— За това още нищо не знаем. Изследванията ми са още в началната фаза. Но преди да продължа… да продължим, ще ни трябва адвокат.

Едва сега Лейша осъзна какво й се бе сторило странно в разговора.

— Доктор Уолкот, защо дойдохте сам? Вероятно съществува някаква легална институция, например този ваш „Семплайс“, която да е свързана с разработките ви. А и фирмата ви не може да не разполага с юристи.

— Директорът Лий не знае, че съм тук. Дошъл съм като частно лице, което се нуждае от правна консултация.

Лейша се загледа през прозореца.

— Продължавайте.

— Веднага щом си дадох сметка накъде водят проучванията ми, накарах моя асистент да изтрие всичко от мрежата. Не държахме никакви данни в компютрите на фирмата, а за симулациите използвахме наша техника. Всеки път изтривахме резултатите и ги прехвърляхме на твърди носители, които пазя в един сейф у дома. Направил съм и дубликати. Нито директорът, нито който и да било от колегите знае над какво сме работили.

— И защо го направихте, докторе?

— Защото „Семплайс“ е обществена компания и 62 процента от акциите са в ръцете на фондации, притежавани от неспящи. Освен това директорът Лий не е точно човек на честта. Няколко пъти беше обвиняем в присвояване на средства, но винаги се измъкваше. Бояхме се да не се намеси в работата ни, или да претендира за някакви облаги от резултатите й. Когато започнахме, не бяхме сигурни дали ще заинтересуваме с откритието си някоя от големите фирми. А и сега положението не е много по-различно. Става въпрос само за една теория. Не бих се учудил, ако онези от Убежището предложат тлъста сумичка, за да бъде спрян проектът…

Лейша пропусна това покрай ушите си.

— Но преди два месеца се случи нещо много странно. Знаехме, разбира се, че мрежата на „Семплайс“ не е кой знае колко добре защитена. Пък и коя ли вътрешна мрежа може да се похвали със сигурност? Ето защо не държахме нищо в нея. Но Тими и аз — Тими е моят асистент, доктор Тимъти Херлингър — не си давахме сметка, че има хора, които ровичкат из мрежите не само за това, което е в тях, но и което не е. Някой извън компанията вероятно редовно е сравнявал списъка на служителите с темите, по които работят и една сутрин открихме в лабораторния компютър следното съобщение:

— Но как разбрахте, че съобщението идва отвън, а не от вашия прозорлив директор?

— Защото той не би могъл да забележи и муха на носа си. Но не това е истинската причина. Съобщението беше подписано с „акционер“. Друго обаче ни изкара извън релси. Компютърът, където открихме съобщението, не е свързан с мрежата. Захранва се самостоятелно от Я-акумулатори. А лабораторията ни се заключва.

— Другият комплект ключове?

— В директора Лий. Но по това време беше на конференция в Барбадос.

— Дал е ключовете си на някой. Или е изработил още един дубликат. А може и да ги е изгубил.

Уолкот сви рамене.

— Може. Но нека да продължа. Не обърнахме внимание на съобщението. Но за всеки случай решихме да приберем на сигурно място всичко, свързано с работата ни. Унищожихме цялата информация, освен едно-единствено копие, което заключихме в депозитен сейф на Първа Национална банка. Същата нощ заровихме ключа от сейфа в задния двор, под един розов храст. Съвсем като в някой пиратски роман. Може да ви прозвучи наивно, но тогава не знаехме какво да правим. Ключът си беше на мястото, под розовия храст, когато го изкопах тази сутрин. Но папката с документите е изчезнала от сейфа. Празен е, разбирате ли?

Лейша стана и се приближи до прозореца, вдигна ръка и прокара длан по запотеното стъкло. Водите на Мичиган бяха кървавочервени от залеза. На изток вече се подаваше лунният сърп.

— Кога открихте кражбата?

— Тази сутрин. Изрових ключа, за да добавим следващата партида от разработки и двамата с Тими отидохме до банката. Казах на служителите, че сейфът е празен, но те отвърнаха, че вътре не било регистрирано нищо. Обясних им, че собственоръчно съм поставил папка с девет листа.

— Вероятно това е документирано някъде.

