Познаваше добре още от училище принципите на студения термоядрен процес. Преподавателят по глобална проблематика се бе постарал да проследи в хронологичен ред промените в света, настъпили след евтиното и лесно приложимо откритие на господин Ягаи: нарастващият просперитет на Третия свят, крахът на старите комунистически системи, упадъкът на нефтените империи, обновената икономическа мощ на Съединените щати. Като персонална задача, всеки от групата й трябваше да напише сценарий за филм, в който да се сравни бита на едно средно американско семейство от 1985-та (притискано от високата цена на електроенергията и с вяра в бъдещето на данъчната политика) и идентично семейство от 2019-та, което разчита на евтина енергия и вярва в договора, като солидна основа на съвременната цивилизация. Някои от нещата, които узнаха в хода на изследването, учудиха и изненадаха Лейша.

— В Япония смятат Кензо Ягаи за предател на собствената си нация — сподели тя на вечеря с баща си.

— Не — поправи я той. — Някои японци мислят така. Внимавай с обобщенията, Лейша. Ягаи патентова и лицензира своята Я-енергия в Съединените щати, защото тук духът на личното предприемачество все още не беше умрял. Благодарение на изобретението му, нашата страна се върна обратно в лоното на индивидуалната ползокрация, а Япония бе принудена да ни следва по този път.

— Баща ти бе един от хората, които защитаваха този възглед от самото начало — добави Сюзън. — Изяж си граха, Лейша.

Сюзън и Роджър бяха женени не повече от година, но за Лейша присъствието на Сюзън в къщата все още бе някак странно. Все така я харесваше, а и баща й често повтаряше, че Сюзън била ценна добавка към дома — интелигентна, амбициозна, общителна. Като Лейша.

— Запомни, Лейша — продължи баща й, — ползата на всеки от нас за обществото, а и за самия себе си, се гради на това, което ние правим, а не което мислим, че другите трябва да направят. Хората търгуват с умението си да вършат разни неща и от това печелят всички. Основите на съвременната цивилизация се опират на договора. Всички съглашения са доброволни и от взаимна изгода. В противовес на принудата, която, като средство за постигане на цели, е напълно погрешна.

— Силните нямат право да отнемат каквото и да било от слабите — рече Сюзън. — Алиса, скъпа, ти също не забравяй граха.

— Нито слабите да отнемат със сила от силните — кимна Камдън. — Мисля, че ще го чуеш и от Кензо Ягаи тази вечер.

— Не обичам грах — заяви Алиса.

— Но тялото ти го обича — отвърна Сюзън. — Грахът е много полезен.

Алиса се усмихна. Лейша я погледна обнадеждено — напоследък сестра й все по-рядко се смееше.

— Тялото ми не е сключило договор с граха.

— Напротив — възрази малко нервно Роджър. — То ще извлече необходимата полза. А сега яж!

Усмивката на Алиса се стопи. Лейша забоде поглед в чинията. Изведнъж си помисли, че е намерила изход.

— Не, татко, почакай — тялото на Алиса има полза, но каква е ползата за бедния грах? Това не е взаимно изгоден договор! Алиса е права!

Камдън избухна в смях.

— Тя е на единайсет години… на единайсет — промърмори той. Дори Алиса се усмихна и Лейша размаха победоносно вилицата си, следейки малкото й светло отражение върху отсрещната стена.

Алиса отказа да слуша лекцията на Кензо Ягаи. Щеше да спи у приятелката си Джули. Още по-изненадващо бе, че Сюзън също няма да присъства. Двамата с баща й си размениха странни погледи на вратата, но Лейша бе твърде развълнувана да мисли за това. Предстоеше й да чуе Кензо Ягаи.

Ягаи бе дребен мъж, мургав и строен. Лейша хареса акцента му. Понрави й се и още нещо в него, но в началото не можеше да го определи.

— Татко — прошепна тя в мрака на аудиторията, — той е щастлив.

Баща й я прегърна мълчаливо.

