Щат Джорджия, където някои сексуални действия между възрастни все още се преследваха от закона, обяви интимния контакт между спящи и неспящи за сексуално извращение, сродно със содомията.

Кевин Бейкър бе създал програма, която преглеждаше с висока скорост мрежата и отделяше всички съобщения от подобен характер. След това ги систематизираше и категоризираше и ги предоставяше за ползване от групата. След като изчете всичко, Лейша се свърза с Кевин.

— Не можеш ли да създадеш паралелна програма, която да събира изявленията в наша защита. Така получаваме твърде изкривена картина.

— Права си — призна Кевин. — Ще се постарая.

От всичко най-силно я потискаха историите за неспящи деца — обиди в училище, нападения от съседски деца, смущение и негодувание на родители, които са искали даровито дете, но не и такова, което да ги надживее с петстотин години. Училищният съвет в Колд Ривър, Айова, гласува изключването на всички неспящи от училището, оправдавайки се, че „твърде бързото запаметяване създавало чувство за непълноценност при другите и нарушавало учебния процес“. Същевременно откри подписка за събиране на средства, за да могат изключените да се обучават от частни учители в домашни условия. Никой не дари и цент. Лейша започна да прекарва цялото си свободно време в мрежата, разговаряше с децата през нощта, когато ги оставяха на мира и се стараеше да замества липсващото обучение. Почти не й оставаше време да се готви за изпити, а юли наближаваше.

Стела Бевингтън неочаквано спря да използва своя модем. Междувременно Кевин задейства втората програма, където се систематизираха статии призоваващи за справедливо отношение към неспящите. Вече имаше няколко училищни програми, предназначени за надарени деца и неспящи, като целта им бе максимално бързо развитие на талантите им. Едва на двайсет и една, Даниел дю Черни, неспящ, бе избран за член на градския съвет в Рив Бю. Престижна фирма за медицински изследвания, „Халей хол“, даде широка гласност на постиженията в областта на клетъчната физика, постигнати от неспящия й служител Кристофър Амрен.

Дора Кралк, неспяща от Далас, отворила писмото, адресирано до нея и то избухнало, откъсвайки ръката й.

Лейша и Ричард седяха втренчени в писмата върху полираната масичка. Пликове от плътна, дебела хартия, боядисана в кафяво. Нямаше обратен адрес. Преди час Ричард позвъни на Лиз Бишъп, неспяща, студентка по криминалистика в Мичиган. Лиз предложи да пристигне със следващия самолет и да огледа писмата, но после се съгласи да им обясни по телефона как се прави това. Ричард и Лейша последваха инструкциите й, като за момента на предполагаемото дистанционно взривяване използваха мазето на къщата. Нищо не избухна. От плика изпадна лист хартия, на който пишеше:

— Не зная дали да плача, или да се смея — каза Лейша. — Загубихме толкова време, купихме инструменти, треперехме да не избухне нещо…

— Аз поне нямам друга работа — отбеляза мрачно Ричард. Откакто бяха започнали антинеспящите вълнения, фирмата го бе освободила от поста консултант, за да не предизвиква излишни емоции у другите служещи.

Интерфейсът на груповата мрежа, с която Лейша все още поддържаше постоянна връзка, мигаше в тревожно червено. Тя включи директната връзка. Обаждаше се Тони Индивино.

— Лейша? Нуждая се от помощта ти на правист. Опитват се да ни отнемат Убежището. Моля те, ела веднага.

Мястото наподобяваше зейнали кафяви рани в подпухналата пролетна почва. Намираше се в Аледжините — невисоки, обрасли с борове, планини в южната част на щата Ню Йорк. Асфалтиран път тръгваше от най-близкия град, Конеуанго, нагоре в планината. Сградите бяха ниски, едноетажни, солидно строени и с разнообразни фасади. Мрачна и навъсена, Дженифър Шарифи посрещна Лейша и Ричард. Не беше се променила особено през шестте години, освен че косата й бе разчорлена и имаше сенки под очите.

— Тони иска да говори с вас, но първо каза да ви разведа наоколо.

