— И ако някой от вашия квартал купува други продукти, защото са по-евтини, или по-добри… — подхвърли невинно Хоуки.

— Той няма да остане задълго сред нас, уверявам ви. Ние ще се погрижим за това.

— Благодаря ти, Тина — кимна доволно Хоуки. Тина излезе, като не пропусна да хвърли поглед на присъстващите.

— Какво представление само! — въздъхна сухо Лейша.

— И не само представление. Жив пример за достойнствата на индивидуалното усилие… нали така го наричате вие, ягаистите? Или искате да си затворите очите пред фактите от живота?

— Познавам добре както живота, така и недостатъците на пазарната икономика, господин Хоуки. Хората не са машини, макар търсенето и предлагането да ги превръщат често в такива. Но според мен не можете да създадете икономически просперитет, като обединявате консуматорите на същия принцип, по който се обединяват работниците.

— Но аз точно това правя, скъпа Камдън. И го постигам.

— Временно… временно. Нима очаквате вашите консуматори винаги да се въздържат от по-добрите продукти, само защото са надъхани с класова омраза? Класовата омраза изчезва веднага, след като просперитетът ги изкачва в по-горна класа.

— Моите хора никога няма да станат класово равни на неспящите. Това и вие го знаете. Вие сте острието на еволюцията а на нас ни остава да печелим от това, което имаме — численото превъзходство.

— Наистина се смятате за губещата страна в съревнованието между най-приспособените?

— А нима е нещо друго, госпожице Камдън? И кой според вас е виновен? Неспящите контролират 28 процента от икономиката на страната, а в действителност сте една шепа хора. И този процент непрекъснато расте. Вие самата държите лъвския пай от онзи завод на „Самсунг-Крайслер“ отвъд реката.

Джордан се изненада. Не го знаеше. За един кратък миг го обзе подозрение, разяждащо го като киселина. Леля му беше тази, която настоя да й уреди срещата, да дойде тук, да огледа… Той я погледна. Лейша се усмихваше. Не, едва ли това е била причината. Какво му става? Нима цял живот ще си остане сляп за истината?

— Няма нищо незаконно в това да притежаваш контролния пакет акции, доколкото ми е известно — произнесе тя. — Лично аз го правя заради най-баналната от всички причини — печалбата. Печалбата от най-добрите стоки и услуги, продукт на честна конкуренция и достъпни за всички, които желаят да ги купят. За всички.

— Изявление, достойно за похвала. Само че не всички са в състояние да си го позволят.

— Така е.

— Значи сте съгласна с мен, че не всички хора са допуснати до блестящите витрини на вашата неодарвинистка икономика. Смятате ли, че са длъжни да го преглъщат безропотно?

— Напротив, бих желала да отворя вратите и да ги пусна вътре.

— Как, госпожице Камдън? Как да се състезаваме на равни начала с неспящите, или с компаниите, които преуспяват благодарение на вродения им гений?

— Не и с омраза и разделяне на икономиката.

— Тогава как? Хайде, кажете ми!

Ала преди Лейша да отговори, вратата внезапно се отвори и вътре влетяха трима мъже.

Телохранителите на Лейша мигновено я заобиколиха, наизвадили пистолети. Но мъжете, изглежда го очакваха, защото камерите им бяха приготвени и започнаха моментално да снимат. Но всичко, което виждаха, беше непробиваема стена от телохранители. Хората на Лейша се спогледаха объркано.

Междувременно Джордан, който бе отстъпил в единия ъгъл, беше единственият, който забеляза внезапното и краткотрайно проблясване на скрития в стената обектив — в помещение, за което се тръбеше наляво и надясно, че не било оборудвано с никакви уреди за следене.

— Вън! — кресна един от телохранителите, който, изглежда, бе най-старшият. Филмовият екип се подчини и излезе. И само Джордан разбра за камерата на Хоуки.

Защо? За какво му е на Хоуки този филм, за който сигурно ще твърди, че бил заснет от екипа? Трябва ли Джордан да съобщи за това на леля си? А ако си има неприятности?

