Гледаше я и се усмихваше безпомощно. Нима и той се боеше от тайната сила на дъщеря си? Сигурно. Ала беше и малко горд.

— Остава въпросът за легализирането на нашето пребиваване в Щатите — каза Миранда. — Лейша, съгласна ли си да ни бъдеш адвокат?

— Благодаря ти за оказаното доверие, но не мога. — Не искаше да й каже защо. Поне засега. — Но ще ви препоръчам няколко наистина много добри. Джъстин Статър, например. Тя е дъщеря на стар приятел.

— Спяща? — вдигна вежди Мири.

— Но страхотно добра. А това е, което има значение, нали?

— Да — кимна Мири. — Спяща…

Може би така е по-добре — съгласи се Ричард Шарифи. — Не забравяй, че ще предявим и имуществен иск. Просяците най-добре се ориентират в тези въпроси.

— Рики, ако възнамеряваш да живееш тук, най-добре ще е веднага да забравиш тази дума — каза Лейша. — Независимо дали това ти харесва.

— Да. Права си — сведе поглед Ричард.

Колко лесно било. Синът на Дженифър, отгледан и израснал в Убежището. А хората си мислят, че разбират нещо от генно инженерство!

— Наистина ли един ден ще наследиш Убежището? — обърна се Дрю към Мири.

Миранда го загледа, но сякаш не бе тук. Лейша нямаше ни най-малка представа какво става в детския й ум.

— Да — кимна накрая замислено Миранда. — Но няма да е задълго. За не повече от един век. Един ден.

Дрю не отговори. Двамата с Мири размениха погледи, но съдържанието им остана скрито за околните. Каква увереност, помисли си Лейша. Един ден. За един век.

— Ами, хубаво — рече накрая Дрю и се засмя. Мири му отвърна със същото.

Лейша седеше на своя любим плосък камък под сянката на памученото дърво. Ручеят до краката й бе пресъхнал напълно. Четвърт миля по-надолу едно момиче кръстосваше коритото с наведена глава. Сигурно беше Джоана, която бе запалена по вкаменелостите и веднъж разработи пред нея триизмерна асоциативна верига, свързваща копролити и орбитални станции, но Лейша почти не разбра. Сетне Мири поясни, че всъщност това било поезия, добавяйки, че никой от тях не се бе занимавал с изграждане на поезия, преди да открият просветляващият сън. Точно този термин използва: „изграждане на поезия“.

В далечината, почти до самия хоризонт, пустинята се мержелееше от нетърпимия пек на юнското слънце. Лейша знаеше, че само да се обърне, и ще забележи подобна мараня съвсем близо зад себе си. На около двайсетина метра над къщата въздушните течения се променяха заради новото енергийно поле, с което експериментираше Тери. Твърдеше, че щяло да е истински пробив в приложната физика. Кевин Бейкър вече преговаряше с IBM и Кьониг-Ротслер за селективно патентоване.

Лейша изу обувките и чорапите си. Не беше съвсем безопасно, защото се намираше извън района, проследяван от електронни датчици за наличие на скорпиони и змии. Но камъкът бе така приятно топъл под босите й стъпала. Изведнъж си спомни онзи рожден ден, когато разглеждаше краката си. Тогава навърши шейсет и седем. Странно нещо е паметта, неочаквано ще отвори някой прозорец и ще ни запокити в миналото.

Свръховете помнеха всичко. Винаги.

Лейша очакваше Мири да изскочи от къщата и да се нахвърли върху нея с обвинения. Дори смяташе, че закъснява. Може би нещо я бе задържало в лабораторията? Или се е видяла с Дрю?

Нещо се размърда зад близкия хълм. Пустинен плъх? Навярно.

— Лейша!

Тя се обърна. Дребна фигурка се носеше към нея право от вратата на къщата. Тичаше с равномерни движения, още малко и ще е тук… шест, пет, четири, три, две…

— Лейша? Защо?

Свръховете винаги са на две крачки пред теб.

— Защото така исках, Мири.

— Искала си? Да защитаваш баба ми по обвиненията за държавна измяна? Точно ти, Лейша, авторката на най-критичната книга за Ейбрахъм Линкълн?

— Мири, седни и се успокой. Исках сама да ти обясня защо поемам защитата на Дженифър. Дори те очаквах, знаех, че ще дойдеш.

