Още по-лошо. Вътрешен човек, който тайно симпатизира на предателите, на хората, готови да приемат в обятията си спящите, при това с достъп до секретна информация… Освен ако Лейша не лъже. Но Дженифър никога не я бе хващала в лъжа. Това беше част от патетичния, опасен наивитет на Лейша.

Лейша смачка листа и го запрати в другия край на стаята.

— Дженифър, разбираш ли какво правиш? Създала си отделен таен съвет, накарала си членовете му да положат клетва за вярност: „С настоящото се заклевам да пазя интересите на Убежището, поставяйки го над лични, политически и икономически интереси, и да се боря за оцеляването му, дори ако трябва да изгубя живота и честта си…“ Лъха на религиозен фанатизъм и обреченост пред каузата! Но ти винаги си обичала крайностите!

Дженифър я оглеждаше безстрастно.

— А ти си глупачка — процеди тя. — Ти, Кевин и вашите другарчета с размекнати мозъци, които не виждат по-далеч от носа си. Нима не разбираш, че ние водим война за оцеляване! Войната изисква ясно очертани позиции, особено по въпроса за стратегическата информация. Не можем да си позволим присъствието на пета колона в редовете ни.

— Това не е война, Дженифър. Войната е нападение и ответен удар. Ако не отвръщаме, ако продължаваме да спазваме законите, да създаваме и да помагаме на обществото, постепенно ще спечелим в процеса на асимилация с чисто икономически средства. Но не и когато се делим на фракции! Мислех, че го знаеш, Джени!

— Не ме наричай така! — отвърна гневно Дженифър. — И не мисли, че асимилацията е естествено продължение на икономическата мощ. За нея е необходима политическа власт, каквато ние нямаме и никога няма да имаме в едно демократично общество. Не ни стига бройката за каквото и да било мнозинство. Мислех, че ти го знаеш!

— Виждам, че вече си спечелила своето лоби във Вашингтон. Остава ти само да купиш гласовете, които не ти достигат. Политическата власт произтича от парите, винаги е било така. Парите са границата, която не можем да прекрачим, без да променим и системата. Ако ще действаме, трябва да е вътре в тази рамка. Но как да проповядваме единна икономика за спящи и неспящи, когато такива като теб ни разделят на воюващи фракции?

— Нямаше да бъдем разделени, ако ти и твоите последователи не бяхте толкова слепи за всичко, което става.

— Мога да разпозная безсмислената омраза — направо извира от твоята глупава клетва.

Бяха стигнали отново до задънена улица, знаеха го и от по-ранни спорове. Дженифър пресече стаята и спря до барчето.

— Ще пиеш ли нещо? — попита тя хладно.

— Дженифър… — понечи да заговори Лейша, но спря. Продължи след малко, с видимо усилие. — Ако създадеш този твой съвет… това означава да затвориш вратата пред всички нас. Пред мен и Кевин, Жан-Клод, Стела и другите. Ще откажем всякакво участие в мероприятията, организирани от Убежището. И от това какво следва? Ще ни обявите бойкот? — Дженифър трепна и Лейша втренчи очи в нея. — О, Боже… знаех си. И това си го мислила!

— Но решението няма да е само мое, а на съвета. Там има много хора на твоя страна.

— Не и ти.

— Никога не съм била привърженичка на ягаизма, Лейша. Не вярвам в предимствата на самоусъвършенстването в полза и за благото на обществото. Има и други начини.

— Не става въпрос за ягаизма и ти го знаеш. Говорим за властта, Дженифър. Ти мразиш всичко, което не е под твоята власт — също като най-отявлените ни противници сред спящите. Но си готова да идеш по-далеч и от тях. Искаш да превърнеш вярата си в религия, във фанатизъм. Помисли само дали това, което е нужно на Дженифър Шарифи, е от полза за другите.

Дженифър й обърна гръб и излезе от стаята с вдървена походка.

— Ще пратя децата да извикат Ричи — подметна тя през рамо. — Сигурна съм, че искаш да се видиш с него.

