Речта й върна всички към реалността. Осемте съветника — подбрани на лотариен принцип, — които, за разлика от Шарифи, не контролираха 51 процента от финансите на Убежището и следователно също толкова от гласове на Съвета, се спогледаха. Шестимата постоянни консули — Дженифър, Рики, Хермион, Найла, съпругът й Ларс Джонсън и мъжът на Дженифър — Уил Сандалейрос — продължаваха да се усмихват лъчезарно. Всъщност, с изключение на Хермион.

— Донесете бебето — нареди й Дженифър. Хермион излезе. Никой не проговори, докато не се появи отново с вързоп в ръце.

— Това — обяви Дженифър — е Миранда Серена Шарифи. Нашето бъдеще.

Хермион положи бебето върху заседателната маса и разви жълтото покривало. Миранда бе на десет седмици. Имаше бледа кожа, без характерната розовина, а косата й беше гъста и черна. Тя огледа заседателната зала с блеснали черни очи, които й изпъкваха в орбитите и се стрелкаха неспирно, неспособни да останат на място. Дребното, силно телце постоянно се гърчеше. Мъничките юмруци се разтваряха и свиваха толкова бързо, че беше невъзможно да се преброят пръстите. Бебето излъчваше огромна жизненост и прекомерно напрежение.

Еймз притисна устата си с ръка.

— На пръв поглед — заговори Дженифър с преднамерено спокоен глас, — ще ви се стори, че Миранда страда от заболяване на нервната система или е със симптоми на амфетаминово предозиране. Но случаят е съвсем различен. Мозъкът й функционира със скорост три, до четири пъти по-висока от нашите. Тя притежава завидни запаметяващи способности и също възхитителна способност за концентрация. Цената, която — както сами виждате, трябва да плати, се изразява в засягане на двигателния контрол. Генните заложби на Мири включват висок интелект, но именно промените в нервната система ще й позволят да използва своите способности по начин, който все още не сме в състояние да предскажем. Нека ви напомня, че това бе единственият път да се избегне така наречената интелектуална празнина, характерна за децата на свръхинтелигентни родители. Просто осигурихме нова платформа, от която да стартира развитието.

Някои в залата кимнаха, но Найла и Рики седяха със сведени погледи. Съветник Еймз продължаваше да разглежда бебето с разширени от ужас очи.

— Миранда е първата — обясняваше Дженифър. — Но не и последната. Ние, в Убежището, представляваме най-добрите мозъци в Съединените щати. Наш дълг е да запазим това предимство. Заради собственото ни оцеляване. Не бива да храните илюзии за просяците на Земята. Рано или късно те ще надмогнат късогледата си политика по отношение на гениите изменения и отново ще тръгнат да се съревновават с нас. Не бива да спираме, нито да се успокояваме от успехите си. Трябва да се възползваме от всички преимущества, които ни дават генетичните технологии…

Уил Сандалейрос положи ръка на рамото й. За миг Дженифър го изгледа с гневен блясък в очите, но после се усети и се усмихна.

— Какво — пак ли държах реч? Съжалявам. Знам, че всички вие разбирате не по-зле от мен каква трябва да е политиката на Убежището.

Неколцина от присъстващите също си позволиха да се засмеят, но останалите все така се споглеждаха обезпокоено. Съветник Еймз не откъсваше очи от конвулсивно-потрепващото създание на масата. Хермион забеляза погледа й и побърза да го увие в пелените. Но дори под два дебели слоя се виждаше как треперят малките му ръчички. По края на пелените бяха бродирани бели пеперуди и тъмносини звезди.

Първото, което си спомняше Мири, бяха звездите.

След това Тони.

Споменът за звездите беше свързан с баба. Тя я водеше до изпъкналия прозорец, зад който имаше само непрогледен мрак и безброй малки, сияещи точици. Докато ги разглеждаше, една от тях остави диря през тъмнината.

— Метеор — обясни баба й и Мири протегна пръстчета да докосне красивите звезди. Баба се засмя. — О, не, мъничка, те са твърде далеч за твоите ръчички. Но не и за ума ти. Запомни го от мен, Миранда.

Излишно бе да й го казва. Миранда винаги запомняше всичко, дори най-малката подробност около нея. Е, не съвсем всичко — не помнеше например времето преди Тони, въпреки че според мама и татко той се появил на бял свят цяла година след нея. Къде ли се беше дянала тази година?

