Дженифър Шарифи стоеше на прага.

— Миранда!

Мири заобиколи леглото и застана между баба си и Тони. Вървеше бавно, с решителна крачка, без да откъсва очи от лицето на Дженифър.

— Миранда. Той се измъчва от болка.

— Ж-животът е болка. Т-трудна н-необходимост. Т-ти си ме уч-чила на то-това.

— Той няма да се оправи.

— От-ткъде знаеш? Има в-време!

— Знаем със сигурност. — Дженифър пристъпи в стаята. — Да не мислиш, че не страдам като теб? Та той ми е внук! Освен това е свръх, един от безценно малкото, които засега имаме и които до няколко десетилетия ще променят облика на света — същият този свят, който се задъхва от недостиг на ресурси. Вие ще ни дадете сила да напуснем тази система и да колонизираме други светове. Някъде, където най-сетне ще бъдем в безопасност. Ти и Тони сте ни нужни заради звездите, при които ще ни отведете… нужен ни е всеки от вас! Продължаваш ли да мислиш, че не скърбя за него?

— Ак-ко уб-биете Т-тони… — и този път устните й не се подчиниха. Не можеше да ги каже — най-важните думи не искаха да излязат навън.

Никой няма право да налага волята си на силните и продуктивните само защото е слаб и безпомощен — произнесе отчетливо Дженифър. — Ако поставим висока цена на слабостта, тогава способността да творим няма да струва и пукната пара.

Мири се хвърли върху баба си. Целеше се в очите й, извила нокти, и сви коляно, за да го забие в корема на Дженифър. Шарифи извика и се строполи на пода. Мири я натисна с тялото си и се опита да сключи ръце около шията й. Други ръце я сграбчиха и я отделиха от Дженифър. Мири се съпротивляваше и крещеше — трябваше да крещи, за да я чуе Тони и да разбере какво става, да го накара да се събуди…

После пред очите й се спусна пелена.

Три дни я държаха упоена. Когато накрая се събуди, баща й седеше до леглото й, стиснал длани между коленете си. Раменете му бяха все така отпуснати. Каза й, че Тони е умрял от раните си. Мири втренчи поглед в лицето му, без да промълви. После се обърна и се загледа в стената.

Когато я пуснаха, отиде в лабораторията и се заключи. Два дни не позволи на никой да влезе, отказа и да яде.

На няколко пъти майка й опита да се свърже с нея, но Мири просто изключваше екрана и след поредния отказ майка й спря да звъни. Не желаеше нищо да чуе. Не отговаряше и на запитванията.

Дженифър въобще не я потърси.

Седеше в ъгъла на малката лаборатория, обгърнала свитите си колене и усещаше как в нея се надигат вълни на неистов гняв, толкова силен, че не оставяше никакво място за уплаха. Нито за размисъл.

Единственото, което имаше значение, бе смъртта на Тони.

Убийството на Тони!

На третия ден компютърът бе задействан от нова програма.

— М-М-Мири — повика я от екрана гласът на Кристина Деметриос. — П-пусни ме. Аз също об-бичах Т-Тони!

Мири допълзя до вратата, на която Тони бе инсталирал сложна ключалка с автономно Я-захранване. Едва сега си даде сметка колко е отпаднала. Отвори я и в лабораторията влетя Кристина с голяма прозрачна купа в ръка. Вътре имаше топла, димяща супа. Зад нея стояха Никос Деметриос, Алън Шефилд, Сара Черели, Джонатан Маркоуиц, Марк Мейер, Даян Кларк и още двайсетина други. Цялата група „свръх неспящи“ се бе събрала в коридора пред лабораторията. Сгърчени, нервно трепкащи лица, конвулсивно свиващи се крайници, сълзи, разчорлени коси.

— Н-н-н-на-правили са г-го, защото е б-бил един от н-нас — рече Никос.

Мири бавно завъртя глава и го погледна.

