Тя прокара пръст по релефните букви:

— Защо? — бе я попитала Алиса.

— Не е ли очевидно? И без това съм прекалено известна с моите съдебни дела. Искам книгата да привлече вниманието на сериозната публика, без да носи тежестта на…

— Това го знам — прекъсна я Алиса. — Питам защо точно този псевдоним?

Лейша не разполагаше с готов отговор. Измисли го чак след седмица, но вече бе напуснала Калифорния. Сети се една нощ, някъде към четири и едва не позвъни веднага на сестра си.

„Заради едни думи на Линкълн, произнесени през 1864-та. А също, защото съм на 43, възрастта, на която е бил баща ни, когато сме се родили и защото никой, дори и ти, не вярва, че всичко това започва да ми омръзва.“

Кой знае дали би посмяла да го каже по същия начин пред Алиса? Напоследък двете все по-рядко намираха общ език, а и тези нейни занимания с близнаците й се струваха пълна безсмислица. Бяха като две непознати, говорещи на различни езици и принудени да запълват празнотите с усмивки и кимвания.

Преди двайсет години, за един кратък период, нещата изглеждаха различни. Но сега…

Двайсет и две хиляди неспящи на Земята, като цели 95 процента се намираха в Щатите. Осемдесет процента от тях живееха в Убежището. И тъй като повечето неспящи сега се раждаха, вместо да се зачеват in vitro, това означаваше, че почти всички неспящи идваха на бял свят в Убежището. Генетичните изменения все още се ползваха с висока популярност сред останалото население — амбициозни родители поръчваха за децата си засилена интелигентност, подобрено зрение, мощна имунна система, красиви черти на лицето. Но никой вече не желаеше неспящи деца. Защо да обричат децата си на всеобща омраза и завист? Колкото красиви и умни да ги правят, никой няма да гледа на тях като на изчадия от друга, враждебна раса. Неспящите, както писа в една своя статия Лейша, са евреите на двайсет и първи век.

Двайсет години упорита борба, и нищо не се бе променило.

— Уморена съм — произнесе на глас Лейша. Пилотът явно не я чу, погълнат от своите прибори. Намираха се над планински върхове.

Лейша вдигна капака на електронния си бележник и прегледа програмата си. Три часа полет до Ню Йорк и още два назад до Чикаго — време, напълно достатъчно да приключи с бележките по случая „Калдер срещу Хансен металурджи“. В Чикаго имаше среща в четири следобед с важен клиент, след това в 17:30 и още една среща в 20:00 часа. После разполагаше с цяла нощ, за да се подготви за следващото дело. Може би времето наистина ще й стигне.

Тя въздъхна и отново се върна към книгата. Разтвори я напосоки и зачете. През април 1864-та година северните щати бяха разгневени от масовото убийство на черни войници във форт Пилоу, а федералната хазна — почти празна. Войната струваше на юнионистите два милиона долара дневно. Пресата хулеше Линкълн, Конгресът го посрещаше на нож. През следващия месец му предстоеше да изгуби още 10 000 души при Колд Харбър. Линкълн признава в писмото си до А. Г. Ходжъс:

Лейша пъхна книгата под седалката, разтвори отново бележника и потъна в дебрите на правото.

Дженифър Шарифи отлепи чело от земята, надигна се грациозно и се наведе да сгъне молитвеното си килимче. Жилавата планинска трева бе леко влажна и по долния край на килимчето имаше полепнали стръкчета. Тя закрачи надолу между дърветата към глайдера, като внимаваше да не изцапа бялата си абая. Дългата й черна коса, се развяваше от вятъра.

От небето започна да се спуска малък самолет. Дженифър се намръщи — сигурно беше Лейша Камдън. Не биваше да закъснява.

Защо пък, нека Лейша да я почака. Ричард нали е там. Защо Убежището трябва да посреща тържествено една жена, която толкова пъти се е обръщала срещу него? Дори в Корана, с неговата древна и изстрадана история, се отсъждаше пределно ясно за предателите: „И който зло ти стори, стори му и ти същото, каквото той на теб“.

