Лейша затвори внимателно вратата и се отправи към стаята на родителите си.

Те не спяха в креватче, а в огромно, просторно легло, където имаше място за още цял куп хора. Миглите на мама не трепкаха. Лежеше изтегната по гръб и тихо похъркваше през носа. От нея се носеше познатата, странна миризма. Лейша отстъпи назад и се прокрадна до тате. Той лежеше настрани като Алиса и брадичката му беше отпусната също като нейната. Имаше нещо във вида му, което я изплаши. Тъкмо понечи да си тръгне, когато очите му неочаквано се отвориха и Лейша изпищя.

Тате скочи от леглото, гушна я и погледна към мама. Тя не помръдваше. Тате беше облечен само с гащета. Занесе Лейша в гостната, а мадмоазел дотича задъхана, като нареждаше:

— Простете ми, господине, ужасно съжалявам, но тя каза, че отива до тоалетната и аз…

— Няма нищо — прекъсна я тате. — Аз ще се погрижа за нея.

— Не! — изпищя Лейша, заради голото му тяло, отпуснатата брадичка и странния мирис на мама. Но тате я отнесе в другата стая, зави я и седна до нея.

— Какво е станало, Лейша? Какво беше намислила?

Тя не отговори.

— Искаше да видиш как спят хората, прав ли съм? — попита тате, а гласът му беше толкова мек и топъл. Тя кимна бавно.

— Интересно ти е, защото ти не спиш, нали?

— Да — рече Лейша. — Но ти ми каза, че ходиш нощем в кабинета, за да печелиш пари?

Тате се засмя.

— Не всяка нощ. Понякога лягам да спя, но за малко. На мен не ми трябва много сън и затова нощем често съм при теб. Хората по принцип имат различна нужда от сън и само малцина никога през живота си не спят. Такава си и ти…

— Защо?

— Защото си особена. По-съвършена от другите. Преди да се родиш, помолих докторите да те направят такава.

— Защо?

— За да правиш всичко, което искаш и да можеш да изявиш напълно личността си.

Лейша се сгуши в него и го погледна. Нищо не беше разбрала от думите му. Тате се пресегна, откъсна едно цвете и го поднесе към нея.

— Ето, виж, Лейша — храстът ражда това цвете. Защото може. Никой друг храст не би могъл да роди същото цвете. Нито онзи в ъгъла, нито растението, което виси от саксията. Следователно най-важното нещо на света за този храст е да отгледа своето цвете. То е неговата личност, онова, което единствено той може да даде на света. Нищо друго няма значение.

— Не разбирам, тате.

— Ще разбереш. Някой ден.

— Но аз искам да разбера сега — настояваше Лейша, а тате се засмя и я прегърна. От прегръдката й стана хубаво, но не й помогна да разбере.

— Когато печелиш пари… и това ли е изява на твоята… на твоята личност.

— Да — кимна щастливо тате.

— Значи никой друг не може да печели пари?

— Никой друг не може да го прави като мен.

— Какво правиш с парите?

— Купувам разни неща за теб. Тази къща, дрехите ти. Плащам уроците на мадмоазел, колата, с която се возите.

— А какво прави храстът с цветето?

— Печели възхищението на околните — отвърна тате, но това също не й говореше нищо. — Красотата е нещо много важно, Лейша. Красотата, създадена и поддържана с индивидуално усилие. Ей това е най-важното нещо.

— Студено ми е, тате.

— Веднага ще повикам мадмоазел.

Лейша не помръдна. Тя протегна ръка и докосна цветето.

— Тате, Искам да спя.

— Не искаш, миличко. Спането е загуба на време. Изгубени мигове. Все едно, че умираш за малко.

— Алиса спи…

— Тя не е като теб.

— Алиса не е ли особена?

— Не. Само ти.

— Защо не направихте и Алиса особена?

— Тя сама се направи такава. Нямах възможност да й помогна.

Всичко беше прекалено сложно. Лейша заряза цветето и се гушна в скута на баща си. Той я дари с усмивка.

— Моята малка питанка. Когато пораснеш, ще откриеш своята собствена красота и тя ще диктува новия ред, какъвто светът няма да е виждал. Може да станеш дори като Кензо Ягаи. Той е измислил генераторът, който захранва целия свят.

