— След миг съм готов.

На покрива, където имаше малък паркинг за автомобили и скутери, ги очакваше петместен самолет със сгъваеми крила. Именно самолет — Джордан го огледа учуден. Беше истинско произведение на изкуството. А пасажерската кабина се оказа доста широка и уютна.

— Добре, Лейша. Слушам те. — За какво е всичко това?

— Хоуки е убил Тимъти Херлингър.

Джордан замръзна. Стори му се, че вече е чувал това — отговорът сякаш отдавна се бе спотайвал вътре в него.

— Той е измислил целия план — добави Лейша.

— И сега си доволна — чу гласа си Джордан.

Тя го погледна изненадано. Тримата телохранители седяха неподвижно отзад. Беше надникнал в душата й. Да, тя наистина беше доволна. Че е Хоуки, а не някой неспящ. Че Убежището не носи никаква вина.

— Слушам те.

— Ретиновият отпечатък съвпада с този на Стела Бевингтън. Хоуки сигурно го е взел на онова парти у майка ти, по случай рождения ден на Бек. Помниш ли — той те принуди да го поканиш? Сигурно тогава е откраднал и приставката от колата на Стела. Микрочипът за проникване в Убежището. Стела е докладвала за изчезването, но никой не е обърнал внимание. Сметнали са, че приставката е прекалено сложна, за да послужи някому. Уповавали са се на собствената си ненадмината гениалност. Хоуки е наел Уолкот и Херлингър да се представят за такива, каквито не са. Измислил е всичко, нагласил го е до последната подробност. Накарал е глупаците от Убежището да проникнат в правителствените компютърни мрежи и да променят архивите. Уолкот пък съобщи за кражбата и така ударът попадна право в целта.

Малкият самолет започна да се спуска над пустинята, която заобикаляше фабриката.

— В един момент Херлингър решил да се откаже. Страх, или пробудила се съвест, кой знае? Заявил им, че ще ги разкрие и Хоуки му видял сметката.

— Щом смяташ, че Хоуки следи всяка твоя стъпка, защо идваме тук? Да не мислиш, че е оставил някакви улики?

— Глупости. Няма да има никакви улики.

— Тогава какво ще търсим?

Тя не отговори.

Приземиха се недалеч от вратата. Очакваха ги, защото портиерът само им махна да влизат.

Хоуки също ги чакаше — на вратата на кабинета си. Хоуки лъжецът. Интригантът.

Хоуки убиецът…

— Госпожице Камдън…

Лейша пристъпи към него. Имаше решителен вид.

— Вие сте убиецът на Тимъти Херлингър.

— О, не — засмя се той. — Ни най-малко.

— Да, вие сте го извършили. Накарали сте Уолкот да ми пробута онези фалшиви изследвания, за да раздухате омраза към Убежището. А след това, когато ви се е открила възможност да ни обвините и в убийство, сте премахнали Херлингър.

— Не разбирам за какво говорите — въздъхна Хоуки.

— Направили сте го за да увеличите печалбата на фабриката. Но това е само едната страна. Печалбите ви и без това нарастват заради движението. Истинската причина е, че вие сте спящ и винаги ще си останете такъв — вие сте един от онези, които ни мразят, защото не могат да бъдат като нас.

Шията на Хоуки взе да се покрива с червенина. Очевидно не бе очаквал да чуе точно това.

— Лейша… — рече Джордан.

— Няма страшно, Джорди. Телохранителите ми са професионалисти, в самолета има проследяващо устройство, а и целият този разговор се записва — което е известно и на господин Хоуки. Няма никаква опасност. Както и за вас — обърна се тя към Хоуки. — Нищо не може да бъде доказано. Нито вашата вина, нито тази на Дженифър. Отпечатъкът е от Стела и вие го знаете, нали? Както и че това рано или късно ще се разбере. Знаехте, че процесът ще бъде прекратен и никой няма да бъде осъден. Но омразата се разгоря още по-силно и това бе, което целяхте.

— Дрънкате глупости, Камдън. Но все пак ще ви отговоря. Ето какво има значение за мен — той сграбчи шепа листа от бюрото и ги поднесе към лицето й. — Благодарността на хора, които преди не са имали достойна работа. А сега я имат — благодарение на мен и движението. Това е моята цел.

