Седмица след смъртта на Тони, Мири тръгна да търси баща си. Бяха я прогонили от лабораторията, където двамата с брат си бяха прекарали незабравими щастливи часове, и сега работеше на друго място във Втора секция. Същия следобед при нея дойде Тери Муакамбе. Той бе най-добрия от всички свръхове по системен контрол — по-добър дори от Тони, макар двамата да не бяха работили заедно. Неговата генна модификация бе толкова радикална, че понякога оставаше неразбран дори от своите. Повечето от асоциативните му връзки се състояха от математически формули, основаващи се на теорията на хаоса и на най-новите изследвания върху дисхармоничните феномени. А беше само на дванайсет.

Обожаваше работата си и беше в състояние да прекара десетки часове пред компютъра, но също така страшно много обичаше родителите си — нормални, които бяха склонили да бъде извършена генна модификация с надеждата детето им да надмине и най-смелите им мечти. А ето че сега ги следяха, сякаш са някакви престъпници.

Мири разбра над какво работи, едва когато приключи. Беше направил поредния пробив в системата за наблюдение над свръховете, монтирана по нареждане на Съвета, и сега върху мониторите — дори тези, които показваха обектите в инфрачервения спектър — вероятно се виждаше как Мири играе часове наред на шах с компютъра си. Сякаш се опитваше да потисне скръбта си по любимия брат.

Тери бе не по-малко разгневен от нея.

— Г-готово — каза той и това бе единствения път, когато я заговори. Веднага след това излезе.

А Мири тръгна да търси баща си. Откри го в парка, там откъдето се виждаше плуващата в горната сфера детска площадка. Държеше в скута си тяхното трето дете — този път Хермион бе пожелала да е нормално. Беше почти на две, мъничко момченце на име Гил, и Рики го държеше така, сякаш е от крехък порцелан.

— Още не говори — рече й той, сякаш току-що бяха прекъснали разговора си.

— Им-ма време. Н-нормалните ч-често г-го правят изведнъж.

— Откъде знаеш, Мири? Не си била майка. Откъде би могла да знаеш?

Не му отговори. Нямаше смисъл да му обяснява, все едно да я попита как мисли. Невъзможно бе да го изрази е думи, а и той едва ли би я разбрал.

Вместо това каза:

— Т-ти обич-чаше Т-Тони.

Той я погледна в очите.

— Разбира се, че го обичах. Та той ми беше син. — Но след секунда добави: — Да. Права си. Майка ти не го обичаше.

— И м-м-м-мен също.

— Искаше да те обича… Мири, трябва да ти кажа нещо. Баба ти реши да те освободи от поста съветник. Внесла е предложение възрастовата граница да се качи на двайсет и една години и мисля, че вече го гласуваха.

Мири кимна. Не беше изненадана. Естествено баба й ще направи всичко възможно да я изгони от нейния Съвет и още по-естествено бе Съветът да я подкрепи. Шарифи винаги постигаше онова, което иска. По-важна бе причината за отстраняването й — дали не се бояха, задето е свръх?

Тя протегна треперещата си ръка и докосна челцето на малкия Гил.

— Т-т-той не е като м-м-мен.

— Не е. Ще гледам да не го забравям. Мири, за какво сте се срещали — ти и другите супери — снощи в лабораторията на Алън?

Сърцето й се сви тревожно. Щом баща й знае, дали не е известно и на останалите? Тери и Никос твърдяха, че никои не е в състояние да преодолее поставените от тях в мрежата блокове, но сигурно подобни сериозни предохранителни мерки бяха привлекли вниманието на някого. Дали това няма да предизвика ответна реакция? Какво знаеха те за начина, по който разсъждават нормалните?

— Всъщност знам какво сте правили — продължи баща й, — събрали сте се да почетете паметта на Тони и да бъдете заедно в скръбта по за него. Така поне ще отговоря, ако някой ме попита. Някой нормален. Питат ли те и ти така казвай.

Мири отдели пръсти от челцето на Гил. Сетне пъхна ръката си в шепата на Рики. Пръстите й, подхранвани от пришпорвания метаболизъм на усъвършенстваното й тяло, бяха парещи в сравнение с неговите.