— Няма да сядам!

— Седни! — повтори Лейша и Мири я послуша. Беше запотена от тичането и се отпусна на камъка до Лейша без дори да се оглежда за скорпиони.

Имаше още толкова много неща, за които не знаеше, че трябва да се оглежда.

Лейша вече бе обмислила какво ще каже.

— Мири, аз и баба ти сме част от едно американско поколение — първото поколение неспящи. Ето защо ние имаме много общи черти с тези, които са ни създали. И едните, и другите виждаха пределно ясно, че не е възможно да имаш едновременно и равенство, и лично благополучие. Там, където отделните индивиди са свободни да станат такива, каквито искат и могат, някои стават гении, а други — вечно негодуващи просяци. Едните ще носят полза на себе си и на обществото, другите няма да носят полза никому и ще заграбват всичко, до което успеят да се докопат. Ето къде изчезва равенството. Пак повтарям, да имаш и двете — равенство и лично благополучие — е невъзможно.

Затова нашето поколение избра неравенството. Вместо мен, го е избрал моят баща. Кензо Ягаи пък го избра като път за американската икономика. Един човек на име Келвин Хоуки, когото ти не познаваш…

— Чувала съм за него — прекъсна я Мири.

Лейша се усмихна.

— Разбира се, че си чувала. Глупаво беше от моя страна. Та Хоуки избра страната на „онеправданите“ и се помъчи да възстанови статуквото с не дотам честни методи. Всички ние, включително Тони Индивино и дори баба ти, се опитвахме да създадем общество, което ще цени високо вътрешната солидарност — „равенството“ между неговите членове и същевременно ще толерира индивидуалните им различия. Дженифър се провали, защото това е невъзможна задача. Лошото е, че колкото повече го осъзнаваше, толкова по-фанатично се съпротивляваше на своя неуспех, прехвърляйки вината за провала си върху други членове от нейното общество. Така само стесняваше рамките на проблема и се отдалечаваше от възможността да постигне определено равновесие. Подозирам, че ти знаеш малко повече от мен по този въпрос.

Лейша направи пауза, но Мири не проговори.

— Но въпреки че се отдалечаваше с всяка измината крачка от своята мечта — от мечтата на Тони — това съвсем не значи, че тя трябва да бъде отхвърлена. Човечеството има нужда от своите идеали, дори и да са неизпълними, стига да продължава да се стреми към тях. Не смяташ ли, че е редно да простиш на баба си, задето е преследвала тази мечта?

— Не — отвърна със застинало лице Мири и Лейша си спомни отново колко млада бе тя. Да, младите прощават трудно. Нима тя бе простила на майка си?

— Та за какво ще я защитаваш? Заради неизпълнената й мечта?

— Да.

Мири се изправи. Камъкът бе оставил червеникави отпечатъци по краката й. Черните й очи се впиха в Лейша.

— „Стеснявайки рамките на проблема“, както одеве се изрази, баба ми погуби моя брат, Тони. Напълно съзнателно.

След което си тръгна.

Лейша застина като зашлевена, сетне скочи и се втурна подире й.

— Мири! Почакай!

Мири спря и се обърна. Нямаше сълзи по лицето й. Лейша настъпи един остър камък, изохка болезнено и закуца. Мири й помогна да се върне обратно при свалените обувки.

— Трябва да се пазиш от скорпионите — рече тя — … защо се усмихваш?

— Няма значение. Никога не знам какво ще направиш в следващия момент. Мири, ще ме изключиш ли най-сетне от твоята категория за защитно поведение? Мен, Дрю и баща ти?

— Не!

— Но всички ние променихме възгледите си през изминалите години за това, какво е приемливо, правилно или желано. Това е ключът, мила. Затова защитавам баба ти.

— Кое е ключът? — изсъска Мири.

— Промяната. Непредсказуемият начин, по който събитията променят хората. Мири, неспящите живеят дълго. Много дълго и преживяват много промени… Дори спящите могат да се променят. Когато Дрю дойде при мен, той беше просяк. Сега може да се похвали, че е допринесъл за развитието на света, като е променил начина, по който вие, свръховете, разсъждавате. Ето го отговора, Мири. Дори баба ти може да се промени. Най-вече тя. Мири? Разбираш ли какво ти казвам?