— О, да, докторе. Такъв си е той.

Сюзън премълча.

— Абсолютно непоносим. Но не и този път. — Тя се засмя тихо. — Две значи. Вие… знаете ли от какъв пол е другото?

— И двете са женски.

— Исках момиченце. А сега ще имам две.

— Значи ще ги задържите?

— Разбира се. Благодаря ви, че дойдохте, докторе.

Намек, че може да си върви. Никой не я изпрати. Но докато влизаше в колата, откъм вратата дотича Камдън — гологлав и запъхтян.

— Сюзън! Исках да ти благодаря, че дойде лично да ни съобщиш всичко това.

— Вече ми благодари.

— Да. Вярно. Уверена ли си, че вторият плод няма да навреди на дъщеря ми?

— Също както и че генетично промененият няма да окаже влияние върху нормалния.

Той се усмихна.

— Нима смяташ, че другият означава нещо за мен? Защо да се преструвам — особено пред теб? Май е време да търся детегледачки.

— Аха…

— И да поръчам още пелени.

— Да.

— Всъщност нощем ще ми е нужна само една детегледачка.

— Ти решаваш.

— И ти — неочаквано той се наведе към нея и я целуна. Беше едновременно нежно и почтително и Сюзън не знаеше как да реагира. Камдън не й остави много време, просто хлопна вратата, обърна се и изчезна вътре. Сюзън подкара по алеята и чак тогава усети, че ръцете й треперят.

„Интересно — рече си тя, — как ли ще ги кръстят?“

Тук не бяха привикнали към неканени гости посред нощ. Една сестра изтича откъм регистратурата и пресече пътя на доктор Онг. Малко по-нататък, в дъното на коридора, имаше стъклена стена, зад която бе разположено родилното. За изненада на Онг, Сюзън Мелинг се бе опряла на стената и надзърташе оттатък. На всичко отгоре плачеше.

Онг си даде сметка, че никога не е харесвал тази жена. И не само нея — жените въобще. Дори тези от тях, които притежаваха изключителна интелигентност, не можеха да овладеят подобни неприятни навици.

— Гледай — изхлипа Сюзън. — Виж ги само.

Зад прозрачната стена Роджър Камдън, с маска и шапка, държеше мъничко същество, увито в снежнобели пелени. Сините му очи просто сияеха. Главицата на новороденото бе покрита със златист мъх, очите му бяха широко ококорени, а кожата — розова.

— Имаше ли усложнения при раждането? — попита Онг.

— Никакви. Всичко мина като по ноти. Елизабет се чувства добре. Сега спи. Не е ли прекрасно? Малкото авантюристче… — тя изхлипа отново и дискретно избърса сълзите си. Едва сега Онг осъзна, че е пияна. — Казвала ли съм ти, че на времето щях да се омъжвам? Преди петнайсет години, тогава още следвах. Отказах се, защото ми се стори глупаво и скучно. Божичко, защо ли те занимавам с подобни глупости? Съжалявам. Наистина съжалявам.

Онг се отдръпна от нея. Видя как Роджър Камдън полагаше детето в плексигласов кувьоз. На табелката му бе изписано:

момиче, Камдън, номер 1, 3,6 кг.

Онг се обърна и пое към отделението. Нямаше желание да се среща с Камдън, нито го интересуваха плачливите истории на Мелинг. Искаше лично да се запознае с доклада за раждането. Такъв невероятен момент, пореден успех на генното инженерство, а онази там циври неудържимо. Дори не спомена за второто дете в съседния кувьоз, на който бе изписано:

момиче, Камдън, номер 2, 3,2 кг.

Тъмнокосо, сбръчкано и възчервено личице, заспало спокойно, сгушено в розовото си одеяло.

Най-ранните спомени на Лейша бяха трепкащи линии, но те не съществуваха. Последното го знаеше със сигурност, защото всеки път, когато посягаше да ги сграбчи, шепичката й оставаше празна. По-късно осъзна, че трепкащите линии са светлина: слънчеви снопове, които се процеждаха през щорите на нейната стая, между процепите на пердетата в столовата и между кръстосаните метални решетки на прозореца в дневната. Денят, когато откри, че златистото сияние е светлина, тя се засмя радостно на глас, доволна от себе си, а татко й, който тъкмо редеше цветя във вазата, се обърна й я погледна усмихнат.

Цялата къща бе изпълнена със светлина. Тя се отразяваше от повърхността на езерото, плъзгаше се покрай високите бели тавани и се събираше в ослепителни локви на пода. Двете с Алиса по цял ден се движеха през завеси от светлина. Понякога Лейша спираше, вдигаше лице и оставяше светлината да я окъпе цялата. Усещаше я почти като вода.

