— Нобелова награда по физика?

— Да. Освен това директорът твърди, че бил далечен потомък на генерал Робърт Лий, но най-вероятно е да си го измисля. Уолкот не лъже — в компанията цари истински хаос. Липсва здрава ръка. На няколко пъти управата привиквала Лий да обяснява къде изчезват постъпленията.

— Нещо за Първа Национална?

— Никаква пукнатина. Има репутация на солидна институция, нито едно сведение за изчезнали депозити от сейфове, което, разбира се, не пречи някой отвън да е бърникал професионално — както в сейфа, така и из компютрите им. Ще бъда истински изненадан, ако банката се окаже замесена в случая.

— Не съм го и помисляла. Добре ли са обезопасени?

— По-добре не може да бъде. Ние им проектирахме охранителната им система. Виж, това не го знаеше.

— Следователно остават само две групи, които могат да надхитрят електронната защита и твоята компания е една от тях.

— Не знам накъде биеш. Истината е, че врагът също има с какво да се похвали…

— Но не са толкова добри, колкото нас.

Кевин не отговори на скрития въпрос. Вместо това смени темата.

— Лейша, ако Уолкот не греши в изследванията си, това би могло да промени света. Отново.

Лейша се наведе над терминала, а Кевин се върна към прекъснатите си проучвания. В стаята се възцари тишина.

— Ти си откраднала папката с резултатите от изследванията на Адам Уолкот от Първа Национална банка — произнесе с привидно спокойствие Лейша.

Дженифър Шарифи вдигна очи към нея! Двете жени стояха в двата края на стаята на Дженифър в Убежището.

— Да — кимна Дженифър. — Аз бях.

— Дженифър! — подскочи Ричард. Беше разгневен.

Лейша се извърна към него. Стори й се, че гневът му е предизвикан по-скоро от признанието, отколкото от самото деяние. Ричард знаеше.

Ричард и Дженифър. Двама, които принадлежаха на Убежището точно толкова, колкото и то им принадлежеше. Двама, които бяха намерили тук своя дом. Но Ричард не беше такъв, не и този Ричард, който помнеше. Беше се променил повече, отколкото предполагаше, щом е бил съучастник в една чисто криминална проява.

— Дженифър ще разговаря с теб само в присъствието на своя адвокат — произнесе той дрезгаво.

— Какво пък, няма да споря с вас. Колко от моите колеги успяхте да привлечете на ваша страна? Кандис Холт. Джонатан Кочиара. Уил Сандалейрос. Други?

— Ако ще ми предявяваш обвинение — произнесе ядно Дженифър, — да видя първо прокурорската заповед.

— Знаеш, че не съм по обвиненията. Аз представлявам доктор Уолкот.

— Наистина ли възнамеряваш да заведеш дело срещу нас?

Лейша се поколеба. Знаеше не по-зле от Дженифър, че не разполага с достатъчно доказателства. Документите бяха изчезнали, но в банковите регистри бе вписано, че доктор Уолкот ги е изтеглил собственоръчно още на следващия ден. Без съмнение всичко е било изпипано както трябва, след като са действали хора от Убежището. Разполагаше единствено с неподплатените от нищо изявление на Уолкот и, разбира се, с признанието на Дженифър, което тя никога не би повторила в съда.

Знаеше, че нищо не може да направи. Беше се заела с една предварително изгубена кауза. Тя погледна към Ричард, но той побърза да й обърне гръб. Не смееше да срещне погледа й.

— Всъщност, Лейша, защо си тук? — попита с престорена наивност Дженифър. — Ако клиентът ти има конкретни обвинения срещу Убежището, или срещу мен…

— Нали току-що ми каза, че ти си взела документите.

— Така ли? — усмихна се Дженифър. — Не, мисля, че грешиш. Не съм казала, а и не бих направил подобно нещо.

— Аха. Искала си само да знам, че си ти. А сега ми подсказваш, че трябва да си вървя.

— Позна — кимна Дженифър. За един кратък миг пред погледа на Лейша се мярна картина от сватбената церемония. Дженифър и Ричард, под дъжд от цветя. Умът й винаги е бил загадка за Лейша. Тя се обърна към Ричард.

