Ричард се усмихна и това промени до неузнаваемост лицето му. Сякаш отвътре бликна скрита светлина.

— Разбирам те. О, как те разбирам! А какво правиш, когато някой от тях изтърси: „Да знаете снощи какво сънувах“?

— Уф! Това не е нищо. Да можеш да ги видиш само, когато им кажа: „Ще се поровя из библиотеката нощем“. Споглеждат се, сякаш си казват: „Значи ще го прави, докато спим“.

— Ами в училище! Поиграем баскетбол, вечеряме и тъкмо когато им предложиш да се разходите край езерото, започват да се оплакват, че са изморени и трябвало да си лягат.

— И това е нищо — не се предаваше Лейша, поразпалена от надпреварата. — Най мразя, когато гледам някой филм, харесам нещо и започна да ръкопляскам или да изразявам одобрението си, Сюзън да каже: „Лейша, да не мислиш, че си първата, която може да го оцени?“

— Коя е Сюзън? — попита Ричард.

Играта свърши.

— Втората ми майка — въздъхна Лейша и сведе глава. Но Ричард стоеше до нея и се усмихваше с такова безгранично разбиране в очите, че тя не се сдържа, вдигна ръце и обгърна шията му. Чак тогава изхлипа — Лейша, която никога не плачеше.

— Ей — рече той. — Ей, ей.

— Много умна забележка — закиска се тя през сълзи.

— Хайде, не плачи. Искаш ли да ти покажа кривите за миграция на рибите?

— Не — отвърна Лейша, но той не я пускаше, сякаш за да подчертае, че тъкмо там й е мястото.

Макар да беше среднощ, Камдън я очакваше. В стаята се стелеше гъст дим от цигари.

— Добре ли прекара, Лейша? — попита той през мъглата.

— Да.

— Радвам се. — Той се надигна, угаси цигарата в пепелника и заизкачва стълбите. Вървеше бавно, вдървено — отскоро беше на седемдесет.

Отиваше да си легне.

Близо година бяха неразделни: плуваха, танцуваха, посещаваха изложби, библиотеки. Ричард я запозна с другите — група от дванайсет деца, на възраст между четиринайсет и деветнайсет, всичките интелигентни и любознателни. Неспящи.

Лейша попиваше всичко.

Родителите на Тони Индивино, също като нейните, бяха разведени. Но четиринайсетгодишният Тони живееше с майка си, която никога не бе искала неспящо дете, докато баща му — истинският виновник за модификацията — се радваше на червена спортна кола и млада любовница в Париж, където проектираше ергономични кресла. Майка му бе забранила на Тони да казва пред когото и да било, че е неспящ. „Ще те сметнат за чудовище“ — го бе предупредила тя, избягвайки да среща погледа му. Единствения път, когато Тони бе нарушил тази забрана и бе признал пред един приятел, тя го натупа хубавичко. След това напуснаха квартала.

Джини Картър, дългокрака и стройна почти като Лейша, тренираше фигурно пързаляне и се готвеше усилено за Олимпиадата. Тренираше по дванайсет часа, а през другото време ходеше на училище и си готвеше уроците. Засега журналистите не я бяха надушили. Джини се безпокоеше, че ако узнаят, могат по някакъв начин да й попречат да участва.

Джек Белингъм, също като Лейша, щеше да постъпва наесен в колеж. За разлика от нея обаче, вече бе започнал своята кариера. Като бъдещ финансист, бе участвал в няколко рисковани начинания. Благодарение на точните си предсказания бе вложил успешно шестстотинте долара, спечелени от лятната работа. След първата операция те се увеличиха на 3000, а след втората — далеч по-благоприятна инвестиция — в солидната сума от 10 000 долара. Джек беше на петнайсет, твърде млад според закона да участва в борсови операции и сделките бяха извършени на името на Кевин Бейкър, най-възрастният от групата неспящи, който живееше в Остин. Джек призна на Лейша:

— Почти щях да загазя, когато два пъти подред ударих 84 процента чиста печалба и финансовите наблюдатели взеха да ме надушват. Не им се сърдя, това им е работата, дори когато става дума за дребни суми. Не ги е страх за парите, а за тенденцията. Как мислиш, ако знаеха, че Кевин е неспящ, дали щяха да обявят операциите за невалидни?

— Май ти се привиждат духове — отвърна Лейша.

— Ни най-малко, Лейша — възрази Джини. — Ти нищо не знаеш.

