На Маркос — отново!

Двамата седяха сковано в старинните кресла „Еймз“, въпреки желанието си да бъдат тук. Казано по-точно, единият не искаше, а другият негодуваше срещу нежеланието на първия. Нищо ново за доктор Онг. Само след две минути вече го знаеше със сигурност — жената бе мълчаливият, но яростен противник. Но щеше да загуби.

— Бас държа, че вече сте приключили с проверката за нашата платежоспособност — произнесе с дълбок, приятен бас мъжът, Роджър Камдън. — Тъй че, докторе, не е ли време да ни запознаете с подробностите?

— Ама, разбира се — сепна се Онг. — Всъщност, по-добре е да започнете вие — коя от всички предлагани генетични модификации ви се струва най-привлекателна за вашето дете?

Жената неочаквано се размърда в креслото. Вероятно наближаваше трийсетте — очевидно му бе втора съпруга, — но погледът й вече издаваше умора, като че ли от постоянната надпревара с Роджър Камдън. Съвсем обяснимо за Онг. Госпожа Камдън имаше кестеняви коси и кафяви очи, а кожата й бе с мургав оттенък, който щеше да е привлекателен, ако не контрастираше така неприятно с необичайно бледото й лице. Носеше кафяв костюм — нито модерен, нито евтин — и обувки, в които удобството и елегантността се допълваха умело. Онг погледна крадешком към документите, за да си припомни името й. Казваше се Елизабет, но сигурно и другите го забравяха също тъй лесно. Седнал до нея, Роджър Камдън излъчваше дразнеща жизненост — цъфтящ мъж на средна възраст, с изрядно оформена прическа и скъп италиански костюм. Нямаше нужда да се взира в документите, за да си припомни кой е човекът прел него. Дори във вчерашния брой на „Уолстрийт джърнал“ имаше карикатура на Камдън по повод водещата му роля в трансграничното информационно инвестиране. Какво точно означаваше последното, за доктор Онг оставаше загадка.

— Момиченце — произнесе Елизабет Камдън. Онг остана изненадан, не очакваше да заговори първа. Гласът й криеше още една изненада — великолепен, с много изискан британски акцент. — Русичко. Със зелени очи. Високо и стройно.

Онг се усмихна.

— Външният вид не е проблем, уверен съм, че и вие го знаете. А що се отнася до телосложението, в тази насока можем да добавим само генетична предразположеност. Останалото зависи от хранителните навици…

— Да, да, разбира се — прекъсна го нетърпеливо Роджър Камдън. — Искаме обаче да е умно. Много интелигентно. И да е дръзко. Да обича авантюрите.

— Съжалявам, господин Камдън, но все още не познаваме чак дотам чертите на характера, че да ги включваме в генетич…

— Само ви изпитвах — ухили се Камдън и махна небрежно с ръка.

— И да има музикални способности — добави Елизабет Камдън.

— Пак ще повторя, госпожо Камдън, всичко, което мога да ви обещая, е само предразположение към музиката.

— И това ни стига — отсече Камдън. — Освен това искам пълен набор от генетични заложби срещу всякакви заболявания.

— Разбира се — кимна доктор Онг. Двамата срещу него мълчаха. Дотук изискванията им с нищо не надхвърляха възможностите, които тлъстият портфейл на Роджър Камдън притежаваше. Значи главното предстоеше. Онг си пое дъх. Напрежението изпълваше стаята с невидими светкавици.

— И… — рече Камдън, — никаква нужда от сън.

Елизабет Камдън завъртя рязко глава и се втренчи в прозореца.

Онг облиза нервно устни.

— Мога ли да се осведомя откъде сте узнали, че има разработки в тази насока? — попита той.

Камдън се ухили.

— Не отричате, значи. Вижте докторе, за последното съм готов да заплатя всякаква цена.

Онг едва сдържаше гнева си.

— Как научихте за съществуването на програмата? — повтори натъртено той.

