Лейша стисна зъби. Никой няма да й повярва, повтаряше си тя, каквито и да ги говори…

Мъжът се отдръпна и пусна Алиса да влезе.

Бодигардът се отдели от колата и я последва. Вратата се затвори. Лейша остана сама в мрака.

Излязоха след броени минути, бодигардът носеше детето. Лицето на Алиса сияеше като неонова лампа. Лейша се затича, отвори им вратата и помогна на мъжа да настани детето. За миг й се стори, че по лицето му пробягва сянка на съмнение. Но Алиса също бе зърнала нещо, защото му пъхна сгъната банкнота.

— Взимай! Още сто долара! Ще се прибереш сам.

— Ей, почакайте… — извика той, но прибра парите. Алиса вече потегляше.

— Сега ще иде право в полицията — произнесе отчаяно Лейша. — Ако не го стори, ще го изхвърлят от профсъюза.

— Знам. Но докато стигне, вече ще бъдем далеч оттук.

— Къде?

— В една болница.

— Алиса, не можем… — Лейша едва сега се опомни. — Стела! Чуваш ли ме?

— Да — долетя отзад отпаднал гласец.

Лейша се пресегна и включи лампичката. Стела лежеше свита на седалката, подпряла буза с длан. Имаше няколко едри синини по лицето си. Косата й беше мръсна и разчорлена.

— Ти си Лейша Камдън — каза тя и заплака.

— Ръката й е счупена — обясни лаконично Алиса.

— Миличко… можеш ли да… — Лейша преглътна, усетила, че се задъхва. — Ще издържиш ли, докато те заведем на доктор?

— Да. Само не ме връщайте обратно!

— Няма — обеща Лейша. — Никога. — Тя погледна към Алиса и изведнъж й се мярна лицето на Тони.

— Има една малка общинска болница на десетина мили оттук — каза Алиса.

— Откъде знаеш?

— Настаниха ме веднъж там. Злоупотреба с наркотици.

— Но как ще ни приемат без застраховка?

— Ето какво ще направим — каза Алиса, без да откъсва поглед от шосето. — Сега внимавай, Стела. Ще им кажа, че си моя дъщеря и че си паднала от една скала, докато сме си почивали край пътя. Пътували сме от Калифорния за Филаделфия, където живее баба ти. Казваш се Джордан Уатроуз и си на пет. Запомни ли, миличко?

— Аз съм на седем. Почти на осем.

— На пет си, макар да изглеждаш по-голяма. Родена си на 23 март. Ще се справиш ли, Стела?

— Да — каза момичето с поукрепнал глас.

— А ти ще се справиш ли? — обърна се Лейша към Алиса.

— Че как иначе. Нали съм дъщеря на Роджър Камдън.

И този път Лейша остана в колата. Алиса отнесе детето до приемната, където я посрещна ниска, набита жена. Едва след като се увери, че всичко е наред, Лейша премести колата в далечния край на обширния паркинг, излезе и я заключи. Знаеше, че номерът й вече е в регистрите на всички полицейски управления, но за щастие компютрите на медицинските служби и без това бяха претрупани от информация, за да приемат подобни сведения. Поне на първо време Алиса и Стела щяха да бъдат в безопасност в болницата. Но Алиса не можеше вече да наеме друга кола.

Затова пък Лейша можеше.

Освен ако не търсят и нея.

Тя огледа паркинга. Имаше всякакви коли — от лъскавите модели на крайслер и икеда, до раздрънкани таратайки неизвестно от коя година. Имаше и вертолет, чийто пилот бе задрямал на седалката. И едно очукано фермерско камионче.

Лейша се приближи до него и застана до прозореца. Вътре седеше възрастен мъж и пушеше. Напомняше й с нещо за баща й.

— Здравейте.

Мъжът смъкна стъклото, но не отговори.

— Господине, виждате ли оня вертолет там? Той е на баща ми, а човекът вътре е моят телохранител. Тате му нареди да ме докара тук, за да ме прегледат. Той… татко ме бие. Искам да се махна от тук, господине. Ще ви дам 4000 долара за вашето камионче. В брой — веднага.

Мъжът ококори очи. Изхвърли навън цигарата и погледна към вертолета. Пилотът беше широкоплещест, с тъмни очила и лесно можеше да ги чуе, ако му извикат.

— Всичко е наред — успокои го Лейша, като се опитваше да си придаде нещастен вид. Коленете й трепереха.

— Да видя първо парите.

