Сандалейрос се надигна от мястото си. Беше разгневен.

Нямаше и следа от уравновесеното му встъпление.

— Госпожо Касабиан, колко ретинови отпечатъци на неспящи се съхраняват в правозащитната мрежа на Съединените щати?

— Сто трийсет и три.

— Само 133? От двайсетхилядно неспящо население?

— Точно така — кимна с нескрито безпокойство Касабиан и Лейша почувства, че тя не обича неспящите.

— Доста ограничен брой — зачуди се Сандалейрос. — Кажете ми, при какви обстоятелства ретиновите отпечатъци попадат в мрежата?

— При арест.

— И това е единственият начин?

— Или ако бъдат приети на работа в системата на правосъдието и полицията.

— Адвокати?

— Да.

— Г-жо Касабиан, какъв процент от тези 133 отпечатъка принадлежат на подобен персонал?

— Осемдесет процента — отвърна с видима неохота Касабиан.

— Осемдесет? Добре ли чух? Искате да кажете, че само двайсет процента от 133 неспящи — или 27 души — са били арестувани през последните девет години?

— Да — отвърна с каменно лице Касабиан.

— Имате ли представа какви са били причините за тези арести?

— Три — за пътни произшествия, две — за дребни кражби и двайсет и две — за нарушение на обществения ред, което само по себе си е престъпление.

— От което следва — произнесе сухо Сандалейрос, — че неспящите са хора, съблюдаващи закона.

— Да.

— Човек би си помислил, че самото съществуване на тези неспящи, които не извършват други престъпления, освен нарушаване обществения ред.

— Възразявам — обади се Хосак.

— Приема се. Г-н Сандалейрос, имате ли други въпроси към свидетелката?

— Имам — кимна Сандалейрос. — Г-жо Касабиан, според вас, като експерт, възможно ли е в паметта на ретиновия скенер да бъде въведено изображение от друг източник?

— Не. Също както не е възможно да бъдат оставени пръстови отпечатъци от друго лице по дръжката на пистолет.

— Но пистолетът може да бъде подменен с идентичен, със съответните отпечатъци, нали? Какво пречи това да стане и със скенера?

— Ами… това ще е доста трудно. Съществуват предохранителни мерки, които…

— Просто ми отговорете — възможно ли е?

— Само от човек, отличаващ се с особено висок интелект и технически способности…

— Моля да бъде повторена — прекъсна я Сандалейрос — онази част от записа, където г-жа Касабиан характеризира човекът, извършил препрограмирането на скенера.

— Разрешавам — рече съдията.

„Значи създателят, или създателите — разнесе се гласът на Хосак — са хора, отличаващи се с особено висок интелект и технически способности?“

„Несъмнено.“

„Хора с необичайни способности, обособени в група.“

„Възможно.“

— Достатъчно — кимна Сандалейрос. — И така, стана ясно, че обсъждаме личност или група, надарени със способности и умения да включват и изключват Я-енергийни защитни полета, а също и да заменят скенера в скутера на д-р Херлингър с подобен.

— Не съм казвала…

— Питам ви, възможно ли е?

— Но аз не съм казвала…

— Просто ми отговорете. Възможно ли е това?

Елен Касабиан стисна устни. Веждите й се сключиха и тя настръхна, сякаш се готвеше да скочи върху Сандалейрос. Измина един дълъг миг. Накрая тя бавно кимна.

— Възможно е.

— Нямам повече въпроси.

Сандалейрос й обърна гръб и пропусна възможността да се полюбува на свирепия поглед, с който го изпроводи.

„ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН“

Лейша втренчи очи в монитора. Зад гърба й прозорецът бе озарен от нощните светлини на Чикаго. Процесът бе отложен с една седмица и тя се прибра у дома, за да избегне журналистите и шумотевицата.

— Сменям паролата, гласова и ретинова идентификация.

„ВХОДЕН ПОРТ УБЕЖИЩЕ. ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН“

Мрежата на Убежището, която бе постоянно отворена за всеки неспящ по света, отказваше да я допусне.

— Лично повикване, спешно, за Ричард Келер, парола, гласова и ретинова идентификация.

„ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН“

Тя вдигна телефона и набра номера на Каси.

— Лейша? Говоря от името на Дженифър. Това е запис. „Съветът на Убежището взе единодушно решение да бъде отказан достъп до мрежата на всички, които не са положили клетва за вярност. От първо число следващия месец, жителите на Убежището ще прекратят всякакви финансови и служебни взаимоотношения с теб, с «Камдън ентерпрайзис» и с групата на Кевин Бейкър, ако той и членовете й продължават да се противопоставят на новите изисквания. Край на съобщението.“

Екранът потъмня.

Лейша коленичи на пода, опря длани на мокета и се изтегна.

Ричард Кевин. Стела. Убежището.

Линкълн. „Разделеният дом сам се предава.“

Питаше се какво още й предстои да загуби.

„Говори Сюзън Мелинг. Лейша, ако ме чуваш, свържи се с мен незабавно. Трябва да обсъдим нещо много важно.“

Веднага щом изслуша записа от телефонния секретар Лейша набра новия номер на Сюзън. Очите на жената отсреща бяха зачервени и пламтяха, а косата й беше разчорлена.

— Току-що приключихме с изчисленията — заговори пресипнало тя. — Тук сме само двамата с Гаспар. Говоря ти за онези ДНК кодове на Уолкот.

— И?

— Мислиш ли, че линията е безопасна? По дяволите, какво значение има! И да ни слушат… ей, пресата, Убежището, Блументал — чувате ли ни?

— Сюзън, моля те…

— Няма какво да ме молиш. Нито да ми благодариш. Исках да ти го съобщя лично. Нищо не става с уравненията.

— Не става с какво…?

— Съществува празнина, в пространството между изключването на механизъма за спане на преембрионично генетично ниво и същата процедура, но след като мозъкът е достигнал приблизително осемдневно развитие, която не може да бъде преодоляна. Причините са колкото очевидни, толкова специфични и непреодолими — от биологична гледна точка. Причини, здраво вкоренени и неразривно свързани с онези генетични текстове, където се съхраняват най-важните регулаторни функции. Повече подробности са излишни. Изводът е, че никога няма да можем да превръщаме спящите в неспящи. Никога! Нито Уолкот, нито супер мозъците в Убежището са в състояние да решат тази задача. Уолкот лъже.

— Но аз… не разбирам.

— Измислил е всичко. Нагласил го е, при това достатъчно добре, за да заблуди, поне за известно време, някои от най-добрите изследователи в тази област. Но всичко е една голяма фалшификация и Уолкот много добре знае, че последната крачка не може да бъде направена. Дошъл е при теб с измислената история за открадването на документи му, и сега Убежището понася удари, а Дженифър ще бъде съдена за убийство. И всичко това е заради една лъжа.

— Но защо? — все още не можеше да повярва Лейша.

— Не знам. Знам само, че е лъжа е, и толкоз. Ей, чухте ли там — от пресата? Лъжа!

Лейша заплака.

— Успокой се, мъничката ми. Какво да се прави, създанията не могат да надминат своя създател. Не могат и това си е. Така е предопределено. — Сетне продължи с променен глас: — Лейша, искам да го унищожиш. Уолкот. Той е мошеник, който продава фалшиви лекарства на умиращите. Дай го на вълците, момичето ми.

— Ще го направя — отвърна Лейша, но въобще не мислеше за Уолкот. За един кратък миг завесата пред очите й се вдигна и вече знаеше кой е извършил кражбата, как и защо.

Джордан отключи вратата на апартамента. Беше 4:30 сутринта.

В коридора го чакаше Лейша Камдън с нейните трима телохранители.

— Лейша? Какво…

— Тръгвай с мен! Бързо! Сигурна съм, че Хоуки знае за присъствието ми тук. Отиваме във вашата фабрика.

— Но аз…

— Казах да побързаш!

Джордан искаше да й обясни, че не възнамерява да ходи във фабриката — нито сега, нито когато и да било. Че е скъсал с Хоуки, и че е прозрял колко ниски са целите, които си е поставил. Но Лейша махна нетърпеливо с ръка и той осъзна, че сега не е време за излишни разговори.