Камдън бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Коприненият плат се сбръчка и изду — в края на краищата тялото и дрехата произхождаха от различни класи. Едва сега Онг си спомни, че Камдън е ягаист — почитател и дори личен приятел на самия Кензо Ягаи. Това, което му подаде, бе копие от доклада за научните разработки.

— Не си правете труда да търсите източника на тази информация сред вашите служители, докторе. Няма да го откриете, уверявам ви. Нито който и да било друг. — Той се наведе напред и тонът му внезапно претърпя драматична промяна. — Вижте, знам, че сте създали двайсет деца, които въобще, ама въобще не спят, че деветнайсет от тях са здрави, интелигентни, физически и психически напълно нормални. Дори повече от нормални, с недвусмислени белези за преждевременно развитие. Най-голямото сега е на четири години и вече владее два езика. Знам също, че възнамерявате до няколко години да пуснете тази модификация на пазара. Но аз я искам за дъщеря си сега. Цената, както казах, е без значение.

Онг се надигна.

— Господин Камдън, не съм упълномощен да обсъждам самостоятелно подобен въпрос. А като се има пред вид и кражбата на информация…

— Хайде, чак пък кражба. Да го наречем по-скоро спонтанно оригване на информационната ви система, което е запокитило част от поверителната информация в обществено достъпния сектор. Ще изгубите доста време и средства, ако решите да докажете обратното…

— … да ви предложа цена за закупуване за споменатата генетична модификация не е от моята компетентност. Въпросът ще трябва да се обсъди от управата на института.

— Несъмнено, несъмнено. И кога ще мога да се срещна с останалите?

— Вие?

Камдън го погледна изпод вежди. Онг си даде сметка, че малцина биха могли да излъчват по-голяма увереност в момент като този.

— Естествено, как иначе ще запозная с офертата си хората, които имат право да вземат решение. Така се прави в големия бизнес.

— Господин Камдън, тук не става въпрос само за бизнес…

— Но не и само за научни разработки — парира мигновено Камдън. — Вие не сте организация с идеална цел. Носите си данъчното бреме и се нуждаете от свежи финансови постъпления. Вярно, в случая ще трябва да служите не на обществото, а на единици от него, но не бива да забравяте, че най-често тъкмо отделни хора носят най-голяма полза за общото благо. Пък и с какво един човек, бил той и богат, е по-лош от останалите? Докторе, да не би да имате нещо против малцинствата? Нито едно от вашите двайсет бета-опитни зайчета не произхожда от семейство на негри, или евреи. Само това оставаше, за да си създадете неприятности със съдебните инстанции.

— Съдебни… чакайте, но вие не сте нито черен, нито чифут!

— Аз принадлежа към друго малцинство. Натурализиран поляк съм. Истинското ми име е Камински. — Той се изправи. На устните му трепкаше неизменната лъчезарна усмивка. — Вижте, дърпаме се като деца. Ако ни надушат журналистите, ще ни направят за смях и двамата. Давате си сметка също, че нямам никакво намерение да ви съдя, за да се сдобия с това, което желая. Искам само дъщеря ми да получи вашето чудесно откритие. Докторе — продължи той и в гласа му се долови съжаление, — имате ли представа колко много още щях да постигна в живота, ако не ми се налагаше да спя?

— Ти и без това не мигваш — обади се Елизабет Камдън.

Роджър я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й.

— Чакай, скъпа, имам предвид годините преди да се запознаем. Когато бях млад, в колежа… искам да кажа, щях уча денем, а нощем да работя… Добре де, това няма особено значение. Вижте, докторе, доведете ми тази ваша управа и мисля, че ще се разберем.

— Господин Камдън, моля напуснете незабавно кабинета ми.

— Тоест преди да си изпуснете нервите заради предложението ми. Няма да сте първият. Предайте каквото искате на шефовете си, но очаквам да се срещнем още другата седмица. Свържете се със секретарката ми, Даян Клейвърз, и обсъдете с нея подробностите. Когато ви е удобно.