Лейша отстъпи няколко крачки назад, бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше свикнала винаги да носи големи суми в себе си. Не се знаеше кога точно ще й потрябват.

— Слезте от другата страна на кабината — произнесе тя. — И заключете вратата зад вас. Оставете ключовете на седалката, но да ги виждам. А аз ще хвърля парите на покрива.

Мъжът се изсмя — беше като похъркване от гроб.

— Малката хитруша на тате, а? На това значи ви учат сега в училище! Добре де. — Той отвори другата врата и слезе от камиона.

— Заключете я!

Мъжът се ухили, отвори отново вратата и я заключи. Лейша хвърли парите на покрива, скочи на седалката, грабна ключовете и ги пъхна в стартера. Едва когато завиваше към изхода забеляза колко силно й треперят ръцете.

Направи малка разходка из квартала, а когато се върна, мъжът вече го нямаше. Пилотът продължаваше да дреме в кабината. Паркира по-далеч от него и зачака.

Час и половина по-късно Алиса и една сестра изтикаха количката със Стела до паркинга. Лейша скочи от кабината и размаха ръце.

— Ей, насам!

Беше твърде тъмно, за да разгледа лицето на Алиса, но бе сигурно, че я е заварила неподготвена.

— Това е Джули Бергадон, една моя приятелка — представи я Алиса, но сестрата само кимна. Двете жени настаниха Стела на седалката. Ръката на детето бе гипсирана и шинирана.

— Как? — попита Алиса, след като потеглиха.

Лейша не отговори. Вече бяха навън, когато над паркинга се спусна още един вертолет — този път, съдейки по сините светлини, беше полицейски. Направи широк кръг и се ориентира към далечния край, където се намираше колата на Алиса.

— Майчице! — възкликна тя. За първи път изглеждаше уплашена.

— Няма да ни проследят — увери я Лейша. — Не и в този камион. Уредила съм всичко.

— Не е това. Стела заспа.

Лейша погледна детето, отпуснато върху рамото на Алиса.

— Не е заспала. В безсъзнание е — от обезболяващите.

— Това нормално ли е? За… нея?

— Да, и ние можем да губим съзнание. Можем дори да заспиваме — с помощта на медикаменти.

Тони, тя, Ричард и Джини в гората, посред нощ.

— Ти не знаеше ли?

— Не.

— Май не знаем много неща една за друга, а?

Известно време пътуваха в тишина.

— Къде отиваме сега, Лейша?

— Не зная. Полицията ще я търси първо там, където има неспящи… Дори в Убежището. Най-вече там.

Лейша затвори очи. Сюзън? Не, връзката с Алиса е твърде тясна. Трябва да е някой, на когото могат да се доверят напълно. И да е спящ.

Посред нощ съгледа една тъмна телефонна будка край пътя. Паркира до нея, излезе и пое с пълни гърди влажния въздух.

— Стюарт? Стюарт Статър?

— Да?

— Обажда се Лейша Камдън. Случи се нещо… — тя му разказа всичко, малко припряно и накъсано, но Стюарт я изслуша, без да я прекъсва. — Трябва да ми помогнеш — завърши накрая.

— Добре. Ето какво ще направим. Имам една братовчедка в Рипли, Ню Йорк, точно до границата с Пенсилвания. Отведи детето при нея. Аз ще й се обадя. Възрастна жена е, но на млади години беше голяма активистка. Казва се Джанет Патерсън, а градчето е…

— Защо си толкова сигурен, че ще се съгласи да ни помогне? Ако нещо стане, тя също ще бъде вътре. Както и ти.

— Осъждали са я толкова пъти, колкото не можеш и да си представиш. Участвала е в политически демонстрации още по времето, когато сме воювали с Виетнам. Успокой се, никой няма да пострада. Сега аз съм твой адвокат и ще се погрижа за всичко. Поемам официално случая със Стела и ще поискам отнемане на родителските права. Няма да е никак трудно, след като представим доказателствата от болницата в Скоки. После ще я настаним в някой дом за сираци тук в Ню Йорк. Знам едно място, където хората са много мили. А Алиса…

— Местожителството на Стела е в Илинойс. Не можеш да…

— Мога. Законът може да е пълен с противоречия и предразсъдъци, но поне в това отношение всичко е ясно. Ще вдигна такъв шум около малтретирането й, че никой няма да посмее и да гъкне. Виж, с Алиса нещата стоят малко по-трудно. На нея ще й е нужен адвокат с разрешително от Илинойс.