— Имаме такъв. Кандис Холт.

— Не бива да е неспящ. Остави на мен, Лейша. Ще открия някой добър. Има едно момче… чакай, плачеш ли?

— Не — рече Лейша през сълзи.

— О, Боже. Копелета. Лейша, съжалявам за случилото се.

— Недей.

След като получи подробни указания как да стигне до братовчедката, тя се върна при камиона. Алиса спеше, а Стела все още беше в безсъзнание. Лейша затвори внимателно вратата, но когато завъртя ключа двигателят ревна оглушително. Дори тогава Алиса не се събуди.

Стюарт, защо го правиш? — питаше се тя. Първо ми се обади, за да ме предупредиш за ситуацията в адвокатската кантора на Морхауз и Кенеди. Сега пък рискуваш кариерата си, за да помогнеш на мен, Алиса и Стела. Какво очакваш да спечелиш? Нищо. Също като Сюзън, която ми каза за мозъка на Берни Кун. Сюзън, която погуби кариерата си, за да може баща ми да осъществи мечтата си. И която после успя да се върне към работата си, но с цената на много усилия. Договор без полза и за двете страни не струва пукната пара — всеки първокурсник го знае.

Размяната между хората не е като двупосочно шосе, каза мислено тя на Кензо Ягаи. Ето какво си пропуснал да забележиш. Ако Стюарт ми даде нещо, а аз дам на Стела, а след десет години тя го даде на някой друг, когото дори не познаваме — това вече е екология. Екология на свободната размяна, където всеки получава дължимото, макар и да не е обвързан с договор. Нужна ли му е риба на коня? Разбира се.

А на Тони каза: Да, в Испания има просяци, които не носят полза, защото нищо не правят. Но те са неразривно свързани с всичко останало. Отдръпнеш ли се от тях — отдръпваш се от цялата проклета страна. Зачеркваш мъничката възможност да участваш в екологията на взаимната помощ. Давайки на едни, да получиш от други, макар и след време.

И накрая остана само баща й. Мечтателят с блесналите очи и с яките, жилести ръце на фермер. И ти грешеше, татко — рече му тя. Алиса също е особена. Тя е неповторима. Да, татко, да знаеш само колко много сбърка.

Още щом си го помисли и я обзе някаква странна лекота. Ярка като слънчева светлина в летен ден.

Но наоколо бе нощ, а в кабината имаше една спяща жена и едно изпаднало в безсъзнание дете.

Изправен като телеграфен стълб точно пред входа на фабриката за скутери „НИЕ СПИМ“ Джордан Уатроуз гледаше към прашния път. От двете му страни се простираше електрифицирана ограда. Нямаше Я-енергетично поле, нито свръхмодерни чудеса на техниката, но и това вършеше работа. Поне досега, докато атаките срещу фабриката бяха дребни и неорганизирани, предимно словесни. По-късно ще им потрябва и Я-поле. Така каза Хоуки.

Отвъд реката, където започваше Арканзас, блестяха на утринното слънце конусите на Я-кондензаторите на завода „Самсунг-Крайслер“.

Джордан втренчи очи в пътя. От косата му се стичаше пот и изчезваше надолу под лепкавата яка на ризата. Портиерката — едра, къдрокоса жена с избелели джинси — подаде глава от прозорчето на къщичката и му викна:

— Напече ли те вече слънцето, Джордан?

— Позна, Мейлийн.

Тя се засмя.

— На вас, калифорнийските чеда, хич не ви понася континенталният климат.

— Сигурно защото не сме така жилави, както тукашните речни плъхове.

— Така е, момче, никой не е по-жилав от нас. Вземи за пример господин Хоуки.

Като че ли не го правеше от самото начало, преди четири месеца, когато Хоуки го нае за първи помощник. Той и обърна демонстративно гръб и продължи да съзерцава пътя.

— Чакаш ли някого?

Джордан замръзна и я погледна стреснато.

— Хоуки не ти ли се обади?

— За какво да ми се обажда? Нищо не ми е казвал.

