Естествено не пропуснаха да заложат в системата няколко надпрограми. След това се прибраха по стаите си, където според мониторите всички бяха прекарали по няколко безгрижни часа в игри на компютъра.

Откритието им не даваше покой на Мири дни наред. Беше се върнала към една стара разработка, опит да се потисне, поне на периферно ниво, свръхвисоката нервна възбудимост при децата от нейното поколение — само колкото да се овладее треперенето и заекването. Ала мисълта за баща й не й излизаше от главата. Виждаше го как притиска Гил към гърдите си, но знаеше, че обича и нея. Освен това бе достатъчно прозорлив, за да забележи, че всички свръхове се обособяват в свое малко общество и въпреки това си затваряше очите… защо? Но и какво би могъл да направи всъщност?

А дали въобще искаше да направи нещо?

Хаотичните й мисли започнаха да се протягат една към друга, формирайки с невероятна скорост нови асоциативни връзки: вярност — предателство — самосъхранение — солидарност — родители и деца.

От унеса я пробуди сигналът на интеркома. На екрана се появи лицето на Джоан.

— Мири, ако си там, би ли включила изображението?

Мири не отговори. Джоан й бе донесла новината за смъртта на Тони. Джоан беше нормална. Каква е в действителност — приятел или враг? Категории, които нямаха предишната стойност.

— Или те няма, или не желаеш да говориш с мен — продължи Джоан. Станала вече на седемнайсет години и се бе разхубавила. Имаше решителна брадичка и дълбоки, виолетови очи. — Твоя работа. Знам, че още скърбиш за… Тони. Но ако ме чуваш, исках само да ти кажа да включиш на двайсет и втори американски канал. Веднага. Има един… артист, когото обичам да гледам. Помага ми да преодолея трудностите. Надявам се и на теб да ти помогне. Само, моля те, не го включвай на запис. И внимавай да не те следят — сигурна съм, че знаеш как се прави.

Това, последното, не беше ли намек, че и Джоан е помагала в създаването на маскировъчната програма? Но защо и е да се обажда и да й говори за някакъв „артист“? Какво общо може да има той с проблемите им?

Нищо, що се отнася до Мири.

Тя вдигна микро пипетата, с която работеше, и се наведе над ваните с образци. Ръцете й трепереха твърде силно, едва успяваше да пъхне мундщука в отворите. На няколко пъти не улучи и скъпоценни микроскопични капчици опръскаха съседните проби. Накрая се отказа и захвърли пипетата. Отпусна се на стола и зарови лицето си в шепи. Отново я завладя мъка. Когато най-лошото премина, се надигна и включи холовизора. На двайсет и втора.

В началото нямаше нищо. Само черно петно пред проектора. Тъкмо си помисли, че е сбъркала, когато сцената се озари от светлина. Мъж, седнал във фотьойл и не по-висок от осем сантиметра в своето холоизображение, рецитираше с мелодичен глас:

Какво? Стихове, поезия, сътворена от някакъв просяк? Нима Джоан й бе позвънила за да й предложи да гледа това!

Мъжът говореше, а зад гърба му изникнаха образи. Първо бяха неясни, а после бързо се променяха, следвайки някаква предварително заложена логика. И сякаш повлияни от тяхното движение, в мислите й се формираха връзки, но различни от тези, които познаваше от досегашния си опит.

Мири осъзна, че фотьойлът на мъжа всъщност е инвалидна количка с вградени в нея различни устройства. Сигурно беше болен или имаше вродена деформация. Думите му излъчваха странно спокойствие, но връзките — връзките които създаваха, бяха наистина чудни. Светът около нея изгуби резките си очертания, реалността отстъпи назад, изчезна дори образът на мъжа и остана само тя — Мири, Миранда Серена Шарифи.

Носеше се надолу в някаква бездна, а тялото й бе изгубило тежестта си. Докато се спускаше, виждаше стаи и във всяка от тях седеше по една Миранда, но другите бяха прозрачни и безплътни. Не, това не бяха Миранди, а някакво чудовище с много глави. В ръката й се появи меч, тя замахна и започна да сече главите. Удряше и удряше, а когато стигна до последната, замръзна.

