В ръцете на Александър попаднаха писма на Дарий, с които той подканваше войниците гърци или да го убият, или да му го предадат жив. Той не ги извика на разпит пред войнишкото събрание, тъй като бе уверен в благоразположението и верността на гърците към него. А и Парменион го убеди, че не трябва да насочва вниманието на войниците към такива съблазни, тъй като царят не е защитен от измяна и за алчността няма нищо забранено. Като го послуша, Александър вдигна войските от лагера.

Един от пленниците евнуси, който придружаваше жената на Дарий, пресрещна задъхан току-що тръгналия на път Александър и му извести, че тя е припаднала. А след това добави, че уморена от трудностите на дългото пътуване и от душевния тормоз, тя припаднала в ръцете на свекърва си и на двете си дъщери и веднага издъхнала. След него пристигна и друг със същата вест. Царят простена, както ако беше чул за смъртта на собствената си майка. И като зарони сълзи, каквито би пролял Дарий, влезе в палатката, в която беше майката на Дарий до тялото на мъртвата. Скръбта му се поднови, като видя мъртвата, просната на земята. Съкрушена от нещастието и спомнила си и за преживяното, Сизигамбида беше прегърнала внучките си — невинни девойки, утешение в нямата й скръб. Тук беше и невръстният й внук, който още не чувствуваше нещастието, което щеше да се стовари и върху него. Изглеждаше като че ли Александър плаче между свои роднини и не ги утешава, а сам се нуждае от утешение. Отказа даже да се нахрани и нареди да се отдадат при погребението почести по персийски обичай. О, богове, той бе достоен за похвала заради милосърдието си. Веднъж само беше виждал съпругата на Дарий — когато беше пленена, — а беше дошъл да посети майката на Дарий. Изключителната красота на жената на Дарий тогава беше предизвикала у него не страст, а гордост.

Тириот, един от евнусите, които бяха около царицата, се измъкна през вратата, която Александър беше оставил отворена и която се пазеше по-слабо. Дойде в лагера на Дарий. Вайкащ се и с разкъсани дрехи, той беше въведен в шатрата на персийския владетел. А Дарий, като го видя развълнуван, разбра, че го очаква страшна вест, и каза: „Не зная какво голямо зло ми носиш, но ти недей да ме щадиш! Аз вече свикнах с нещастието си, а утешение бих получил да узная съдбата си. Аз подозирам, че идваш да ми известиш за погребални игри на мои сродници, които може би са принудени на колене да просят милост?“ Тириот отговори: „Не допускай такава мисъл! Каквато почит се полага на царици от подчинените им, такава им се отдава от победителя. Но преди малко съпругата ти напусна този свят.“ И тогава не стенание, а бурно ридание се разнесе по целия лагер. Дарий не се усъмни, че е убита, понеже не е могла да понесе хулите, и обезумял от скръб, говореше: „Какво толкова ти направих, Александре? Кого от твоите близки убих, за да ми отвърнеш така жестоко? Ти ме намрази, без да съм те предизвикал. Но премисли справедлива ли е тази война, след като трябва да я водиш с жени?“ Тириот го уверяваше в името на отечествените богове, че не й било сторено никакво зло, че и Александър е простенал при вестта за смъртта й и че ридае не по-малко от него. При тези думи любящият съпруг започна да подозира, че мъката по пленничката се е проявила, тъй като е била подложена на безчестие. Той изгони всички и задържа само Тириот. Въздишайки дълбоко, каза: „Виждаш ли, Тириоте, няма вече място за лъжа! Тук може да бъдат докарани и уредите за измъчване, но по-добре в името на боговете и ако уважаваш своя цар, кажи ми това, което искам да зная и ме е срам да попитам: дали той се е осмелил да посегне на нея и като господар, и като млад мъж?“

Евнухът заяви, че не се бои от изтезание, но призовава боговете за свидетели, че царицата е останала непокътната и неосквернена. Най-после Дарий се увери, че евнухът казва истината. Той наведе глава и дълго плака. А после вдигна лице към небето и каза: „О, бащини богове! Моля ви най-напред да укрепите царството ми, а след това, ако сте решили аз да си отида вече, моля ви нека цар на Азия да стане този толкова справедлив неприятел, толкова милостив победител!“