Най-хубава бе светлината в дневната. Тъкмо там тате седеше през по-голямата част от деня, когато си беше вкъщи и си отдъхваше от печеленето на пари. Поливаше цветя, тананикаше си, а Лейша и Алиса се гонеха между дървените маси със саксии, от които се носеше омаен мирис на влажна пръст.

— Растат — рече баща й като я хвана за ръката. — Изпълняват обещанията си. Алиса, внимавай! Ще ми бутнеш орхидеите!

Алиса спря задъхана и се огледа уплашено. Тате никога не забраняваше на Лейша да тича — дори и когато можеше да събори нещо.

След известно време светлината си отиваше. Тогава ги къпеха, но после Алиса се умълчаваше и изглеждаше някак отпусната. Не искаше да играе с нея, дори когато й предлагаше най-любимите й игри. Малко след това леля отвеждаше Алиса в нейната стая, а Лейша сядаше да говори с тате за разни неща, но по някое време той казваше, че има още работа и се затваряше в кабинета си да печели пари. Винаги изпитваше съжаление, когато си тръгваше, но не задълго, защото тогава идваше мадмоазел и започваше уроците, които Лейша много обичаше. Толкова интересно е да се научават нови неща! Вече можеше да пее цели двайсет песни, знаеше да пише всички букви от азбуката и да брои до петдесет. И докато приключат с уроците, светлината се връщаше и идваше време за закуска.

Това бе единственото нещо, което Лейша не харесваше. Тате трябваше да бърза за службата и затова Лейша и Алиса закусваха с мама в столовата. Мама носеше червен халат, който Лейша харесваше, и нито миришеше странно, нито говореше неразбираемо, както в по-късните часове на деня. И все пак, закуската й бе неприятна. Мама винаги започваше с въпроса.

— Алиса, миличка, как спа?

— Добре, мамо.

— Сънува ли хубави сънища?

В началото Алиса отговаряше отрицателно. Но един ден каза: „Сънувах някакъв кон. И аз го яздех“. Мама плесна с ръце, целуна Алиса и й даде допълнителна захаросана пръчка. След този случай Алиса винаги имаше готов сън, който да разказва на мама.

Веднъж и Лейша се обади.

— Аз също сънувах. Сънувах светлина, която нахлува през прозореца и ме завива като златисто одеяло, а после ме целува по очите.

Мама остави толкова рязко чашата си, че част от кафето се разля по масата.

— Не ме лъжи, Лейша! Никога не ме лъжи! Нищо не си сънувала!

— Не е вярно, сънувах!

— Само децата, които спят, сънуват. Не ме лъжи!

— Сънувах! Сънувах! — извика Лейша.

— Не мога да понасям дете, което ме лъже! Чу ли ме, Лейша, подобно нещо няма да търпя!

Ти лъжеш! — изкрещя Лейша, макар да знаеше, че не е права. В този момент мразеше майка си, както нищо на света, а Алиса седеше с изцъклен поглед, изплашена от думите на сестра си.

— Лельо! Лельо! — извика мама. — Отведете Лейша в стаята й! Веднага! Когато се научи да не лъже, ще я пуснем пак сред възпитаните хора.

Лейша заплака, когато леля се появи и я отведе в стаята. Дори не бе успяла да закуси. Но това не я интересуваше. И без това мразеше закуската. Единственото, за което мислеше сега, бяха очите на Алиса — големи, влажни и изплашени.

Но Лейша не плака дълго. Леля й прочете някаква приказка, после поиграха на компютъра, а след това се появи Алиса. Леля ги откара с колата в Чикаго, в зоопарка, където имаше толкова интересни животни… които дори не биха й се присънили. По-точно на Алиса. Когато се върнаха, мама вече я нямаше и Лейша знаеше, че е отишла при чашите със странно ухаещата течност, с които се забавляваше до късно вечерта.

Но една нощ тя влезе в стаята на мадмоазел.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя. Постоя малко вътре, за да не излезе, че е било лъжа, а после се измъкна на пръсти в коридора. Отиде първо до стаята на Алиса. Една-единствена лампа осветяваше малкото креватче. В стаята на Лейша нямаше креват. Тя погледна лицето на сестра си през пръчките. Алиса лежеше на една страна със затворени очи. Миглите й трепкаха едва забележимо, като полюшвани от вятъра завеси. Брадичката й изглеждаше странно отпусната.