— Исусе Христе! — възкликна Джордан. В този момент телефонът в къщичката иззвъня и жената прибра глава вътре. Джордан продължи да я наблюдава през стъклото, докато получаваше инструкции. Лицето й се изопна и придоби официален вид. Лед на мястото на доскорошната пара. Още едно умение, забравено или изчезнало в Калифорния.

Изглежда Хоуки й беше съобщил кого точно очакват.

— Да, сър — рече тя и Джордан трепна. Никой във фабриката не се обръщаше към Хоуки със „сър“, освен ако не му беше сърдит. А никой не му се сърдеше. Просто не му обръщаха внимание. Никога.

Мейлийн излезе навън.

— Това твоя работа ли е, Джордан?

— Да.

— Защо? — тя сякаш изплю думата и Джордан видя, че наистина едва сдържа гнева си.

— Теб какво те интересува?

— Интересува ме всичко, което става във фабриката. Смело мога да заявя от името на всичките й осемстотин работници — такива, като тая хубостница не ни трябват тук.

— Може да е притрябвала на Хоуки.

— И за какво?

— Защо не попиташ него?

— Ти си ми подръка. Защо, по дяволите?

В далечния край на пътя се появи облак прах, който се приближаваше бързо. Старомодна кола с колела. Дали някой й е казал да не идва със самсунг — крайслер? Или сама се е досетила.

— Джордан, чакам отговора! Защо господин Хоуки възнамерява да ги пусне във фабриката?

— Може би си малко нахална, но все пак ще ти отговоря. За твое сведение, Лейша Камдън помоли за среща и Хоуки се съгласи.

— Това и сама го виждам! Питам защо?

Колата зави пред вратата. Беше тежка, бронирана и натъпкана с телохранители. Шофьорът скочи чевръсто и отвори вратата.

— Защо? — повтори Мейлийн с такава омраза, че дори Джордан остана изненадан. Той се обърна. Устата й бе сгърчена в злобна гримаса, а очите й блестяха от ужас. Ужас от какво? От хората, създали нов ред в света: два долара за половин пакет цигари, или същото за чифт топли чорапи? Допълнително мляко за бедните деца и безплатно подстригване? Вече никой не гладуваше — една страна, където енергията бе евтина и достъпна, поне от най-необходимото имаше за всички. Това бе страх, че са хлопнали под носа ти вратата към просперитета, че си втора категория. Че дори не ставаш за онова, което го могат всички — да вършиш свястна работа. Че си само паразит. Страх и злоба, ето какво им остава сега.

Той пое дъх и произнесе, колкото се може по-спокойно и дружелюбно:

— Лейша Камдън идва тук, защото е сестра на майка ми. Моя леля.

Какво ли ще поиска Хоуки от него за опрощение?

— И изработката на всеки скутер изисква шестнайсет конвейерни операции? — попита Лейша.

— Да — кимна Джордан. Бяха заобиколени от телохранителите на Лейша, всички с каски и предпазни очила, и наблюдаваха Станция–8. Трима работници щъкаха около двайсетина скутера, но работата ги бе завладяла напълно и те не обръщаха внимание на посетителите. Тук работеха с ентусиазъм, но резултатите не бяха големи. Но, разбира се, Лейша вече го знаеше.

Преди шест месеца, когато празнуваха в Калифорния осемнайсетия рожден ден на по-малката му сестра, Лейша бе разпитала Джордан подробно за фабриката. Още тогава го завладя смразяващото предчувствие, че ще поиска да я посети. Но не очакваше, че Хоуки ще й разреши.

— Надявах се господин Хоуки да се присъедини към нас — подхвърли Лейша. — Всъщност дойдох тук, за да се срещна именно с него.

— Каза да ви заведа в неговия кабинет след огледа.

— След огледа на нещо, което ще е мое? — подсмихна се Лейша.

Май е така отвърна неохотно Джордан. Мразеше Хоуки заради проклетата му непредсказуемост. За негова изненада Лейша положи ръка върху неговата.

— Не ми се сърди, Джордан. Всеки накрая си получава заслуженото.

И какво да отвърне на това? Нали всичко опираше до простите неща — кой какво е получил, как и защо. А и не беше негова работа да се намесва в работите на шефа си.