И така, макар два пъти да се беше стремил напразно към мир, а го завладяваха войнолюбиви мисли, победен от благородството на неприятеля, Дарий изпрати десет души пратеници първенци измежду роднините си с нови условия за сключване на мир. Александър свика съвета и заповяда да ги въведат. Най-възрастният от тях каза: „Нищо друго не е подтикнало Дарий за трети път да се стреми към мир освен твоята справедливост. Майка му, съпругата му и децата му не са третирани като пленници. Ти се грижиш за тяхното целомъдрие, което единствено им е останало, като че ли си им родител. Наричаш ги царици и даваш възможност да водят предишния разкошен живот. Виждам, че и твоето лице е като това на Дарий, когато бяхме изпратени от него. Но все пак той жали съпруга, а ти — пленничка. Ти щеше да бъдеш вече в бойния строй, ако не те забавяше нейното погребение. И чудно ли е, че Дарий иска мир от такъв неприятел. Защо трябва да се прибягва до оръжието там, където няма омраза? Преди Дарий определи като граница на твоята власт река Хал, границата на Лидия. Сега ти предлага земите между Хелеспонт и река Ефрат. Предлага ти ги като зестра на дъщеря си, която е съгласен да ти стане съпруга. Задръж сина му Ох, който е в ръцете ти, като залог за мир и вярност, върни майка му и двете му дъщери девици. Умолява те да приемеш откуп за трите жени тридесет хиляди златни таланта. Тъй като познавам твоята умереност, смятам, че сега е моментът не само да приемеш мирното предложение, но сам да се стремиш към мир. Погледни колко много си оставил зад гърба си! Взри се напред колко далеч искаш да отидеш! Голямата власт е тежка, защото е трудно да задържиш това, което не можеш да обхванеш. Не знаеш ли, че и корабите, когато превишат скоростта си, не могат да се управляват? Може би и Дарий загуби толкова много, защото големите богатства са застрашени от големи загуби. По-лесно е да завладееш, отколкото да задържиш завладяното. Кълна се в Херкулеса, човешките ръце могат да грабят по-лесно, а по-трудно да задържат. Смъртта на Дариевата съпруга може да ти подскаже, че вече можеш да оказваш по-малко милосърдие, отколкото си могъл досега.“

Александър помоли пратениците да излязат от шатрата и постави на разискване предложението им. Дълго никой не се осмеляваше да каже какво мисли, тъй като не знаеше волята на царя. Най-после Парменион каза, че той и преди го е убеждавал да върне пленените при Дамаск срещу откуп и че би могъл да получи много пари за тези, които поради многочислеността си изискват голяма охрана. И би трябвало да вземе предвид, че за една старица и две девойки — всъщност само бреме в похода — му предлагат тридесет хиляди златни таланта и че може да завладее това богато царство, като приеме условията, а не чрез война. Никой друг не е владеел земите между реките Истър197 и Ефрат — толкова отдалечени една от друга — и е по-добре да помисли за Македония, отколкото да се стреми да подчини Бактрия и индите.

Речта на Парменион не се понрави на царя. Той го прекъсна и каза: „И аз бих предпочел парите пред славата, ако бях Парменион. Но аз съвсем не мисля за липсата на пари и запомни, че аз не съм търговец, а цар и нямам нищо за продаване. Не бих продал и щастието си. Ако решите, че е по-добре да му върнем пленничките, ще му ги върнем с почит и дарове, а не като ги оценяваме с пари.“

Въведоха пратениците и той им отговори така: „Съобщете на Дарий, че това, което аз правя доброволно, се дължи не на приятелско чувство към него, а на моя характер. Войни с пленнички и жени аз нямам навик да водя: само въоръжения смятам за враг! Ако ли пък се стреми към мир, ще помисля дали да му го дам. След като той подбужда с писма войниците ми към предателство, а приятелите ми се стреми да подкупи, за да вземат главата ми, аз трябва да го преследвам, за да го убия, и да го смятам не за справедлив приятел, а за подстрекател към убийство. Ако приема условията, които ми предлага за сключване на мир, значи да призная, че той е победител. Великодушно ми предава земите, които са отвъд Ефрат. А къде ме настигнахте? Вие сте забравили. Вече съм отвъд Ефрат. Моите войски вече преминаха земите, които така щедро обещава като зестра. Гоните ме оттук, за да призная, че е ваше това, което вече сте отстъпили. Със същата щедрост ми дава и дъщеря си. Аз зная, че той се готви да я омъжи за един от своите подчинени. Наистина голяма чест ми прави, като ме предпочита за зет пред Мазей. Съобщете на вашия цар, че и това, което е загубил, и това, което още притежава, ми е награда от войната. Той може да управлява земите и на едното, и на другото царство. Но аз имам намерение да завладея и това, което все още има, и съдбата ми го е предопределила.“