Сети се за странните взаимоотношения между майка му и леля му. „Изопнати“ щеше да е по-точен израз. Не, май не беше. Лейша посещаваше семейство Уатроуз в Калифорния само при официални случаи, но Алиса никога не ходеше на гости на сестра си в Чикаго. Само от време на време пращаше букети със свежи цветя на цена, която според Джордан беше умопомрачителна. Пък и цветята не бяха нищо особено — обикновени градински цветя. „Леля Лейша не предпочита ли онези екзотични растения от парниците?“ — попита веднъж той. — „Да“ — отвърна майка му, като се усмихваше.
Лейша винаги носеше на Джордан и сестра му Мойра чудесни подаръци: електронни играчки, телескоп, програми за компютъра. Алиса също се радваше на подаръците, но когато Лейша започваше да им обяснява как се ползват — как да нагласяват телескопа съобразно азимута и надморската височина или как да рисуват японска калиграфия върху оризова хартия — тя неизменно напускаше стаята. Понякога, особено след първите години, на Джордан му се искаше и Лейша да си тръгне и да ги остави сами да се справят с инструкциите. Лейша обясняваше твърде бързо, прекалено упорито и продължително и винаги се нервираше, когато Джордан и Мойра не запомняха всичко от първия път. Не му стана по-добре, когато започна да осъзнава, че тя се нервира по-скоро на себе си. Чувстваше се все така глупав. „Лейша си има свои пътища — беше всичко, което казваше майка му. — А ние — нашите.“
Когато Лейша чу за първи път за Проекта с близнаци, изглеждаше потресена. После се натъжи, а накрая дори се ядоса. Три пъти в седмицата Алиса работеше на доброволни начала в Проекта, където събираше подробна информация за близнаци, които могат да общуват помежду си, дори, ако ги делят огромни разстояния, които знаеха във всеки момент какво мисли другият и които чувстваха болка, когато единият е в беда. Освен това проследяваха развитието на близнаците още от ученическата скамейка до завършване на образователния процес. Цялата тази джунгла от екстрасенсорни предразсъдъци, парапсихология и псевдонаучна методология страшно объркваше Джордан.
През последните две години той бе зачестил срещите си с Лейша, без да казва за това на майка си. Лейша беше неспяща, олицетворение на икономическия противник. Освен това беше честна, великодушна и вярваше в идеалите си. Всичко това го безпокоеше.
Всъщност безпокояха го толкова много неща.
Обиколката на фабриката отне близо час. Джордан опита да види всичко през очите на Лейша: хора, вместо неуморни роботи, викове и шум край конвейера, лееща се от високоговорителите рокмузика. Кашони с дефекти части, подредени край стената. Нечий недояден сандвич, запокитен в ъгъла.
Когато най-сетне отидоха в кабинета на Хоуки, той вече ги очакваше зад масивното бюро от червеникав дъб.
— Госпожо Камдън. Каква чест.
— Господин Хоуки.
Тя протегна ръка. Хоуки я пое и Джордан, който следеше внимателно леля си, забеляза, че едва забележимо се отдръпна назад. Така постъпваха повечето хора, а когато за пръв път се срещаха с Хоуки. Не толкова заради едрия му ръст, а поради смущаващите черти на лицето му: прекалено заострен, клюновиден нос, щръкнали скули, пронизващи черни очи и естествено — огърлицата от вълчи зъби, принадлежала още на неговия прапрадядо, воин от планините, който три пъти се женил за индианки и надвил в двубои триста храбреци. Така поне се хвалеше Хоуки. Интересно, дали тези зъби наистина са на двеста години, след като са все тъй остри?
Като тези на Хоуки.
— Благодаря ви, задето ми позволихте да дойда — каза Лейша. — Всъщност, ако не е тайна, защо го направихте?
Той се престори, че не е чул въпроса.
— Тук сте в пълна безопасност. Нямаше нужда да водите вашите горили. Никой в моята фабрика не ви мрази.
Джордан си помисли за Мейлийн, но не каза нищо. По-добре да не се заяжда открито с Хоуки.
— Тогава да преминем към деловата част. Вашите скутери са максимално олекотени, оборудвани с възможно най-простите Я-кондензатори и с далеч по-малко възможности от всички останали образци на пазара.
— Абсолютно вярно — кимна любезно Хоуки.
— Да не говорим за сигурността им, която търпи основателна критика, а също така и честата подмяна на резервните части. Всъщност, нито един детайл, с изключение на защитния екран на Я-кондензатора, няма гаранционно покритие, а екраните, разбира се, не са ваш патент и се произвеждат тук по договор.