— Т-Т-Тони б-б-беше… — Тя не можа да продължи. Никос изтича при компютъра на Мири, извика програмата на Тони за проникване в медицинската мрежа на Убежището и й посочи с трепкащ пръст протокола. Всичко беше написано черно на бяло. Смъртта на Тони нямаше нищо общо с тази на Табита Серенски. Основното различие се състоеше в това, че мозъчната кора на Табита е била напълно разрушена, докато — съдейки по цял комплекс изследвания, както и според резултатите от аутопсията — мозъкът на Тони продължавал да функционира, показвайки само неопределена степен на потиснатост и объркване. В едно нямаше съмнение — мозъчният ствол действително е бил разрушен, най-вече в тази част, където се контролира отделянето на модифицираните ензими. Дали Тони щеше някой ден да бъде пак същият, това никой не можеше да каже със сигурност, нито до каква степен ще се възстановят уврежданията на нервната тъкан. Но без никакво съмнение в бъдещото си съществуване щеше да му се налага да прекарва поне няколко часа от деня в сън.

Мири вече виждаше накъде бие Никос. Следвайки своя кратък, вертикален ход, асоциациите я отведоха право там, където се криеше единственото възможно обяснение: „Нормалните смятат, че ние — «свръх неспящите» — представляваме ново общество, създадено за да служи на техните интереси. Може би все още не го осъзнават, но по-важното е, че вече действат по този начин“.

Мири плъзна поглед по лицата им. Всички бяха разбрали. Вече не бяха деца, тези единайсетгодишни създания, със странни, непонятни за „нормалните“, скокообразни методи на разсъждение, до които техните предци са можели да прибягват само за кратко — в мигове на върховна опасност. Тези свръхнеспящи бяха потомци на нормалните само в най-общия биологичен смисъл.

— М-М-Мири, трябва да ядеш — произнесе тихо Кристина.

— Н-не б-бива д-д-да им п-п-позволяваме да го напр-ав-вят отново — произнесе Никос. — Н-ние не сме като т-тях. Ние в-вече сме д-друго общество и т-т-т-трябва да д-държим един на д-друг.

Мири кимна.

— Д-да се защитаваме. П-правилно. Н-но и да п-привле-чем на н-наша страна и тези от т-тях, които м-мислят като нас.

— С-Сам С-мит — каза Даян Кларк.

— И Д-Джоан Лук-кас — добави Сара Черели.

Мири неволно трепна. Как е могла да бъде толкова сляпа по отношение на Джоан? Как бе пропуснала да види в нея това, което бяха забелязали другите?

— Т-трябва ни им-ме — рече Даяна. — Д-да з-знаем к-кои сме.

Мири тръсна глава. Име? Разбира се. Вече го знаеше.

— П-просяците — каза тя.

— Нямам друг избор — въздъхна Дженифър. — Разбери ме, просто нямам.

— Не, имаш — възрази Уил. — Тя е твърде млада, за да бъде член на Съвета, Джени. Мири все още не може да се владее, нито да насочва таланта си в правилна посока. Някой ден ще успее. След няколко години пак ще я върнеш в Съвета. Просто сбърка в преценката си, скъпа. Нищо повече.

— Но тя дори не иска да говори с мен!

— Джени… дай й още малко време. Току-що преживя ужасен шок покрай смъртта на брат си. Не помниш ли каква си била и ти на шестнайсет?

Дженифър му хвърли пронизващ поглед.

— Мири не е като нас.

— Вярно, но пък…

— И не става дума само за Мири. Рики също отказва да разговаря с мен.

Уил остави чашата си върху масата.

— Рики винаги е бил малко нестабилен за неспящ. Душевно слаб. Също като баща си.

— И двамата трябваше отдавна да се научат на най-важния урок — първостепенна задача на всяко общество е да защитава своите закони и култура. Няма ли воля за подобно нещо, тогава това е само сбирщина от индивиди, неспособни да живеят съвместно. Убежището е длъжно да се защитава… особено сега.

— Особено сега — съгласи се Уил. — Джени, дай й малко време. Тя е твоя внучка в края на краищата.

— А Рики е мой син. — Тя се изправи, без да поглежда съпруга си. — Уил?

— Да?

— Нареди да поставят под наблюдение лабораторията на Рики и Миранда.

— Не можем. Знаеш, че всички „свръхове“ се занимават и с въпросите на сигурността. Така и не успяхме да разшифроваме нито един от кодовете на Тони.

— Тогава накарай да преместят Мири в друга лаборатория. Или в друга сграда. Някъде, където можем да я държим под око.

— Добре, скъпа, но разбери, това е само детска реакция на скръбта от загубата. Тя е брилянтно момиче. Скоро ще се съвземе.

— Знам, че ще се съвземе — кимна Дженифър. — Премести я още днес.