощ от Бес. В същото време дойдоха известия и за боевете, които Караний и Еригий водеха в земите на арианите. Завързало се сражение между македонци и ариани. Начело на варварите бил беглецът Сатибарзан. Той, като видял, че при равни сили сражението се води вяло, изскочил с коня си пред първите бойни редици, свалил кожения шлем от главата си и заповядал да не хвърлят повече стрели. След това приканил на двубой да се сражава с него който пожелае — боец срещу боец — и заявил, че ще бъде в боя с открита глава. Македонският вожд Еригий не издържал на предизвикателството. Той бил доста възрастен, но по сила на духа и тялото не отстъпвал на никого от младежите. Той свалил шлема си, показал бялата си коса и казал: „Дойде денят, в който или с победа, или с честна смърт трябва да покажа какви приятели и войници има Александър.“
Без да говори, подкарал коня си срещу неприятеля.
Могло е да се помисли, че е дадена заповед войниците и от двете страни да спрат мятането на стрели. Дори отстъпили назад и оставили свободно място за двубоя, очаквайки напрегнато резултата, загрижени не само за вождовете, но и за своята съдба, която сега зависела от чуждия жребий. Пръв варваринът хвърлил копието си, което Еригий избягнал с леко навеждане на главата. Той пришпорил коня и забил смъртоносното македонско копие в гърлото на варварина така, че излязло отзад на врата му. Варваринът полетял да падне от коня си, но все още продължавал да се бие. Еригий забил за втори път измъкнатото от врата на врага копие. Сатибарзан го обхванал с ръце, с което подпомогнал удара на противника и ускорил смъртта си. След като загубили вожда си, когото били последвали повече от необходимост, отколкото по своя воля, а и не били забравили великодушието на Александър към тях, варварите предали оръжието си на Еригий.
Александър се зарадва от това известие, но по отношение на спартанците не остана равнодушен. Все пак великодушно понесе отцепването им. Каза, че те не са се осмелили да разкрият намеренията си, преди да узнаят, че той е пристигнал до границите на Индия. И поведе войската си да догонва Бес. Насреща му се зададе Еригий с главата на варварина — най-хубавия трофей по време на война.
Александър предаде Бактрианската област на Артабан и остави там достатъчно припаси и войски. С отбрана леко въоръжена войска сам навлезе в земите, изоставени от зогдианите359. Движеха се нощно време. Липсата на вода разпалваше предварително жаждата у войниците по-скоро поради отчаянието им, отколкото от потребността да пият. На около четиристотин стадия нямаше никаква вода. Лятното слънце нагорещяваше пясъците и непрекъснат жар изгаряше всичко. След това мараня закриваше светлината и забулваше равнините. Нощното пътуване все пак беше по-поносимо. Облекчаваха ги росата и утринният хлад. Жегата настъпваше още на разсъмване. Засухата изпиваше всяка влага: устата пресъхваха, стомахът започваше да пари.
Отначало започнаха да отпадат духом, после и телом. Трудно беше и да спират, и да продължават да вървят. Някои, предупредени от местните жители, се бяха запасили с вода, която за кратко време утоляваше жаждата. Но със засилването на горещината тя отново се разпалваше и войниците започнаха да проверяват колко вино или масло има у всекиго. Сладостта от изпитото вино беше толкова голяма, че не се замисляха за последствията. С натежали от изпитото вино глави нито можеха да държат оръжието си, нито да вървят. Тези, които нямаха вино, се чувствуваха по-щастливи, защото другарите им започнаха да повръщат.
Александър беше много изплашен от тези големи бедствия. Приятелите му започнаха да настояват да помисли и за себе си, тъй като само неговото мъжество можеше да укрепи отслабващите вече войници.
Двама войници, изпратени напред да огледат мястото за лагер, се втурнаха насреща му с пълни мехове вода, за да подкрепят синовете си, които бяха в същия отряд. Изправиха се точно пред царя. Единият от тях развърза меха, напълни съда, който носеше, и му го поднесе. Той го взе, но запита за кого носят водата. Като разбра, че я носят за синовете си, им върна съда и каза: „Не мога да си позволя да пия само аз, а не мога и да разделя това малко количество между всички. Дайте я на децата си, понеже сте я донесли за тях.“
Надвечер Александър стигна, и то само с авангарда, до река Окс. По-голямата част от войската не беше в състояние да го следва. Заповяда да запалят на висок хълм огън, та тези, които трудно вървят, да разберат, че не са далеч от лагера. Заповяда на войниците от авангарда бързо да се подкрепят с храна и вода, едни да напълнят мехове, други — каквито намерят съдове и да помогнат на другарите си. Тези, които бяха пили без мярка, започнаха да дишат тежко и да умират. Техният брой беше по-голям, отколкото бяха загубвали в което и да е сражение. Александър, все още облечен в ризница, без да се подкрепи нито с вода, нито с храна, пропускаше край себе си войниците. Оттегли се на почивка едва след като мина цялата войска. Цялата нощ бодърствуваше и я прекара заедно с дежурните стражи.
И следващият ден не беше по-лек, тъй като нито имаше плавателни съдове, нито можеше да се построи мост. Край реката не можеше да се намери какъвто и да било дървен материал. Затова раздаде на войниците мехове и те ги натъпкаха колкото се може повече със слама. Легнали върху тях, те започнаха да минават реката. Преминалите първи заставаха на стража, докато и останалите преплуват реката. Така на шестия ден успя да прекара цялата си войска на отсрещния бряг. Беше решил да продължи преследването на Бес, когато узна какво е станало при зогдианите.
От всичките приятели на Бес на най-голяма почит беше Спитамен360. Измяната спрямо когото и да било не може да се оправдае с никакви заслуги. По отношение на него можеше да се сметне по-малко престъпна, понеже бе проявена към Бес, убиеца на своя цар. Спрямо него всички средства бяха оправдани.
Отмъщение за Дарий — това му беше послужило като предлог, за да устрои заговор. Спитамен ненавиждаше Бес не толкова заради престъплението му, колкото заради щастието му. Като разбра, че Александър е преминал река Окс, привлече за свои съмишленици Датаферн361 и Катан362, в които Бес имаше най-голямо доверие. Те се съгласиха с готовност. Избраха осем измежду най-силните младежи и си послужиха с хитрина: Спитамен се отправи при Бес и насаме му каза, че Датаферн и Катан са устроили срещу него заговор да го предадат жив на Александър и че той ги е заловил и ги държи в окови. Бес му благодари за тази голяма услуга и заповяда да бъдат доведени виновниците, за да ги накаже със смърт.
Участниците в заговора бяха доведени с привидно завързани ръце. Бес ги изгледа и се надигна, за да ги убие. Те престанаха да се преструват и го заловиха. Поставиха го в окови, свалиха от главата му царската корона и разкъсаха дрехата, която беше взел от убития Дарий. Той крещеше високо, че боговете му отмъщават за престъплението. Добавяше, че заговорниците са не само врагове на Дарий, за когото отмъщават, но са и благодетели на Александър, за чиято победа винаги са подпомагали противниците. Не е известно дали тълпата наоколо нямаше да защити Бес, ако тези, които го бяха завързали, не бяха излъгали, че го връзват по заповед на Александър. Това изплаши и неговите хора. Поведоха го качен на кон, за да го предадат на Александър.