— Д-д-да, т-т-тате — прошепна тя. — Б-б-благодаря.

Отне им почти месец, за да заложат скрити надпрограми във всички главни системи на Убежището: животоподдържащи, външна защита, безопасност, комуникации, вътрешна поддръжка и записи. Тери Муакамбе, Никос Деметриос и Даян Кларк свършиха по-голямата част от работата. Натъкнаха се на няколко програмни щита, отвъд които така и не съумяха да преминат — най-вече в системата за външна защита. Тери работеше двайсет и три часа в денонощие, под прикритието на маскировъчна програма за наблюдение, която сам бе създал. Мири се чудеше какво ли показват мониторите в залата за наблюдение, но не се реши да попита. И без това Тери не можеше да си прости провала с програмните щитове на външната защита. За разлика от него тя беше изненадана с каква лекота им се отдаде да превземат станцията, макар на пръв поглед нищо да не се бе променило. А може би и никога нямаше да се промени.

Дано не им се наложи.

В началото на втория месец Тери успя да пробие един от най-големите щитове. Двамата с Никос веднага свикаха среща в работната стая на Никос.

— Л-Л-абораторията на Ш-Ш-Ша… — заговори Тери, но не можа да овладее заекването си и махна ядно с ръка.

— Л-Лабораторията на Ш-Шарифи — опита вместо него Никос — е синтез-зирала ос-с-с… — и той също се отказа. Очевидно и двамата бяха прекалено развълнувани, за да говорят. Тери включи компютъра и под пъргавите му пръсти на екрана потекоха връзки, неразбираеми за околните като повечето от вертикалните разсъждения на Тони. Никос също се намеси и скоро пред очите им се появи един нов и зловещ факт.

Оказа се, че в лабораторията на Шарифи били синтезирани и произведени известно количество смъртоносни, мутирали, светкавично действащи, пренасяни по въздушен път и невероятно издръжливи организми, за чийто прототип в началото са били използвани вируси, но крайният продукт достигнал ново еволюционно равнище. Пакети от тези организми в замразено състояние, които бързо можели да бъдат размразени и пуснати за разпространение по команда от Убежището, били разположени на различни места в Съединените щати, като Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Лос Анжелис, с помощта на неспящи студенти долу на Земята. Дори и на орбиталната станция Кагура, която от известно време бе притежание на „Лаборатории Шарифи“. Вирусът бил в състояние да убие всеки аеробен организъм, достатъчно съвършен, за да притежава заченки на нервна система. За разлика от другите вируси, този организъм не можел да се репродуцира и прекъсвал жизнения си цикъл седемдесет и два часа след момента на размразяване и влизане в действие. Очевидно върху създаването му бяха работили най-изтъкнатите генни инженери, конструкцията му бе истинско произведение на изкуството.

В началото всички бяха потресени.

Алън пръв намери сили да проговори.

— Т-т-това е за з-з-защита. Ще г-го уп-потребят само ак-ко някой нападне Уб-бежището.

— Д-да! — съгласи се Даян. — Т-т-така т-трябва д-да е! З-за защита!

— К-к-като нас! — произнесе отчаяно Кристи. — И т-те се п-пазят.

Други също се обадиха и в стаята настъпи суматоха. Всички искаха да вярват, че хората от Убежището не са различни от тях и че залагат тези зловещи капани с презумпцията да не ги използват никога — само като отбранителна мярка или средство за преговаряне. А може би разменна монета по време на криза или като защита срещу външна заплаха. Разбира се неспящите имаха право на самозащита, ако някой дръзне да нападне открито Убежището. Онези долу, те бяха истинските убийци. Дивите зверове.

Мири се питаше друго. Дали баща й знае?

Накрая, след няколко часа оживени дискусии, просяците решиха да не предприемат нищо по отношение на биологичното оръжие. Просто нямаше какво да се прави. Ако съобщят на Съвета, това означава да разкрият истинските размери и способности на своята организация, нещо от което, поне за момента, нямаха никаква полза. Пък и ако вирусът беше само за защита от външна опасност — а и за какво друго би могъл да бъде, — значи нямаше причини за тревога.