Ягаи говореше за духовността на икономиката. „Духовността на един човек, която се изразява в достойнството му да бъде такъв, почива на собствените му старания в тази насока. Духовността и ползата за околните не са заложени автоматично, по рождение, у благородника — достатъчно е да погледнем назад в историята, за да се убедим в това. Духовността и ползата не лежат и в предаваните по наследство богатства. Наследникът може да се окаже крадец, нехранимайко, експлоататор, човек, който ще пропилее богатството и ще напусне света беден. Достойнството и ползата не са и неотменим атрибут на самото съществуване. Серийният убиец съществува, но ползата му за обществото е отрицателна, а в жаждата да убива няма капчица достойнство.

Не, духовността и достойнството се пораждат само и единствено от индивидуалните усилия на всеки от нас. Да отнемеш на някого правото да се реализира или да търгуваш с постигнатото от него, означава да му отнемеш духовността и достойнството. Затова се провали комунистическата идея. Всяка принуда, всеки насилствен опит да бъдат отнети на хората възможностите за доброволна самоизява, водят до духовно поражение и отслабване на обществото. Военната повинност, кражбата, измамата, насилието, социалното благополучие, расовото и религиозно деление — всички те лишават човек от правото му на избор, от правото му да постига сам и сам да търгува с постигнатото. Насилието е евтина измама. То не създава. Само свободата — свободата да постигаш, свободата да търгуваш свободно с това което си постигнал — може да сътвори среда, съответстваща на духовността и достойнството на хората.“

Лейша ръкопляска толкова силно, че я заболяха ръцете. Докато вървяха по коридора към задната част на сцената, й се струваше, че ще спре да диша. Кензо Ягаи!

Но отзад имаше толкова много хора, че не можеше да се мине. Навсякъде бяха разположени камери.

— Господин Ягаи, позволете да ви представя дъщеря си — каза баща й. Камерите се завъртяха и се насочиха към нея. Един японец прошепна нещо на Ягаи, той се наведе и се вгледа отблизо в Лейша.

— О, да.

— Погледни насам, Лейша — извика някой. Камера-робот плуваше толкова близо до лицето й, че тя неволно отстъпи назад. Чу резкия глас на баща си, но досадните камери не се отдръпваха. Някаква жена приклекна до нея и тикна микрофон под носа й.

— Лейша, кажи ни, милинка, как се чувства човек, който никога не спи?

— Какво?

Някой се изсмя. Смехът не беше приятен.

— Изкуствен гений…

Лейша усети ръка на рамото си — беше на господин Ягаи — хвана я здраво и я дръпна от камерите. Изведнъж, като по чудо, около тях се подреди стена от ниски и яки японци, зад която бяха само тримата — Кензо, баща й и тя. Така стигнаха до гримьорната, където господин Ягаи затвори внимателно вратата.

— Не бива да им обръщаш внимание, Лейша — рече й той с прекрасния си акцент. — Никога! Има една стара азиатска поговорка: „Кучето си лае, а керванът си върви“. Никога не позволявай твоят керван да бъде спиран от лая на тези нахални кучета.

— Няма — обеща Лейша, без да осъзнава пълното значение на думите му. По-късно щеше да мисли върху тях. И да ги обсъди с баща си. В момента бе заслепена от присъствието на един изключителен човек, който променяше света, но без да използва сила, без оръжие, а като продава своите собствени, изключителни умения. — Изучавала съм вашата философия в училище, господин Ягаи.

Кензо Ягаи погледна въпросително баща й.

— В частно училище — поясни Роджър Камдън. — Сестра й също я изучава, в общественото училище. Стъпка по стъпка, Кензо. Ще го постигнем.

Все пак пропусна да поясни защо Алиса не е тази вечер с тях.

Когато се прибраха, тя седна да обмисли всичко, което бе чула и преживяла тази вечер. Едва дочака сутринта и веднага щом Алиса си дойде от Джули, изтича да я посрещне. Сестра й изглеждаше ядосана от нещо.

— Алиса! Какво се е случило?

— Не мислиш ли, че и без това си имам достатъчно проблеми със съучениците? Тъкмо бяха спрели да ме задяват, и сега — това! Защо ти трябваше да го правиш?

— Какво да правя?

Алиса й хвърли смачкания тазсутрешен вестник. Той падна в краката й. На първата страница имаше голяма снимка, на която се виждаха двамата с Кензо Ягаи. Заглавието беше: