Същия ден й си обади Стюарт.

— Слушай — започна той припряно, — звъня ти във връзка с предложението за работа от Морхауз, Кенеди и Андерсън в Ню Йорк.

— Ти пък откъде знаеш за него? А и още не съм си взела изпитите.

— Клюки от мъжката тоалетна. А за изпитите, не съм се съмнявал никога. Няма значение, говори се — не ме питай, не знам — че най-вероятно ще ти откажат мястото. Двама от най-важните — Морхауз и Браун, са го решили. „Излишна публичност за една респектабилна фирма и прочие“. Знаеш какви ги дрънкат в подобни случаи. Карлайл и Кенеди са изцяло на твоя страна. Както и да е, исках да знаеш, че ситуацията засега е патова, но малко неща могат да натежат в твоя полза. Поне имаш представа на кого можеш да разчиташ.

— Благодаря ти — въздъхна Лейша. — Всъщност, Стю, защо си толкова загрижен дали ще получа мястото, или не? Какво значение има това за теб?

Настъпи гробна тишина. След известна пауза Стюарт произнесе съвсем тихо:

— Лейша, ние не сме негодници и справедливостта все още не е празна дума за нас.

Нещо просветна в нея, като зарево от наближаващ изгрев.

— Искам да знаеш още нещо. Чухме за проблемите ви с Убежището и тук всички сме на ваша страна.

— Аз нямам нищо общо с Убежището, Стю.

— Така ли? Е, говорех в множествено число.

— Благодаря ти. Ти как се справяш?

— Чудесно. Вече съм татко.

— Наистина? Момче или момиче?

— Момиче. Красива малка кучка на име Джъстин, която ме кара да пощурявам. Кога ще наминеш да те запозная с жена ми?

— Много бих искала — въздъхна Лейша.

Останалата част от нощта прекара над учебниците. Но не беше потисната. Това, което я изпълваше постепенно, бе радост. Всичко ще бъде наред — договорът между нея и обществото — обществото на Кензо Ягаи и на Роджър Камдън. Ще има несъгласни, ще има омраза. Изведнъж си спомни за Тони и неговите просяци в Испания, разгневени на силните, задето не са като тях. Да. И това ще се промени. Вярваше, че ще стане.

Лейша нямаше проблеми с последните юлски изпити и още на другата сутрин след завършването си трябваше да вземе самолета за Чикаго. Алиса щеше да я чака там, за да почистят къщата, да изнесат личните вещи на Роджър и да я обявят за продан. Досега единствено изпитите на Лейша пречеха да го сторят.

Малко преди да потегли на вратата се позвъни. Остана изненадана, тъй като от доста време никой не я посещаваше. Побърза да включи външната камера и зяпна от почуда, когато видя Ричард. По лицето му се стичаха сълзи.

Лейша се хвърли към вратата. Ричард не направи никакъв опит да влезе. Това, което на монитора бе възприела като мъка, се оказа гняв.

— Тони е мъртъв.

Лейша затисна устата си с ръка. Гледаше го с изцъклен поглед.

— Убили са го в затвора. Не властите — другите затворници. На двора — по време на разходка. Убийци, мошеници, изнасилвани, утайката на обществото. Решили са, че имат право да го съдят, само защото е различен!

Той се пресегна и я сграбчи за лакътя. Болеше я — бе стиснал някакъв нерв.

— Не просто различен — по-добър. Защото е по-добър, защото ние сме по-добри, защото, дявол да го вземе, не се поддаваме на чувствата си като тях… Божичко!

Лейша освободи ръката си и я разтърка, загледана в изкривеното лице на Ричард.

— Пребили са го до смърт с оловна тръба. Никой не знае откъде са я взели. Първо го удряли по тила, после го претърколили и…

— Недей! — извика Лейша.

Ричард я погледна. Беше почти сигурна, че едва сега я забелязва. Продължи да разтърква ръката си, загледана ужасено в него.

— Лейша — рече тихо той, — дойдох да те отведа в Убежището. Отвън в колата са Дан Дженкинс и Върнън Булрис. Тримата ще те изнесем насила, ако се наложи. Искаш или не — ще дойдеш. Разбра ли ме? Тук вече не си в безопасност — твърде много хора те познават и ти завиждат. Ти си най-подходящата ни мишена. Налага ли се да прилагаме сила? Или най-сетне ще разбереш, че нямаш друг избор — че онези мръсници не са ни оставили избор — освен Убежището?

