Шест чифта очи се впиха в чашата, която Керъл държеше.

— Хайде — подкани ги тя. — Кой пръв ще пие? Да знаете какви усилия ми костваше да го доставя.

— Как го намери? — попита Ричард — единствен в групата, освен Тони, от не толкова заможно семейство. — В течна форма, за пиене…

— Дженифър го направи — поясни Керъл и пет чифта очи се втренчиха в Дженифър Шарифи. Още не бяха свикнали с нея, макар да я познаваха от две седмици — откакто дойде на гости у Керъл. Тя беше дъщеря на прочута холивудска кинозвезда и арабски принц, който някога бе мечтал да основе династия от неспящи. Сега кинозвездата бе станала застаряваща наркоманка, а принцът, който навреме бе изтеглил парите си от петролния бизнес, за да ги вложи в идеята на Кензо Ягаи, бе мъртъв. Дженифър Шарифи бе по-богата, отколкото щеше да бъде Лейша, дори когато получи наследство си, но отсега проявяваше странни вкусове и интереси. Чашата, която Керъл държеше, съдържаше интерлевкин–1 — мощен катализатор на имунната система и едно от многото вещества, които като странична реакция предизвикваха бързонастъпващ и дълбок сън.

Лейша не откъсваше очи от чашата. В слабините й се надигаше странно, топло усещане, различно от онова, което изпитваше, когато се любеха с Ричард. Видя, че Дженифър я гледа и се изчерви.

Дженифър я безпокоеше. Никога досега Лейша не беше виждала неспяща, която не се смее, говори малко и произнася всяка дума с отчетливо безразличие. Започваше да се пита кое е онова, което Дженифър не казва. Странно, но й беше чужда във всичко, за разлика от момчетата, които бяха привлечени от дългата й черна коса, стройното тяло и примамливите й форми.

— Дай ми я! — каза Тони.

Керъл му подаде чашата.

— Помни, само една глътка.

Тони вдигна чашата, спря и ги изгледа над ръба й. Очите му пламтяха като въгленчета. После отпи.

Керъл дръпна чашата от ръката му. Всички погледи бяха насочени към Тони. След минута той лежеше на каменистата почва, след две — затвори очи и потъна в дълбок сън.

И друг път бяха виждали заспали — родителите си, приятели, дошли на гости, непознати по пейките. Но това беше Тони. Спогледаха се с безпокойство, но никой не смееше да заговори. Лейша отново почувства меката топлина в слабините си. Избягваше да среща погледа на Дженифър.

Когато дойде нейния ред тя отпи бавно и после подаде чашата на Ричард. Главата й внезапно натежа, сякаш беше натъпкана с влажни парцали. Дърветата отвъд къпинака взеха да се мержелеят. Замъгли се и светлината от портативната лампа. Вече не беше ярка и чиста, а насечена и в нея сякаш плуваха едри мехури. Сетне мракът започна да се спуска, отнемайки й всичко, отнемайки разума й. „Татко!“ — опита се да извика тя, да се вкопчи в него, но мракът я отнесе.

Всички се събудиха с главоболие. Влачеха се из озарената от първите лъчи на слънцето гора, а всяка крачка беше непоносимо мъчение. Лейша гледаше да е по-далеч от Ричард.

Само Дженифър намери сили да каже.

— Ето че вече знаем — произнесе тя, а в гласа й се долавяше странно задоволство.

Трябваше да мине цял ден, преди пулсиращата болка в слепоочията, гаденето и спазмите в стомаха да изчезнат. Остана си в стаята, насаме с отвратителните усещания и въпреки горещината цялото й тяло трепереше.

— Искам утре да дойдеш с мен — най-малко за десети път повтори Лейша. — И двете заминаваме след няколко дни за колежите, това е последната ни възможност. Наистина държа да се запознаеш с Ричард.

Алиса лежеше по корем на леглото. Кестенявата й коса беше разрошена, носеше скъп копринен гащеризон с навити до коленете крачоли.

— Защо? Какво ти пука дали ще се запозная с твоя Ричард?

— Защото си ми сестра. — Не каза „близначка“, избягваше тази дума за да не ядосва Алиса.

— Не искам… — но се сепна, когато видя изражението на Лейша. — Извинявай, не исках да бъда груба. Но, повярвай ми, нямам никакво желание.

