— Граждани на Убежището — произнесе Дженифър и гласът й отекна надалеч. — Наричам ви така, защото макар правителството на Съединените щати да твърди, че сме граждани на тази страна, ние знаем каква е горчивата истина. Знаем също — и твърдо го вярваме, — че нито едно правителство на Земята няма право да ни определя за своя собственост. Не и такова правителство, което защитава правото на просяците да живеят и да се възползват от труда и постиженията на други.

Днес, на този Паметен за нас ден — 15 април, — ние заявяваме, че Убежището трябва само да избира свое правителство и да се радва на плодовете от своя труд. И макар да имаме това право, в действителност не ни е позволено да го прилагаме. Ние не сме свободни. Ние не сме равноправната страна, защото призивът ни за самостоятелност и реципрочност във взаимоотношенията ни с просяците е глас в пустиня. Имаме своето Убежище, благодарение на прозорливостта на нашия предшественик Антъни Индивино, но не и свободата, за която сме мечтали. Свобода, която заслужаваме напълно. Макар и без наше съгласие, вече трийсет и две години сме поставени под юрисдикцията на нюйоркската съдебна палата. За изминалия период не е отбелязан нито един случай на нарушаване на закона. Нашите граждани спазват всички правни и професионални изисквания, били те в областта на съдопроизводството, медицината, науката или финансовата сфера. Следваме неотклонно тези принципи, независимо дали живеем сред просяците, или тук — на орбиталната станция.

Но има едно изискване на просяците, което не можем да подминем с лека ръка — продължи Дженифър. — Те не работят, за да си осигурят препитанието, а вместо това разчитат на тези, които са по-добри и съвършени от тях. За да поддържа съществуването на милионите непродуктивни „лайфаджии“ от Съединените щати, Убежището, като общност, насилствено е лишавано от близо 65 процента годишен продукт — грабеж, узаконен от федералните и щатски данъчни разпоредби. Ние не можем да се борим срещу тях — не и като рискуваме самото съществуване на Убежището. Лишени сме дори от правото да се съпротивляваме. Но ние не трябва да забравяме какво значи това за нас — морално, политически и исторически. Ето защо определихме петнайсети април за наш Паметен ден — ден, в който открито заявяваме пред себе си и пред света, че сме жертва на Грабеж.

Лицето на Джоан бе подпухнало, очите й зачервени. Мири никога не я бе виждала такава. Джоан разблъска тълпата около нея, протегна й ръка и произнесе сподавено:

— Ела с мен.

— И да помним, че трябва да мразим просяците. Да помним, че ненавиждаме и неспящите от Земята, тези предатели на нашата идея, които…

— Побързай — дърпаше я Джоан. — Знаеш ли какво са направили? Мири, можеш ли само да си представиш?

— К-к-кой? К-к-какво?

— Убили са дете — ето какво!

Черна пелена се спусна пред очите на Мири. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна на земята.

— П-п-просяците? Но к-как?

— Не просяците! Съветът! Предвождан от твоята любима баба!

В главата на Мири се смесиха мисли и връзки — преплитаха се в странни комбинации, в които нямаше никакъв смисъл. Нервната й система, съществуваща винаги на ръба на биохимичната истерия, се носеше стремително към пропастта отвъд нея. Мири затвори очи и си наложи да диша равномерно, за да възвърне поне капчица от изгубеното спокойствие.

— К-какво е с-станало, Д-Джоан?

— Мама ме извика точно преди началото на празника. Беше разплакана и почти не можеше да говори. Каза ми, че Съветът се е събирал заради нея, и че са й наредили да направи аборт. Налагало се заради резултатите от ДНК-теста, всъщност не можели да й наредят, но й го препоръчвали настойчиво.

— И п-после к-какво?

— Попитах я какъв е бил проблемът с ДНК-теста. Тя се разплака още повече и сетне ми рече, че според генните анализи бебето щяло да бъде… щяло да бъде…

Джоан също се разхълца. Мири постави ръка на рамото й, за да я успокои.

— … да бъде спящо.

Мири понечи да я хване за ръката, но Джоан изведнъж подскочи.

— И ти ли смяташ, че мама трябва да направи аборт?