Беше на Тони. Но вместо да изчезне като другите, от нея израсна тяло. Не беше неговото, а тялото на Дейвид Арансон — генномодифицираният красавец, когото бе опитала да съблазни преди три години.

— Знаех си — прошепна тя. — Винаги съм те желала.

Тони/Дейвид започна да я разсъблича. Положи я на невидимата плоскост, разтвори бедрата й и проникна в нея.

Светът над главите им изригна във фойерверк от нови връзки.

— Не, почакай — викна тя. — Това не са правилните връзки.

Опитваше се да се съсредоточи, дори забеляза противоречие на няколко места.

— Няма значение! — успокои я Тони и продължи да я милва. — Никога не е имало.

Тя се засмя, притисна го към себе си и… се пробуди.

Мири се огледа ужасено. Пред погледа й изплува лабораторията. Тони беше изчезнал… Всичко е било само сън.

— Н-н-не — изстена тя. Как е могла да заспи? ТЯ? Сънищата бяха за спящите, не за нея.

Холовизорът беше тъмен. Мъжът също бе изчезнал.

Очертанията, образите зад гърба му. Те са пробудили ответни сигнали в мозъка й, накарали са я да потъне в унес под въздействието на други центрове, извън мозъчната кора. Но усещането за вътрешен мир, за радост и пълно единение с Тони произтичаха от кората. Непознатият от холовизора я бе „хипнотизирал“ със странните танцуващи очертания, с тъжните си строфи, отвеждайки я във въображаем свят…

„Дрю Арлен“ — обяви гласът на диктора от холовизора. — „Драги зрители, представихме ви изпълнение в нова артистична форма, която авторът определя като «просветляващ сън» и за която напоследък все повече се говори. За всички, които биха желали да си закупят записа, повтарям адреса…“

Мири се пресегна и изключи холовизора. Образът застина и сетне бавно се разпадна във въздуха.

Тя отпусна брадичка на свитите си колене. Току-що бе сънувала. Тя, Миранда Шарифи, неспяща и свръхинтелигентна. Образът на Тони все още стоеше пред нея, усещаше допира на ръцете му и горещите ласки по тялото си. Спомняше си странните асоциации, които я отвеждаха на непознати места.

Мири се изправи, загледана в тъмния проектор на холовизора.

Просветляващ сън.

Сега вече знаеше как да завърши опитите. Умът й сам бе открил решението по време на странното състояние, в което бе изпаднала.

Наистина ли бе спала?

Тя изтича при компютъра и включи всички търсещи програми, легални и нелегални, официални и създадени от нейните съмишленици — на всички постави една и съща задача.

Да намерят Дрю Арлен.

После ще измисли как да се добере до него.

Лабораторията на Раул изглеждаше тясна за всички просяци, събрали се в нея. Присъстващите разговаряха приглушено, избягваха да се гледат в очите и почти всички носеха маски — мода, възникнала от известно време.

Маската на Мири бе съвсем обикновена, без никакви допълнителни украшения.

— Яд-дрени п-протеини…

— … от-крих нов п-пояс…

— … с-сс д-ва к-к-килограма по-т-т-тежък…

— Я замълчете малко — обади се Мири — Искам да ви покажа нещо.

Всички замръзнаха от изненада. Мири отметна косата си и свали с нетрепваща ръка маската от лицето си, неразкривявано от каквато и да било конвулсивна гримаса.

— Ах-ъ-ъ-ъ … — възкликна някой.

— Открих кода за овладяване на периферните стимулации — обясни Мири. — Ензимът е лесен за синтезиране, няма никакви странични ефекти и се въвежда чрез подкожна инжекция.

Тя нави ръкава си и им показа малката подутина на предмишницата.

— К-к-к-казвай ф-ф-формулата! — извика Раул.

Мири извика страницата с окончателните формули върху екрана на компютъра. Раул се залепи за него.