— Достойнство, което се основава на кражба, измама и убийство.

— Единствената кражба, за която знам, е тази, извършена от Убежището. Поне така пишеше във вестниците.

— Ах — въздъхна Лейша. — Тогава нека ви съобщя за още една кражба. За да ме разберете. Вие откраднахте нещо много по-ценно — откраднахте го от сестра ми Алиса, от моята приятелка Сюзън Мелинг и от всички други спящи, които вярваха в перспективите на удължения живот и нарасналите възможности, идващи с премахването на съня. Тази вяра им даваше надежда, че бъдещето ще е по-добро. Те ни завиждаха за това, което имаме, без ние да сме го избирали. А вие… вие им дадохте надежда, пробудихте я в душите им и после я унищожихте. Откраднахте им най-важното нещо, което са имали. И най-скъпото. Не сте обрали онези, които ни мразят, защото те не знаят какво е надежда. Взехте я само от честните хора.

— Красиви приказки, Камдън. Нищо повече. Защо не започнете да пишете текстове за коледни картички?

Лицето на Лейша остана непроницаемо. Тя се обърна да си върви и едва сега Джордан видя колко малко е очаквала от тази среща. Не беше дошла тук за да промени Хоуки, нито за да изпита силата на гнева му.

Никой не заговори, докато малкият самолет се вдигна във въздуха. Едва тогава Джордан наруши тишината.

— Заради мен беше, нали? За да видя какво представлява.

Лейша постави ръката си върху неговата. Пръстите й бяха студени.

— Да, Джорди, прав си. Заради теб и никой друг. Мислех, че има още нещо, но съм грешала. Само ти, ето какво имаше значение.

— И никога ли вече няма да се върнем на Земята? — попита Найла.

— Миличка, та това е само орбитална станция — усмихна се Дженифър. — Не е някоя далечна планета. А и ще е готова чак след пет години. Можеш да слизаш долу всеки път, когато пожелаеш. И когато имаш работа. Важното е, че там ще си бъдем само ние. Съвсем отделени. Нашето общество.

— Това законно ли е? — попита Найла.

Дженифър се надигна и оправи гънките на своята снежнобяла абая.

— И да не е, ще стане. Заради вас и децата, които ще дойдат след вас. Законно, солидно и безопасно.

— Мамо… — произнесе Рики и млъкна.

— Да, миличък?

Той я погледна и по мъничкото му лице пробяга сянка. Каквото и да искаше да каже, бе решил да го задържи за себе си. Дженифър се наведе и го целуна. Целуна и Найла и тримата поеха към къщата. Реши да остави другото за после, да им го разкрива малко по малко, да им обяснява подробно всяка стъпка. По-късно. Сега е времето на плановете.

Време да поемат по нов път.

Сутринта на своя шейсет и седми рожден ден Лейша Камдън седеше в креслото в апартамента си в Ню Мексико.

Погледна краката си — бяха стройни, с изпъната кожа, без намек за подкожна тлъстина. Стана й смешно. Божичко, на тези години да си разглежда краката! И кога бе започнала да обръща внимание на тези неща? А може би търсеше следи от остаряване? In memoriam bipedalis.4 Не, сигурно е много уморена. И все пак, не е ли смешно? Сякаш е на шестнайсет и сега открива света.

— Какво толкова смешно има? — попита Стела от вратата. — Хайде, репортерът вече те очаква в гостната.

— Дошъл ли е?

— Да, подранил е май. Представи си само заглавието във вестника: „Когато те са на триста, нас отдавна няма да ни има“, или нещо такова. Побързай.

— Кажи му, че идвам. Поднеси му кафе. Дай ми малко време, искам да видя как е Алиса.

Стела изсумтя недоволно и излезе. Алиса току-що се бе събудила. Седеше на крайчеца на леглото и сестрата изхлузваше нощницата през главата й.

— Лейша — произнесе тя прегракнало. — Честит рожден ден.

— Исках да те изпреваря.

— Жалко. Шейсет и седем години!

— Да — кимна Лейша и двете жени се изгледаха. Лейша — стройна, облечена с елегантни панталони и пуловер и сестра й — подпряла се немощно на съсухрената си, жилеста ръка.