— Какво се е случило? — попита Лейша.

— По-късно. Първо разгледайте Убежището. Лейша, Тони страшно държи на мнението ти и настоя да видиш всичко.

Лейша остана впечатлена от организацията, която позволяваше всички да живеят заедно, ползвайки общи блага и едновременно да имат личен живот. Имаше гимнастически салон, малка болница, детски дом, училище и ферма за интензивно отглеждане на култури.

— Не сме напълно отрязани от света. Повечето от храните ще идват отвън. Това е за всеки случай — обясни Дженифър.

Две неща предизвикаха възхищението й — великолепната Я-енергостанция и планирането на човешките ресурси. Във второто Тони бе надминал себе си. Бе успял да привлече неспящи от практически всички специалности, така че едновременно да се справят с вътрешните проблеми и с тези, които ще им поднесе светът.

Убежището бе заградено от защитен периметър, но по такъв начин, че да не пострадат нарушителите — които и да са те. На половин миля навътре от табелите имаше силово поле, захранвано с Я-енергия, предизвикващо лек електрически шок, но само от външната страна. За движещи се метални обекти съществуваше друга система за проследяване и предупреждение. Цялата площ на Убежището не надхвърляше 150 квадратни мили. „Сто и петдесет! — учуди се Лейша. — Та някои области са много по-малки.“

— Естествено нямаме готовност за въздушна атака или за отблъскване на армейски подразделения — продължаваше Дженифър. — Но и не очакваме подобни затруднения.

Лейша бе обезпокоена от плановете за засилване на отбраната.

— Ако не съумеем да се интегрираме със света… Свободната търговия означава свобода на движението.

— Само ако свободата означава свободни умове — отвърна Дженифър. — Лейша, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — вдигна глава Лейша, обезпокоена от промяната в тона й.

— Тони не е тук.

— А къде?

— В един затвор в Конеуанго. Прибраха го тази сутрин — за отвличането на Тими Де Марцо.

Всичко пред погледа й се разлюля.

— ФБР?

— Да.

— Как… как са узнали?

— Някакъв агент най-сетне разкрил случая. Още не са ни информирали подробно. Лейша, Тони има нужда от адвокат. Бил Тейн вече се съгласи, но Тони настоява да си ти.

— Дженифър, та аз още не съм си взела изпитите!

— Каза, че ще чака. Междувременно Бил ще изпълнява временно твоята роля. Ще се справиш ли с изпитите?

— Разбира се. Но вече си уредих работа при Морхауз, Кенеди и Андерсън в Ню Йорк… — тя млъкна. Ричард я гледаше мрачно, а Дженифър — преценяващо. — Той признава ли се за виновен.

— Да. Поради… как се казва? Извънредни обстоятелства.

Лейша кимна. Боеше се Тони да не упорства за доказване на невинност, тогава щеше да е изключително трудно. Умът й вече прехвърляше всичко, което може да й потрябва — закони, сходни съдебни случаи, прецеденти… Биха могли да използват Клемънс срещу Вой…

— Бил е в затвора. Ще ме закараш ли там? — попита Дженифър и въпросът й прозвуча като предизвикателство.

— Да — кимна Лейша.

Но когато стигнаха затвора в Конеуанго, не им позволиха да се видят с Тони. Обясниха им, че Лейша все още нямала адвокатски права, а що се отнася до Уилям Тейн, той можел да се вижда колкото си иска с Тони. Ричард и Лейша откараха взетата под наем кола до летището, където имаха полет до Бостън. По пътя Ричард й съобщи, че ще се разделят. Възнамерявал да се премести в Убежището, за да помогне с изграждането и планирането.

Седмица по-късно й позвъни Сюзън Мелинг за една статия в „Таймз“. Беше първият положителен знак след дълги месеци на студено мълчание. Статията беше чудесен анализ на всички слабости, от които Америка не бе успяла да се отърве през вековете — дискриминацията към инакомислещите, и най-вече, към новото поколение неспящи, които, според автора, можели да им донесат само полза и просперитет. Беше чудесно написана, със спокоен, но завладяващ тон и Лейша я хареса.