Помнеше добре когато се появиха Никос и Кристина Деметриос. Скоро след близнаците дойде Алън Шефилд и после Сара Черели. Общо шестима, щъкащи из забавачницата под зорките погледи на госпожа Петерсън и на баба Шефилд. Любимата им игра бе с електродите, с които ги кичеше по главите доктор Толивери. Всички харесваха доктор Толивери, харесваха и доктор Клемент, макар да не бе тъй весел. Всъщност харесваха всичко, защото им беше интересно.

Само една прозрачна стена делеше тяхната забавачница от съседната и денем я вдигаха, позволявайки на децата от двете групи да се смесват.

Помнеше и деня, когато сложиха край на това.

Всичко започна заради Джоан Лукас — по-голяма от нея, с къдрава коса, блестяща като звездите. Веднъж Джоан я попита:

— Защо все подскачаш такава?

— Аз-з-з-з не з-з-зная — отвърна Мири. Беше забелязала, разбира се, че Тони и другите деца в нейната забавачница имаха същите трескави движения, но не и тези от съседната стая. Не и Джоан. Кой знае защо досега това не й бе правило впечатление.

— И главата ти е много голяма — продължи Джоан. Мири я опипа с ръце. Наистина й се стори по-голяма, отколкото на другите.

— Не искам да си играя с теб — викна неочаквано Джоан, обърна се и си тръгна. Мири понечи да й каже нещо, но в тоя миг мисис Петерсън пресече пътя на Джоан.

— Джоан, какъв ти е проблемът?

Джоан спря, вдигна глава и я погледна. Лицето й се изчерви.

— Държиш се глупаво — продължи мисис Петерсън. — Мири е член на твоето общество, на Убежището. Иди да си играеш с нея.

— Да, мадам — кимна покорно Джоан. Лицето й обаче остана затворено и не след дълго Мири сама се отказа да дружи с нея.

Уроци имаха всеки „ден“. Мири си спомняше и мига, когато осъзна, че компютърът не е само за гледане и слушане, а може да върши и разни неща. Например да отговаря на въпроси от типа на: какво ще има за закуска, днес кой ден сме и къде е сега тате.

Помнеше и деня, когато за първи път забеляза, че понякога и компютърът греши.

Джоан бе тази, която я накара да забележи. Двете работеха заедно, макар Мири да се дразнеше, защото Джоан бе твърде бавна — едва приключваше втората задача, когато Мири бе вече на десетата. Изглежда, и на нея също й бе неприятно да работи с Мири. Обучението течеше във визуален режим и на екрана се появи поредната задача: „кукла — пластмаса — бебе?“

— М-м-мой ред! — рече Мири и написа „бог“. Върху екрана се появи навъсено лице.

— Грешка — отбеляза с нескрито задоволство Джоан.

— В-вярно е — настоя Мири. — К-к-компютърът греши!

— Сега ще се изфукаш, че знаеш повече от него.

— „Б-бог“ е правилният отговор. С-само че е ч-ч-четири връзки по-нататък!

Макар и неохотно, Джоан трябваше да признае, че е заинтригувана.

— Какви четири „връзки“? Няма никакви връзки в тази задача.

— Н-не в з-задачата — запелтечи Мири и млъкна. Не знаеше как да го обясни, особено на Джоан, макар всичко да беше пред очите й. В този момент се появи мисис Петерсън.

— Проблем ли има, момичета?

— Мири сбърка отговора, а сега се заяжда — побърза да каже Джоан.

Госпожа Петерсън погледна екрана и коленичи до децата.

— И как според теб е правилно? — обърна се тя към Мири.

— Отговорът е четири връзки п-по-надолу, г-госпожо П-петерсън. В-в-вижте: „к-к-ккуклата“ е играчка, първата в-връзка е от к-кукла към иг-г-грачка. Иг-г-грачката се свързва с „п-п-представа“, к-к-както си п-п-представяме например, че п-п-падащата звезда е истинска з-з-звезда. Следователно с-с-следващата в-в-връзка отива към „п-п-падаща звезда“. З-з-за да с-се п-получи к-картината. — Беше й невероятно трудно да произнесе толкова много думи. — А п-п-падащата звезда е м-метеор, но без да си го п-представяме, и така в-връз-ките станаха четири.