Така ли беше в действителност? Мири не знаеше. В главата й се блъскаха безпорядъчни връзки: генетична регресия, прекопиране на ДНК-информация, играещи малчугани на детската площадка, забавачницата, лабораторията… просяците от Земята. Миниатюрното същество в ръцете на Джоановата майка. Спомни си за Тони, когато беше съвсем малък…

— И да не забравяме — кънтеше над тях гласът на Дженифър, — че моралът се определя от приноса на всеки към общото дело, а не от ползата, която единици извличат за себе си…

Джоан извика:

— Никога повече няма да дружа с теб, Миранда Шарифи!

Тя се затича през тълпата.

— П-почакай! — извика подире й Мири. — С-спри! И аз м-мисля, че С-съветът греши!

Но Джоан дори не я чу.

Когато се върна в стаята си, там все още нямаше никой. Мири замахна ядно с ръка, помете всички документи и дискети от бюрото, после се пъхна под него, сви се на кълбо и започна да трепери.

Два часа по-късно Дженифър я откри там, сигурно я беше чула да хленчи още от вратата.

— Мири? Излез веднага оттам.

— Н-не.

— Джоан ти е казала, че бебето на майка й ще бъде спящо и че трябва да го изостави.

— Н-не трябва! Защо да не може да живее? Т-то е съвсем нормално. И т-те си го искат!

— Родителите трябва да вземат окончателното решение. Никой друг не бива да им се меси.

— Т-тогава защо Д-Джоан и майка й п-плачат?

— Защото понякога е трудно да правиш това, което е необходимо. И защото нито една от тях не се е научила да приема неизбежното, а го прави на всичко отгоре и непоносимо. На мен също ми беше трудно да взема решение, когато се касаеше не за едно, а за пет деца от Убежището.

— З-за п-пет?

— Засега. Пет през последните трийсет и една години. Родителите на Джоан не са първите, които трябва да вземат подобно решение. Спящото дете е просяк, а съзидателните сили не приемат на гърба им да паразитират просяци. Не отричам благотворителността, но тя е за други случаи. Слабият няма морално право да изисква от силните, нито да им налага каквито и да било условия. Ние не приемаме подобно отношение.

— Н-но и спящото бебе също м-може да с-стане съзидателна лич-чност! Та т-то е напълно н-нормално!

— Да, през първата част от живота си — кимна Дженифър и седна на облегалката на фотьойла. — Но с течение на времето неговата продуктивност ще спада. При спящите тя започва едва на двайсет и рядко надхвърля петдесетгодишна възраст. През останалото време те са в тежест на обществото и срам за самите тях, защото не са в състояние да се издържат. Как мислиш, какво ще е отношението на неспящите родители към техния спящ син, когато остарее и трябва да разчита на тях? И трябва ли обществото да се грижи за подобни хора? Въпросът не е в индивида, а в принципа. Опитай да се поставиш на мястото на подобна личност, представи си живот, изпълнен със съзнанието, че във всеки един момент можеш да се превърнеш в бреме за останалите. Какво ще правиш тогава?

Мири бе принудена да се съгласи с нея.

— Най-много да се решиш на самоубийство — допълни Дженифър.

— Н-но б-бабо, все някога всички ще ум-мрем. Д-дори и ти.

— Разбира се. Само че когато това стане, аз ще бъда в края на един продължителен и продуктивен живот, изживян като пълноценен член на моето общество — Убежището. На по-малко просто не бих се съгласила. Нито пък би го сторила и майката на Джоан.

Мири потъна в размисъл. Следваше вертикалните връзки на своите разсъждения и накрая стигна до изводи, които я накараха да кимне. Дженифър беше права.

— Знаеш ли, Мири, мисля, че си пораснала достатъчно, за да ти разрешим да гледаш предавания от Земята. Досега позволявахме само на децата, които са навършили четиринайсет, но, изглежда, ти вече си узряла за подобен урок. Виж как живеят паразитите и се поучи от видяното. Между другото, те се наричат „лайфаджии“.

Кой знае защо, но Мири внезапно изпита нежелание да гледа предаванията от Земята. Въпреки това отново кимна.