— Естествено, още в момента на поставянето.

— Имате ли квитанция?

— Да. — Той й я подаде. Лейша плъзна поглед по листчето. — Чиновникът, към който се обърнах, провери в компютъра и там беше записано, че доктор Адам Уолкот се върнал още на следващия ден, извадил всичко от сейфа и подписал нова квитанция. И, госпожице Камдън, тази квитанция беше у тях.

— С вашия подпис.

— Да. Но аз никога не съм я подписвал. Тя е фалшива.

— Кой знае? Колко документи месечно подписвате, докторе?

— Десетки, предполагам.

— Заявки за доставка, молби за отпускане на нови средства, съобщения от общ характер. Четете ли ги всички?

— Не, но…

— Наскоро да ви е напускала някоя секретарка?

— Ами… да, имаше една. Директорът все се оплаква, че трудно се намира помощен персонал. Но той не знае нищо за нашата работа!

— Уверена съм, че е така. Продължавайте, докторе.

— Съмнявам се, че някой би могъл да си присвои разработките ни. Най-вече, защото така и не успяхме да нанесем последните и най-важни изчисления, върху които работихме с Тими. Въпреки това откритието е наше и ние си го искаме. Работихме здраво и разчитахме да получим заслужена отплата.

— И сега ви е нужен адвокат, който да ви каже какви са вашите права.

— Да. И да ни представлява пред банката, компанията или където се наложи. — Той я погледна и по лицето му пробяга сянка на съмнение. — Избрах вас, защото сте неспяща. И защото ви познавам. Всички знаят, че не вярвате в онези дрънканици за разделяне на човешката раса, макар че нашата работа едва ли ще сложи край на подобни… подобни… — Той махна с ръка към заглавната страница на вестника. — Освен това става въпрос за кражба, макар и в рамките на една компания.

— „Семплайс“ не е откраднала разработките ви, доктор Уолкот. Нито пък банката.

— Тогава кой…

— Не разполагаме с доказателства. Но бих искала да ви видя, с доктор Херлингър, утре в 8:00 часа. Междувременно — това е много важно — не подписвайте нищо. Каквото и да било.

— Разбирам.

Тя въздъхна и прехапа устни. Да превръщат спящите в неспящи…

— Добре — кимна той. — Ясно.

След това стана и излезе със същата вдървена крачка.

— Има ги в справочника — посочи екрана Кевин. — И двамата. Уолкот е завършил Държавния университет в Ню Йорк, без особено да изпъква, но с добри оценки и чисто полицейско досие. Две незначителни публикации. Преподавателско място. Следват две изследователски лаборатории, които напуска по собствено желание, не е имал конфликти с ръководството, просто е от онези, които не се задържат на едно място. Виж, Херлингър е различен. Той е само на двайсет и пет, така че това е първата му работа. Следвал е в Бъркли, после Ървинския университет, има научна степен по биохимия, много висок успех и обещаващо бъдеще. Но точно преди да се дипломира, бил арестуван и осъден за нелегално генно реконструиране на химични субстанции. Присъдата е условна, но и това стига да се хлопнат вратите на всички компании, по-добри от „Семплайс“. Поне за известно време.

— Какво точно е реконструирал?

— „Лунен сняг“. Предизвиква електрическа буря в лимбичната система. Кара те да се мислиш за религиозен пророк. Херлингър признал на процеса, че това бил единственият начин да субсидира следването си. Останал огорчен от цялата история.

— И аз щях да съм — на негово място. Но да се върнем на Уолкот. Нещо не се връзва — две незначителни публикации, посредствен студент и изведнъж такъв пробив?

— Скъпа, превърнала си се в интелектуален сноб.

— Всички ставаме такива. Добре де, имал е късмет. Другият вариант е Херлингър да е свършил цялата работа, а Уолкот му помага само с опита на стария и по-възрастен. Какво пише за „Семплайс“?

— Легитимна компания, без особени успехи и с финансови затруднения, поради липсата на инвестиции. Ако питаш мен, ще издържат година, най-много две. Слаб мениджмънт, директорът, Лоурънс Лий, е получил поста благодарение на името си. Баща му е Стантън Лий.