— Тате, да знаеш само колко си смешен с тия гащи — засмя се Лейша. Той също се засмя. Но след това добави: — Когато порасна, ще използвам особеността си, за да помогна и на Алиса да стане като мен.

Смехът на баща й секна.

Доктор Мелинг идваше веднъж седмично да види Лейша и Алиса. Понякога сама, друг път с още хора. Двете с Алиса я харесваха, дали защото се смееше много, или заради блясъка в очите й? Доктор Мелинг играеше с тях на различни игри, първо поотделно, после заедно. Всеки път ги снимаше и измерваше теглото им. Караше ги да лягат на масата и допираше някакви странни метални пръчки до слепоочията им, но не беше страшно, защото приборите издаваха разни смешни звуци. Освен това, също като тате, доктор Мелинг обичаше да отговаря на въпроси. Веднъж Лейша попита: „И доктор Мелинг ли е особена? Като Кензо Ягаи?“ Тате се засмя, погледна докторката и кимна:

— О, да, така е.

Когато Лейша стана на пет, двете с Алиса тръгнаха на училище. Всяка сутрин шофьорът на тате ги караше до Чикаго. Там обаче се разделяха. Отиваха в различни стаи, което никак не се нравеше на Лейша. Децата в стаята на Лейша бяха по-големи. Още от първия ден се влюби в училището с неговите очарователни изследователски прибори, електронни чекмеджета, пълни с математични гатанки, и интересни съученици, заедно с които се ровеше из картите на света. Само след половин година я преместиха в нова стая, с още по-големи деца, но всички се държаха мило с нея. Харесваше й да изрисува различни букви върху плътната, дебела хартия.

— Солейското училище се оказа подходящо място — отбеляза веднъж баща й.

Но Алиса не харесваше Солейското училище. Искаше да ходи на училище с жълтия рейс, с който откарваха децата на съседите. Много плака и често запокитваше рисунките си на пода, след като ги завършеше. Тогава мама излезе от стаята си — Лейша не беше я виждала от няколко седмици — и счупи два порцеланови свещника. Бяха скъпи, китайска изработка, и Лейша се втурна да събира парченцата. През това време мама и тате се надвикваха в гостната, под голямата стълба.

— Тя е и моя дъщеря! Ще върви където й е приятно!

— Какво право имаш ти да решаваш? Погледни се на какво заприлича с твоето непрекъснато наливане… помисли какъв пример им даваш… а мислех, че се женя за английска аристократка!

— Получи това, за което си беше платил! Нищо! Пък и кога ли си имал нужда от мен? От който и да било?

— Престанете! — разплака се Лейша. Изведнъж настъпи тишина. Беше си порязала ръката на едно парче и кръвта й капеше по килима. Тате изтича и я вдигна на ръце. — Престанете — изхлипа Лейша и почти не чу, когато баща й зашепна:

— Ти престани, Лейша. Нищо, което те ти правят, не бива да те засяга. Трябва да си по-силна от тях.

Лейша зарови личице в рамото на тате.

Преместиха Алиса в сандбъргското начално училище, същото, в което отиваше всяка сутрин жълтият рейс от улицата.

След няколко седмици тате им съобщи, че мама постъпва в болница да се лекува и вече нямала да пие толкова много. А когато излезе оттам, продължи той, ще отиде да живее другаде. Двамата вече не били щастливи заедно. Каза им го много внимателно, като подбираше всяка дума.

— Не искам да си отива — заплака Алиса. Лейша си помисли, че баща й ще я вдигне на ръце и ще я прегърне. Но той само стоеше и ги гледаше.

Тогава Лейша застана до Алиса и я прегърна.

— Успокой се, Алиса. Всичко ще бъде наред! Ние ще го направим така! Аз ще си играя с теб, когато не си на училище, за да не ти е мъчно за мама!

Алиса се вкопчи в Лейша. А Лейша извърна глава, за да не вижда лицето на тате.

Този път Кензо Ягаи пристигаше в Щатите, за да чете лекции. Заглавието на темата, по която щеше да говори на срещите си в Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго, с повторение във Вашингтон, под формата на официално обръщение към Конгреса, беше: „Неизбежни политически последствия от приложението на леснодостъпна енергия.“ Лейша Камдън, почти единайсетгодишна, щеше да се срещне с него непосредствено след лекцията в Чикаго, като частната среща бе уредена от баща й.