— Няма да са всички. Само Ричард. Моля те само за един час, обещавам ти. После ще си събереш багажа.

— Няма да заминавам никъде.

Лейша я погледна ококорено.

— Бременна съм — добави Алиса.

Лейша се отпусна на леглото. Алиса се претърколи по гръб, отметна кичур от очите си и се засмя.

— Защо се учудваш? Нали мислеше, че може да стане с теб и твоят Ричард. Не, Лейша, ти не си от тези. Знаеш кога може и трябва да стане всяко нещо. Не и ти.

— Чакай, чакай. И двете носим спирали и…

— Аз я свалих.

— Искала си да забременееш?

— Стопли ли най-сетне? Да знаеш, че татко не може да направи нищо. Освен, разбира се, ако ми отреже издръжката, но мисля, че не е чак толкова дребнав. — Тя се засмя. — Макар да става дума за мен.

— Но… защо? Само за да го ядосаш?

— Не. Защото искам да си имам някой, когото да обичам. Нещо мое. И което няма да има нищо общо е тази къща.

Лейша си спомни колко щастливи бяха като деца.

— Нима ти е било толкова лошо тук?

— Лейша, малкото ми глупаче. Не познавам друг, който да е толкова умен и същевременно глупав. Излез от стаята ми. Излизай!

— Но Алиса… миличка…

— Вън! — изкрещя Алиса. — Отивай в Харвард! Иди и преуспявай! Само се махай по-скоро!

Лейша скочи като ужилена.

— С удоволствие! Ти си толкова безразсъдна. Не умееш да планираш, да гледаш напред, о, Алиса… моля те! — Вече не й се сърдеше, гледаше я с насълзени очи. Алиса скочи и се хвърли в прегръдките й.

— Ти си глупачето… — повтаряше тя. — Ти, ти.

— Ще ти помогна, Алиса — подсмърчайки каза Лейша. — Дори ако тате не иска, аз ще ти помогна.

Алиса неочаквано я отблъсна.

— Не ти ща помощта.

Тя стана, обърна се и изрита ядно един от саковете с дрехи. Но когато продължи, гласът й бе омекнал.

— И гледай да си прекараш добре в Харвард.

Беше като любов от пръв поглед.

Още щом съгледа Масачузетс хол, Лейша разбра какво му липсва на Чикаго: история, корени, традиция. Плъзна ръка по захабените от времето тухли, полюбува се на отражението си в прозорците на Уайденърската библиотека, позяпа удивено стъклените витрини на музея Пибоди, като да бяха Свещения граал. Никога не се бе впечатлявала от легендите, намираше за изкуствена и блудкава драмата на Жулиета, тази на Лили Уомън пък бе по-скоро глупава. Единствено крал Артур, с опитите му да възстанови социалния ред, й се бе сторил достатъчно разумен. Но сега, докато крачеше между колосалните дървета, изведнъж усети макар и искрата, която е вдъхновявала цели поколения, карала хората да учат, да трупат познания и да стават по-добри. Да полагат неимоверни усилия, но да направят света по-добър, отколкото са го заварили. Спря и вдигна очи към небето над сплетените клони, сетне към високите и солидни сгради наоколо. В подобни моменти се сещаше за баща си, пречупил волята на цял отряд генетични инженери, за да я създаде такава, каквато той е искал.

Само след седмица забрави всички тези величави сравнения.

Тежестта се оказа огромна, дори за нея. В Солейското училище смятаха, че всеки трябва да следва свой темп на развитие, но в Харвард знаеха какво точно да искат и налагаха свой ритъм. Под академичното ръководство на човек, който на младини се бе възхищавал от японското икономическо господство, през последните двайсет години Харвард се бе превърнал в истински бастион на знанието. Беше се върнал към някогашните традиции на обучение, с тяхното безкомпромисно наизустяване на фактите, теориите и приложенията им, в решаването на разнообразни задачи, в непрестанно повишаване и развиване на интелектуалните способности. Само един от двеста кандидатстващи се приемаше в училището. Дъщерята на английския премиер се бе провалила още през първата година от следването си и трябваше да напусне с гръм и трясък.

Лейша разполагаше със собствена стая в едно от новите общежития. Не че всички имаха такива, дадоха й я, за да не безпокои другите с нощните си бдения. Още на втория ден някакво момче от съседния коридор се наведе над банката й.