— Знаете си урока наизуст.
— Споменатите скутери достигат максимална скорост от сто и петдесет мили в час.
— Вярно.
— Затова пък цената им е с 10 процента по-висока от тази на идентични модели от Швин, форд или Сони.
— Също вярно.
— Въпреки това вие владеете близо 32 процента от домашния пазар, дори през миналата година сте разкрили три нови завода, а чистата печалба е 11 процента върху инвестициите.
Хоуки само се усмихваше. Лейша направи крачка към него.
— Не продължавайте в тази посока, господин Хоуки — произнесе отчетливо тя. — Това ще бъде ужасна грешка. Не за нас — за вас.
— Да не би да заплашвате моята фабрика, госпожо Камдън? — попита той.
Джордан почувства, че стомахът му се свива. Хоуки съвсем преднамерено придаваше погрешно значение на онова, което бе казала Лейша, за да предизвика борба, вместо дискусия. Затова значи я е допуснал във фабриката — жадувал е за първичната тръпка от откритата конфронтация. Бедният водач на националното политическо движение срещу заможната неспяща адвокатка. Джордан почувства разочарование — смяташе, че Хоуки стои над тези неща.
Поне така му се искаше да бъде.
— О, ни най-малко не ви заплашвам, господин Хоуки, и вие го знаете не по-зле от мен — парира удара Лейша. — Просто се опитвам да насоча вниманието ви към вашето прословуто движение „Ние спим“. То е опасно както за стабилността на страната, така и за самите вас. Не се правете, че не ме разбирате.
Хоуки продължаваше да се усмихва добродушно, но Джордан забеляза потрепващите мускулчета върху скулите му.
— Оставаше и да не ви разбирам, госпожице Камдън. От години насам удряте все на едно и също място.
— И ще продължаваме да удряме. Разцеплението между неспящите и спящите не е от полза за никого. Хората, които купуват вашите скутери, го правят не защото са евтини или кой знае колко красиви, а само защото са направени от спящи и печалбата ще бъде заделена в същия сектор. Вие и вашите последователи в другите сфери на производството, полагате всички усилия да разделите страната ни икономически на две, създавайки двойна икономика, основана на взаимната омраза. Ето кое крие опасност за всички!
— И най-вече за икономическите интереси на неспящите? — подхвърли иронично Хоуки. Все още се държеше така, сякаш очаква да излезе победител в спора.
— Ни най-малко — произнесе уморено Лейша. — Стига, господин Хоуки, безсмислено е да продължаваме. Интересите на неспящите са насочени към глобалната икономика, най-вече финансовия сектор и високите технологии. Купувайте колкото щете заводи, фабрики и къщи в Америка и пак няма да ги засегнете.
Тях, отбеляза мислено Джордан. Не нас. Опита се да разбере дали и Хоуки го е забелязал.
— Тогава защо сте тук, госпожице Камдън?
— По същата причина, поради която ходя в Убежището. За да воювам с човешката глупост.
Мускулчетата отново потрепнаха, този път по-учестено. Внезапно Хоуки протегна ръка и натисна един бутон на бюрото и каза нещо по уредбата. Телохранителите на Лейша видимо се напрегнаха. Хоуки им хвърли презрителен поглед — предатели на собствената си биологична среда. Вратата се отвори и на прага застана чернокожа жена с учуден изглед.
— Хоуки? Колтрейн каза, че си ме търсил.
— Да, Тина. Благодаря ти. Тази жена се интересува от нашата фабрика. Имаш ли нещо против да й разкажеш малко за твоята работа тук?
Тина се извърна покорно, очевидно не беше познала Лейша.
— Работя в девета станция. Преди това си нямах нищичко. Семейството ми беше бедно. Ходехме при Доул — агенцията, дето раздават помощи, — вземахме храна и пак се затваряхме вкъщи. Така живеехме и чакахме да умрем. — Тя продължи историята си, която по нищо не се различаваше от тази на милиони американци, останали под чертата на бедността, но нали Хоуки искаше да чуят точно това. Как в Доул ги хранели, обличали и лекували, но нищо, с което да надскочат мизерното положение, в което се намирали. Докато Келвин Хоуки и движението „Ние спим“ не им осигурили работа и заплата. — Сега купувам само продукти с марката „Ние спим“ — приключи разказа си Тина. — Така и ние получаваме парче от баницата!