Лейша затвори очи — Тони, четиринайсетгодишен, на брега, Тони, с блеснал поглед, първият, който дръзва да протегне ръка към интерлевкина.

Просяци в Испания.

— Ще дойда.

Едно зло никога не идва само. Бяха двете с Алиса и подреждаха къщата, когато телефонът иззвъня.

— Лейша? Обажда се Кевин. Слушай, случи се нещо. Стела Бевингтън ме откри по телефона. Мисля, техните са й взели модема. Каза, че не можела да се свързва повече с мрежата. После изведнъж взе да крещи: „Говори Стела! Те ме удрят, татко е пиян…“ И тогава връзката прекъсна. Ренди се прехвърли в Убежището и ти си единствената, достатъчно близко до Скоки. Но моля те, побързай. Имаш ли сигурен бодигард?

— Да — излъга Лейша, макар да нямаше никакъв. Дълбоко в нея гневът й се разгаряше с неистова сила. — Остави на мен. Ще се оправя.

— Трябва да внимаваш. Те знаят, че е повикала помощ, а и всички те познават. Може да са я пребили и сега…

— Казах, че мога да се справя!

— Да се справиш с какво? — попита Алиса.

Лейша се извърна към нея и произнесе, без да се замисля.

— С това, което правите с нас. С едно от нашите деца. Седемгодишно момиченце, системно пребивано от родителите си само защото е неспящо — защото е по-добро, отколкото ще бъдете… — тя изтича надолу по стълбите към колата, която беше взела под наем.

Алиса я следваше по петите.

— Не с тази кола, Лейша. Лесно ще я проследят заради номера. Да вземем моята.

— Не мисля, че имаш право…

Алиса дръпна рязко вратата на нейната разбрицана тойота — един от най-старите модели, на които Я-енергетичните контейнери дори не бяха скрити, а висяха от двете й страни като грамадни круши. Тя бутна Лейша на мястото до водача, хлопна вратата под носа й и се настани зад волана. Ръцете й дори не трепнаха.

— Адресът?

— Премести се отзад — рече Алиса. — В жабката има една кърпа, увий се с нея и се наведи, за да не ти видят лицето.

Алиса беше паркирала на шосе 42.

— Но това не е…

— Тук се наемат телохранители за почасова работа. Сами не можем да се справим, Лейша, нужна ни е защита. Не е необходимо да му казваме нищо. Ей сега идвам.

Появи се след три минути, следвана от едър мъж с евтин тъмен костюм. Мъжът се настани на седалката до Алиса без да промълви думичка. Алиса също мълчеше. Дори не си направи труда да ги представи.

Къщата беше малка позанемарена. Светеше само на първия етаж. Алиса се обърна към бодигарда:

— Излез от колата и застани така, че да си на тъмно. Няма да предприемаш нищо, освен ако не ме нападнат.

Мъжът кимна. Алиса излезе и закрачи към вратата. Едва сега Лейша се отърси от вцепенението си, изскочи и я застигна по средата на пътеката.

— Алиса, какво си намислила? Аз трябва да…

— Не вдигай шум — прекъсна и Алиса и погледна назад към пазача. — Помисли малко. Тези хора живеят в околностите на Чикаго и неведнъж са виждали снимката ти във вестниците. Може да са те гледали и по холовизията. Знаят коя си, нали и тяхната дъщеря е неспяща. Докато аз съм никой. Никой, разбираш ли?

— Алиса…

— Прибери се в колата, за Бога! — изсъска Алиса и блъсна с юмрук входната врата.

Лейша отстъпи назад и се скри под надвисналите клони на една плачеща върба. На вратата се показа мъж. Лицето му изглеждаше абсолютно безстрастно.

— Агенция за защита на децата — произнесе навъсено Алиса. — Получихме съобщение от едно малко момиче, вашият номер. Пуснете ме да вляза.

— Тук няма никакво момиче.

— Моля, пуснете ме да вляза. Имам право да извърша проверка съгласно член 186-ти от Закона за защита на детето. Отворете вратата!

Мъжът пристъпи неспокойно. Беше забелязал едрата сянка край колата.

— Имате ли разрешително за обиск?

— Не ми е нужно, когато става дума за подобен случай. Ако не ме пуснете, ще си имате неприятности, за каквито не сте и сънували.