Хоуки не откъсваше поглед от него, дори му кимна, а на лицето му се четеше такава симпатия, сякаш наистина разбираше какво го измъчва. Последното, кой знае защо, го успокои. Хоуки, очевидно, нямаше никакви лоши намерения спрямо Лейша. Той не действаше по такъв начин. Имаше по-далечни цели, замисли от голям мащаб и идеали. Обмисляше всяка своя стъпка и всеки участник се ползваше с пълното му уважение. Каквото и да пише в учебниците по история, Хоуки не бе от хората, които постигат своята революция през труповете на невинни.

Джордан въздъхна успокоен.

— Съжалявам, госпожице Камдън — произнесе Хоуки. Лейша го разглеждаше безизразно.

— Е, нали никой не е пострадал?

— Разбира се. Чакайте, ще ви дам нещичко за спомен — той посегна към един шкаф — телохранителите се напрегнаха отново — и извади миниатюрен скутер, с искрящи надпис „Ние спим“. — Предполагам, че не е нито толкова бърз, нито толкова сигурен, колкото са вашите.

Джордан забеляза, че Лейша най-сетне започна да проявява признаци на нетърпение. Тя издиша през зъби и въздухът излезе с тих, свистящ звук.

— Не, благодаря, господин Хоуки. Предпочитам моя кеслер-ийгъл. Произведен е в Ню Мексико, в една от моите фабрики, където работят най-обикновени спящи, като вас. Но моите хора се радват открито на плодовете от своя труд и не таят никакви задни мисли. За съжаление, засега са малцинство, без свой осигурен пазар, но се надявам скоро нещата да се променят.

Джордан не посмя да погледне Хоуки в лицето.

Докато се качваше в колата, Лейша подхвърли на Джордан.

— Съжалявам, задето се сджафкахме пред теб.

— Няма за какво.

— Даваме ти лош пример. Знам, че вярваш в онова, което правиш тук.

— Така е — потвърди тихо Джордан. — Наистина.

— Когато го казваш, приличаш на майка си.

Което не може да се каже за теб, мислеше си Джордан. Не я обвиняваше в нищо. Само дето Алиса изглеждаше далеч по-възрастна от своите четирийсет и три, а Лейша — неимоверно по-млада. Едната трябваше да се бори с всички изменения, произтичащи от възрастта, другата — само с досадното земното притегляне. Какво чудно тогава, че приличаше на зряла и добре развита трийсетгодишна жена?

— Как е майка ти? — попита Лейша, сякаш прочела мислите му.

— Добре — отвърна Джордан, макар да знаеше, че очакват далеч по-подробна информация. — В Убежището ли отиваш?

— Откъде знаеш? — учуди се Лейша.

— Познах по израза на лицето ти.

Лейша сведе очи. Джордан не биваше да споменава Убежището.

— Кажи на Хоуки, че няма да подавам официално оплакване заради вградената камера в стената — произнесе неочаквано тя. — И не се измъчвай, задето не ми каза за нея. И без това имаш предостатъчно проблеми, Джорди. Знаеш ли, този твой господин Хоуки е много досаден. Егоцентрик, който се мисли за водач на масите и натиска едновременно всички педали. Уморителен е.

Тя прибра дългите си крака в колата. Джордан се засмя — звукът накара Лейша да го погледне учудено, с ням въпрос в зелените й очи, ала той се наведе бързо, целуна я и затвори вратата.

Усмивката му изчезна веднага щом колата потегли. Егоцентрик. Водач на масите. Уморителен.

Нима Лейша не разбираше колко си приличат двамата с Хоуки?

Лейша се отпусна в кожената седалка на самолета на корпорация „Бейкър ентърпрайз“. Беше единственият пасажер. Далеч под нея се простираше долината на Мисисипи, заобиколена от отвесните стени на Апалачите. Ръката й докосна книгата на съседната седалка и тя я вдигна. Малко развлечение за обърканите й мисли след неприятната среща с Келвин Хоуки.

Корицата беше прекалено лъскава. Ейбрахъм Линкълн, без брада, с черен фрак и висока шапка, застанал на фона на горящ град — Атланта? Или Ричмънд? Алени пламъци се издигаха към ниския и мрачен небосвод. На монитор цветовете щяха да са направо крещящи, а на триизмерна холограма — флуоресциращи.

Лейша въздъхна. Линкълн никога не бе заставал пред горящ град. По време на събитията, описвани от нея, той вече е носел брада. Освен това книгата представляваше сухо и схоластично изследване на неговите речи в светлината на Конституционния закон, а не на заревото от битките. Вътре нищо не гореше.