— Както и да е, откритието все още е в главите на Уолкот и Херлингър. Не можете да го спрете, появата му на бял свят е неизбежна. Веднага щом се върна в Чикаго ще поискам от моите клиенти да напишат всичко и ще оставя няколко копия в различни сейфове. За твое сведение, Ричард.

Дори сега не се обърна. Тя се загледа в отпуснатите му рамене.

— Е, приятен полет — подхвърли засмяно Дженифър.

Адам Уолкот с мъка скриваше разочарованието си.

— Искате да кажете, че не можем да направим нищо? Абсолютно нищо?

— Не разполагаме с необходимите доказателства — Лейша се надигна от креслото, заобиколи бюрото и седна на дивана срещу него. — Докторе, трябва да сте наясно, че в съда електронните документи все още не се признават за улика. Винаги е било така, още от самото им появяване. Значение имат само твърдите носители на информация.

Уолкот не изглеждаше впечатлен от поясненията й.

— Но, госпожице Камдън…

— Доктор Уолкот, все ми се струва, че подминаваме най-важното. Та нали откритието е в главата ви. Този, който е откраднал документите ви, разполага само с девет десети от него, защото финалната част е у вас. Нали така ми казахте, ако не греша?

— Да.

— Ами напишете го. Още сега. Тук.

— Сега? — погледна я той изненадано. — Защо?

— Доктор Уолкот — произнесе бавно Лейша, — значението на вашето откритие е неоценимо. В материален аспект, стойността му може да надхвърля милиарди, които вие ще трябва да поделите със „Семплайс“. Готова съм да ви помогна за неговата реализация…

— О, божичко — въздъхна Уолкот. Лейша млъкна и го погледна. Ръката му потрепваше върху гладката повърхност на бюрото.

— Трябва да разберете, че там, където има много пари, винаги се навъртат и крадци. Но едва ли е нужно точно аз да ви го казвам. Вече го изпитахте на гърба си. А и сам признахте, че не сте патентовали откритието си, за да не може директорът Лий да узнае за него. Така ли е?

— Да.

— Чудесно. Тогава си давате сметка, че хора, готови да откраднат милиарди, не биха се поколебали да ви… да ви…

Не можа да довърши изречението. Стомахът й се сви и тя неволно го притисна с ръце. Тя е на петнайсет, отива за първи път на среща с друг не спящ… Ричард, който я държи в обятията си…

— Да ни премахнат, нали? — наруши тишината Уолкот. — Мен и Тими. Дори и да не получат последната част от изследването.

— Трябва да го напишете — произнесе пресипнало Лейша. — Сега. Тук.

Предостави му компютър, който не беше вързан към мрежата, и самостоятелна стая. Свърши само за двайсет и пет минути, което я учуди. Всъщност, колко е необходимо за малко формули и най-общи указания между тях? Може би очакваше да се забави повече, защото е спящ?

Направи осем копия на документа с помощта на малката копирна машина в офиса си. Остави му едно от копията и побърза да поясни:

— Другите ще бъдат разпределени в различни банкови сейфове. Съветвам ви да разкажете на колкото се може повече хора за копията. Аз ще направя същото. Освен това, ще се наложи да осведомите вашия любим директор за откритието и да предприемете необходимите постъпки за неговото патентоване и легализиране. Хубаво е да повикате и мен, докато разговаряте с него. Нека разбере, че нещата са сериозни.

— Добре — склони Уолкот. — Госпожице Камдън, вие бяхте искрена с мен… аз също ще се постарая да бъде искрен…

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Истината е… че това, което написах преди малко…

— Да?

— Ами… не всичко е там. Пропуснах последната част. Същата, която не са получили и крадците.

Предпазлив — повече, отколкото очакваше. Но така е по-добре, реши Лейша. Макар да проявява недоверие дори към собствения си адвокат.

Уолкот зяпаше през прозореца, за да избегне погледа й.

— Одеве споменахте, че не знаете кой е откраднал първия екземпляр. Но беше казано твърде много, за да бъде използвано. Или да не бъде. А вие сте… неспяща.

— Разбирам. Все пак, докторе, за ваше собствено спокойствие, ще ви помоля да нанесете и последната част. Ако не тук, то някъде другаде — където сметнете за достатъчно безопасно. И пак повтарям — съобщете на колкото се може повече хора.