— Защо — заради баща ми и неговите пари ли?

— Точно така — кимна Джини. Останалите следяха разговора, но без излишни емоции. Просто като размяна на сведения. — Слушала съм го как говори. Божичко, той е ягаист, нали? Какво пък. Това си е негова работа. Но светът не е устроен така. Те ни мразят, разбираш ли?

— Чак пък да ни мразят — възрази Керъл. — Това май е прекалено.

— Е, добре де — въздъхна Джини. — Но те са различни от нас. Ние сме по-добрите и това ги дразни.

— Струва ми се напълно естествено — каза Тони. — Също както ние се възхищаваме на нещо, което е по-съвършено. Нима някой от нас се дразни от Кензо Ягаи, защото е гений? Или от Нелсън Уейд, физика? Ами Катерина Радуски?

— Не се дразним, тъй като ние сме по-добрите — рече Ричард. — Толкова по въпроса.

— Трябва да си създадем наше общество — предложи Тони. — Защо да позволяваме някакви правила да ограничават възможностите ни честно да се изявяваме в живота? Защо трябва Джини да се крие, защо Джек инвестира под чуждо име? Само защото са неспящи! Но нали и сред тях има хора е различни възможности. Едни са по-умни, други — по-настоятелни. Ние пък притежаваме по-добра концентрация, биохимична стабилност и разполагаме с повече време. Всички не могат да бъдат еднакви.

— Джек, бъди искрен, все още никой от нас не е бил лишаван от онова, което е постигнал.

— Но ще бъде.

— Чакайте — вдигна ръка Лейша. Разговорът я бе разтревожил. — Съгласна съм, че в много отношения сме по-съвършени. Тони, след като намекваш за „Декларацията за независимостта“, не забравяй, че там никой не казва: хората са равни по способности. Говори се за право и власт, което означава, че всички са равни пред закона. Нито могат да ни ограничават, нито да ни разрешават повече, отколкото на останалите. А и каква по-честна размяна от тази, основаваща се на взаимноизгодния договор.

— Думи на истински ягаист — каза Ричард и й стисна ръката.

— Омръзнаха ми тия интелектуални разговори — въздъхна Керъл. — Говорим си едно и също. Намираме се на плажа, за бога. Кой ще плува с мен?

— Аз — скочи Джини. — Хайде, Джек.

Всички станаха, като се отърсваха от пясъка. Ричард подаде ръка на Лейша. Но преди да се затичат към водата, Тони постави ръка на рамото й.

— Лейша, ще те попитам нещо — като храна за размисъл. Не ми отговаряй, ако не искаш. Ако постигнем повече от другите и ако търгуваме с тях на взаимноизгодна основа, без да правим разделение на силни и слаби — какъв тогава ще е дългът ни пред онези, които са толкова слаби, че нямат нищо, което ни предложат в замяна? Вече се съгласихме, че ни предстои да дадем повече, отколкото ще получим, но трябва ли да го правим и тогава, когато няма да вземем нищо? Трябва ли да се грижим за техните сакати и недъгави, за болните, глупавите и мързеливите, лишавайки се от продукта на собствените си усилия?

— Те длъжни ли са да го правят? — попита Лейша.

— Кензо Ягаи би казал, че не. А той е спящ.

— Той би казал друго — че и те ще спечелят, макар и не директно, в едно съглашение с трета страна. Не забравяй, тъкмо благодарение на неговата Я-енергия целият свят е по-добре нахранен и по-сигурен.

— Хайде, стига! — извика Джини. — Лейша, идвай, че ще ме удавят! Помощ!

Лейша се засмя.

Изтича при групата и миг преди да се гмурне, зърна израза на лицата на Ричарди на Тони. Първият открито я желаеше, вторият изглеждаше ядосан. На нея? Защо? Какво е направила, освен да спори за нещо, в което вярва?

Когато отново изплува, Тони си беше отишъл.

Среднощ.

— Добре — рече Керъл. — Кой ще е пръв?

Шестимата тийнейджъри се спогледаха. Поставена в средата на малката поляна сред къпинака, Я-лампата озаряваше само лицата и босите им крака. Зад тъмните сенки на храстите дърветата в двора на Роджър Камдън се издигаха като стена и скриваха най-близките сгради. Беше нетърпимо горещо, но въпреки това всички единодушно отхвърлиха идеята за климатизиращо Я-поле. Искаха да е като завръщане към примитивното — мъчително и опасно.