Малкият самолет се изгуби сред дърветата. Но тя знаеше, че електронните системи и самонасочващите се лазерни оръдия продължават да го следят. Дженифър вдигна скутера, като внимаваше да не надвишава височината на силовия купол.

Какво ли би казала нейната прабаба, Фатима Нур ел-Дахар, за увлечението й по исляма? „Каква правоверна си ти?“ Нали същото я попита и Ричард. „Вярвам, и това ми стига“ — отвърна му тогава Дженифър. Ала всичко това бяха само предразсъдъци. Една нова раса пускаше солидни корени на Земята, борейки се за своето оцеляване. Зевс, помисли си тя, едва ли е оплаквал гибелта на Крон или Реа.

Убежището се ширна под нея, огряно от утринната светлина. За двайсет и две години бе нараснало до триста квадратни мили, заемайки една пета от областта Катарагус, щата Ню Йорк. В далечината, отвъд външния портал, се мяркаха камиони, подредени в дълга колона, натоварени с храна, строителни материали, нискотехнологични елементи — всичко, което Убежището предпочиташе да внася, вместо да произвежда. Нито един от тези продукти не беше от жизнено значение за тях. Тук имаше предостатъчно от всичко необходимо, за да живеят повече от година без контакт с външния свят. Ако се наложи. Неспящите владееха твърде много заводи, снабдителни линии и земеделски изследователски лаборатории, за да разчитат на чужда помощ от какъвто и да било характер. Убежището не беше място за временно прикритие, а по-скоро истински и здраво укрепен команден център.

Когато се прибра в къщата, Лейша вече стоеше до просторния панорамен прозорец и разглеждаше холографския портрет на Тони. Един немирен слънчев лъч се заплете в косата й и тя заблестя. Лейша чу, че Дженифър влиза, и се обърна, но изражението й остана скрито от идващата зад нея светлина.

— Дженифър?

— Здрасти, Лейша.

— Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Ричард? Той как е? Децата?

— Благодаря, добре.

Настъпи тишина.

— Мисля, че знаеш защо съм тук — проговори първа Лейша.

— Не, нямам представа — отвърна Дженифър, макар че се досещаше. Убежището следеше движението на всички неспящи извън стените му, но най-вече Лейша и Кевин Бейкър.

Лейша махна нетърпеливо с ръка.

— Не се преструвай, Дженифър. Нека поне бъдем честни, ако не можем да намерим общ език.

Никак не се е променила, мислеше си Дженифър. По-зряла, по-мъдра, но все същата наивна идеалистка.

Тези, които си затварят очите, не заслужават да виждат.

— Съгласна съм, Лейша. Ще бъда съвсем искрена. Дошла си тук да разбереш дали убеждението има нещо общо с вчерашното падение срещу текстилния завод в Атланта на движението „Ние спим“.

Лейша се отдръпна като попарена, но миг след това избухна:

— Боже мили, Дженифър, въобще не идвам за това! Много добре знам, че не използвате подобни методи за борба. Особено срещу една назадничава организация, която едва събира половин милион доход на година!

Дженифър направи усилие да скрие усмивката си. Морал и икономика, сплетени в едно — съвсем в стила на Лейша. Естествено Убежището нямаше никакъв пръст в нападението. Никой тук не гледаше сериозно на движението.

— Радвам се да науча, че мнението ти за нас се е подобрило.

— Моето мнение няма никакво значение — отвърна раздразнено Лейша. — Дойдох тук, защото Кевин ми даде това!

Тя извади от чантата си компютърна разпечатка и още докато й я подаваше, Дженифър се досети какво има вътре. Постара се да изглежда равнодушна, макар да се досещаше, че липсата на реакция за Лейша означаваше същото, каквото и ако се беше изненадала. Откъде ли се е сдобила с копието? Умът й прехвърляше различни възможности, но компютрите не бяха силното й място. Ще трябва да пришпори Уил Риналди и Каси Блументал да прегледат цялата вътрешна мрежа за дупки и прозорчета.

— Не си прави труда — произнесе Лейша, отгатнала мислите й. — Момчетата на Кевин не са го измъкнали от мрежата на Убежището. Получих го по пощата — пратил ми го е някой от вашите хора.