— Лейша — обади се секретарката по интеркома — при мен има един джентълмен, който чака да се срещне с теб от три часа. Няма уредена среща. Казах му, че си заета, но той настоява.

Мъжът, който влезе, изглеждаше вдървен, сякаш твърде дълго бе стоял неподвижно. Беше дребен и слаб, облечен в непретенциозен кафяв костюм. В едната си ръка държеше сгънат вестник.

Спящ, определи тя безпогрешно.

— Лейша Камдън?

— Съжалявам, но графикът ми е пълен и не приемам нови клиенти. Ако ви е нужен адвокат, ще ви препоръчам…

— Смятам, че този случай ще ви заинтригува — прекъсна я безцеремонно мъжът. — Моля, отделете ми десет минути. Няма да съжалявате. — Той разтвори вестника и й го подаде. На първа страница се мъдреше нейната снимка в компанията на Келвин Хоуки, а заглавието гласеше:

Сега вече знаеше защо Хоуки й бе позволил да посети фабриката.

— Тук пише, че снимката била направена тази сутрин — подхвърли мъжът. — Брей каква експедитивност…

— Влезте в кабинета ми, господин…?

— Адам Уолкот. Доктор Адам Уолкот.

— Доктор по медицина?

Той забоде в нея воднистите си очи.

— Това е научна степен. По генетика.

Слънцето беше доста ниско и светлината, идваща от прозореца ги заслепяваше. Лейша затъмни стъклото. Междувременно доктор Уолкот вече се бе настанил във фотьойла.

— Работя в една частна изследователска компания — „Семплайс биотекникъл“. Разработваме нови аспекти на вече познати генетични модификации и после предлагаме продуктите си на големите компании за оплождане in vitro. Сигурно сте чували за пейстъновата процедура за изостряне на слуха?

Лейша кимна, макар да смяташе тази модификация най-малкото за странна. Ползата от това да чуваш какво става през шест стени се оказа незначителна, сравнена с болката при някой по-силен шум в непосредствена близост.

— В „Семплайс“ учените се ползват със значителна свобода. Официалната версия е, че по този начин по-лесно ще се натъкнем на нещо важно, но истината е, че във фирмата цари пълна анархия. Преди около две години поисках разрешение да работя с някои от пептидите, свързани с премахването на нуждата от сън.

— Мислех, че всичко в тази насока отдавна е изследвано — произнесе сухо Лейша.

Уолкот се изкиска, сякаш намираше забележката й за остроумна.

— Не всички разсъждават като вас. Много ме впечатли изследването на тези пептиди при възрастни неспящи и в процеса на работата се наложи да си сътруднича с Техническия институт в Лион. По-конкретно, с Гаспар-Теру. Запозната ли сте с разработките му?

— Чувала съм за него.

— Но вероятно не са ви известни някои от неговите осъвременени средства за изследване… — той се огледа обезпокоено. — Май трябваше първо да попитам доколко е сигурен офисът ви.

— Напълно — отвърна Лейша. — Иначе нямаше да работя тук.

Уолкот кимна.

— Казано накратко, мисля, че съм открил способ, с който да превръщам възрастни хора, родени с нормални изисквания за сън, в неспящи.

Лейша протегна ръка търсейки нещо, което да вземе… каквото и да е. Просто да го повърти в ръцете си.

— Да превръщате…

— Не, не, чакайте, още не всички проблеми са решени. — Уолкот се впусна в продължителна тирада относно процеса на промяната на пептидите, свързаните с тях синапси, недостигът на информация за кодирането в ДНК и всичко това й звучеше като китайската азбука. Остави го да се наприказва.

— Доктор Уолкот… а вие сигурен ли сте?

— За преместването на излишъка от лизин?

— Не. За това, че бихте могли да създадете неспящ от спящ?

Уолкот прокара ръка през оредялата си коса.

— Не. Разбира се, че не съм сигурен. И как бих могъл да бъда? Трябва да се проведат поне няколко експеримента, допълнителни репликации, да не говорим за финансовата страна…

— Но теоретично… това вече е възможно?

— О, теоретично да. Без никакво съмнение.

— С всички странични ефекти? Включително и измененията в продължителността на живота?