— Продължавай, Мири — кимна заинтригувана госпожа Петерсън.

— П-после идва „п-пластмаса“. П-първата връзка води към „създавам“. Т-т-така трябва, з-защото „играчка“ ни от-тведе при „п-п-представа“.

Чудеше се как да им обясни, че в действителност връзките са част от обща, по-голяма и по-сложна схема, която й беше лесно да види, но не и да предаде с думи.

— От „създ-давам“, р-разбира се, п-получаваме „хора“, з-защото хората създават предметите. Следващият р-ред в тази в-връзка е „общество“, а п-последният т-трябвва да е „орб-бит-тална станция“, з-за да се п-получи изравняване на к-крайните р-редове: м-метеор — орб-бита.

— Чудесна аналогия — похвали я госпожа Петерсън. — Понятието „метеор“ действително има връзка с „орбитална станция“, при това две — една естествена, без човешка намеса, и втора — предизвикана и създадена от хората.

Мири не беше съвсем сигурна какво точно иска да каже госпожа Петерсън, затова пък забеляза, че Джоан изглежда объркана и дори малко изплашена. Реши да продължи посмело.

— С-стигаме до „б-бебето“ — п-първата в-връзка е „малко“, к-което ни води до „п-пазя“, к-както аз пазя Тони, защото е по-малък от м-мен и м-може да се нарани. След това в-връзката ни в-води до „общество“, което п-пък з-защитава хората, които са и четвъртия ред. А като обърнем н-наопаки, „пластмасата“ се с-свързва с „орбитална“, п-понеже голяма ч-част от нашата с-станция е н-направена от п-пластмаса.

— Да, но в края на задачата ти написа „бог“ — каза госпожа Петерсън.

— Д-да — кимна Мири, щастлива, че госпожа Петерсън я разбира. — З-защото орбиталната станция е с-създадено общество, д-докато метеорът е само к-къс скала, и съответно б-бог е планирано общество от умове, д-докато х-хората, в-всеки сам по себ-бе, си са късове к-като метеора.

Госпожа Петерсън я отведе при баба й. Наложи се Мири да обяснява всичко отначало, но този път беше по-лесно, защото баба й начерта схема. Мири се питаше как първа не се е сетила да я нарисува. Схемата й помогна да сложи всички връзки на местата им и сега всичко беше много прегледно и изглеждаше далеч по-просто, отколкото в началото.

Когато приключиха с обясненията и чертането, баба й потъна в дълбоко мълчание.

— Мири, винаги ли разсъждаваш по този начин? С връзки, които създават модели?

— Д-да — кимна учудено Мири. — А т-ти? Баба й избегна отговора.

— Как ти хрумна да напишеш тази прилика, която се появява четири реда по-долу?

— Вместо някоя… к-която е осем или д-десет реда? — попита Мири и баба й я зяпна втрещено.

— Не, вместо тази, която очаква компютърът. Не знаеш ли какво се иска от теб в задачата?

— А, д-да — подсмръкна смутено Мири. — Но ми е с-скучно да свързвам с-само думите от първа линия — тя видя физиономията на баба си и побърза да добави. — Е, н-не винаги.

— Аха — закима баба й. — А къде си чула, че бог е планирано общество от умове?

— К-казаха го п-по мрежата. М-мама слушаше н-нови-ните, а аз си играех.

— Ясно. Мири, ти си едно малко чудо.

— И Т-Тони също. И Н-никос, и К-Кристина, и Алън, и С-Сара. Б-бабо, а н-новото бебе на мама, и т-то ли ще б-бъде специално к-като нас?

— Да.

— А ще т-трепери ли като мен? И като Сатър? Ще яд-де ли т-толкова много?

— Да.

— И ще мисли с връзки?

— Да — кимна за трети път баба й и — Мири запомни завинаги изражението на лицето й.

Дженифър, Уил, двамата генетици, доктор Толивери и Блър, както и всички техни помощници, наблюдаваха съсредоточено появата на един миниатюрен свят.

На петстотин мили от тях, сред открития космос, плаваше прозрачен мехур, който постепенно се уголемяваше. Вътре в него хиляди пластични мембрани се изпъваха като раздувани от вятъра платна. Вътрешността му наподобяваше многоклетъчната структура на кошер — с миниатюрни тунелчета, килии и диафрагми, някои свързани помежду си, други разделени от порьозни или плътни стени. Нито една от тях не надхвърляше четири инча височина. Когато мехурът се разду докрай, изпълнен със стандартна смесица от атмосферни газове, под покрива на лабораторията блесна неговото триизмерно холографско изображение.

Вратичките на четирите помещения в краищата на прозрачната сфера се отвориха и лабораторните мишки се втурнаха по коридорите. Докато се пързаляха по тесните коридорчета, уплашени от усещането за безтегловност, мишлетата надаваха ужасени писъци. Върху холоизображението вместо животинките се виждаха светещи точици, следващи предначертания им от конструкторите път. Бяха дванайсет на брой. Върху екрана на една от стените криволичеха биометрични линии, отговарящи за различни техни жизнени показатели.

Мишлетата бяха оставени да тичат на воля в продължение на десетина минути. После от специален източник в атмосферата на мехура бе пуснат образец на генно мутирал организъм, далечен родственик на вирусите, за чието създаване Оливери и Блър бяха работили няколко години.

Една по една биометричните линии се изравниха с осевите и писукането, предавано в помещението чрез високоговорители, затихна. Първите три мишки издъхнаха на втората минута, останалите ги последваха с не повече от пет минути закъснение. Само няколко доживяха трийсетата минута.

Доктор Блър въведе резултатите в анализиращата програма.

— Лоша работа — произнесе той навъсено. — При подобно темпо орбитална станция като нашата ще замлъкне до час. В безветрен ден ще са нужни няколко часа, за да се справим със средно голям град на просяците.

— Твърде бавно — кимна Уил Сандалейрос. — Но все пак се доближаваме. — Той се загледа в равните, гладки линии на биометрите. — Представяш ли си, че има хора, които не биха се поколебали да използват подобно нещо.

— Просяците например — рече Дженифър Шарифи.

Никой не й възрази.

Вторникът след деня за игра се оказа празник — беше Паметен ден. Мири облече най-хубавите си дрехи — черни шорти и бяла туника — и излезе навън, за да се слее с хората, които бавно се движеха към централния площад на орбиталната станция, където в средата на просторния парк бе издигната малка платформа. Тълпата тук се сгъстяваше, но Мири и нейните приятели от новото поколение, „свръхнеспящите“, както си викаха на шега, стояха настрани от „нормалните“. Мири се оглеждаше за Хермион. Знаеше, че има бебе, но все още не бе го виждала, а и никой не можеше да й каже дали е като нея, или е нормално.

Облечена в черна абая, на трибуната се показа Дженифър Шарифи. Беше красива, по-красива дори от майка й и Найла. Лицето й издаваше безгранично спокойствие и увереност. Докато я оглеждаше, Мири се изпълни с гордост, че е нейна внучка.