Уил Сандалейрос написа подробен доклад и го представи на Дженифър. Докато го слушаше, очите й светеха ядно.

— Време е, Джени — приключи той. — От 1 януари започваме.

Тя кимна. Сетне погледна към холограмата на Тони Индивино, която присъстваше неизменно в кабинета й.

Мири още не можеше да престана да мисли за смъртта на Табита Серенски. Каквото и да правеше, с когото и да разговаряше, мъртвата жена неизменно изникваше сред странните и следващи някаква своя желязна логика асоциативни връзки в ума й.

Знаеше точно как е станало. Табита се бе задушила от прекомерно голяма доза наркотичен аналгетик, който е потиснал центъра на дишането й.

Спомни си, че тогава, при гласуването, не беше сама. Още петима бяха на нейното мнение. И все пак, струваше й се, че те бяха гласували по съвсем различни причини от нейните. Както и да е, Табита вече е мъртва и никой не може да я върне — дори свръх напредналите биоинженерни технологии на неспящите.

Мири надникна през широкия панорамен прозорец към покритите с прозрачни куполи полета под нея, разчертани от правите линии на снабдителните пътища. Огряно от мека, ултравиолетова светлина, Убежището й се стори по-красиво от всякога. Облаци закриваха далечния му край, където метеорологичната служба бе програмирала дъждовен период.

Убежище — (подслон, приют, остров — църква — закон — защита на личността и собствеността — баланс между правата на индивида и обществените задължения — болка — бунт — Ганди — самотен кръстоносец в море от беззаконност…). Всичко това бе Убежището. Нейното общество. Защо тогава я бе завладяло чувството, че смъртта на Табита я е захвърлила на място, където ти отказват дори правото на защита, когато пострадаш по прищявка на злата съдба. (Строга католическа катедрала, но с кръв по каменния под…)

Липсваше нещо много важно.

Но какво?

В края на октомври Алиса получи сърдечен удар. Беше на осемдесет и три. След като я изписаха, Лейша я взе при себе си и не се отделяше от леглото й денем и нощем. Даваше си сметка, че Алиса няма да изкара дълго. През повечето време сестра й спеше, а когато се събуждаше, имаше безкрайно изтощен вид, но въпреки това я даряваше с бледа усмивка. Беше унесена заради лекарствата, с които я тъпчеха. Понякога бълнуваше, спомняше си баща им или бърбореше нещо неразбрано.

Събуди се едва на третия ден, огледа се с помътнял поглед и въздъхна:

— Жива съм. И този път прескочих трапа! Няма да умра!

Дори се опита да стане, но веднага се отпусна изтощена на възглавницата.

Изправен до Лейша, Джордан извърна навлажнените си очи към прозореца.

Последния път, когато Алиса дойде в съзнание, вече я тресеше. Погледна Джордан, а после Лейша.

— Грижи се за него…

— Да, Алиса, аз…

Но сестра й вече бе склопила очи със застинало в усмивка лице.

По-късно същия ден, докато Стела и дъщерите звъняха на федералната служба и уговаряха частно погребение, Лейша се прибра в стаята си, съблече се и застана пред огледалото. Кожата й бе розова и изпъната, гърдите й, макар леко увиснали от продължителното въздействие на земната гравитация, бяха все така пълни и сочни. Косата й все още бе руса и блестяща — точно каквато я бе поръчал някога Роджър Камдън — И се спускаше около лицето й на меки къдрици. Само дето се чувстваше стара и уморена. Дали бе защото току-що нейната сестра — близначка бе умряла от старост?

Почивай в мир, Алиса.

Лейша навлече роклята, обърна гръб на огледалото и излезе да помогне на Стела с формалностите.

Мири се наведе разгневена над компютъра. Нямаше никакво съмнение в резултатите: синтетичният неврохимичен модел функционираше по-лошо от предишния. Дори от предишните два. От последните десет. Лабораторните мишки, с опрени в главите им мозъчни датчици, стояха объркани от това, което трябваше да е решение на експеримента, поставен от Мири. Най-малката от трите се предаде, легна и заспа.

— С-страхотно — промърмори Мири. Какво въобще я накара да си помисли, че от нея ще излезе биохимик? — Ч-чу-десно. П-пълен п-провал.

Асоциативни връзки за генетични кодове, фенотипове, ензими и рецепторни точки се срещаха и разминаваха в мислите й. Напразно, всичко беше напразно. Тя удари с юмрук по масата и калибриращият прибор тупна на пода. Ето че сега и той бе за калибровка.

— Мири!

Джоан Лукас стоеше на прага със сгърчено от тревога лице. Двете с Мири не си бяха продумвали от години.

— Мири…

— К-какво има, Джоан?

— Става дума за Тони. Трябва да дойдеш веднага. Той… — лицето й се сгърчи още повече. Мири почувства, как кръвта й се оттегля от тялото.

— К-какво за Тони?

— Падна. От игралната площадка. О, Мири, трябва да дойдеш…

От игралната площадка. От оста на орбиталната станция… не, това е невъзможно. Площадката е затворена… ако все пак някой падне от такава височина, няма да остане и помен…

— По-точно от асансьора. От външната му страна. Нали знаеш тая тъпа момчешка игра — кой ще посмее да се вози от външната страна на асансьора. Минават по скелето и скачат през аварийната шахта…

Мири не я знаеше. Тони не й бе казвал. Не можеше нито да помръдне, нито да мисли. Гледаше с безсмислен поглед стичащите се по лицето на Джоан сълзи. Една от мишките зад гърба й изписука тихичко.

— Побързай! — извика Джоан, плачейки — Той е още жив!

Когато дотичаха, медицинският екип вече бе заобиколил сгърченото тяло. Работеха с мрачни физиономии, превързаха натрошените му крака, поставиха лонгета на рамото и внимателно го качиха в линейката. Мири се настани отпред и не проговори през целия път до болницата.

Едва пристигнали и дотича майка им.

— Къде е той? — бяха първите думи на Хермион и Мири за първи път забеляза колко много си приличаха с Тони. Имаше лицето на Тони. Усмивката на Тони.

Дори гласа на Тони.

Мозъчното сканиране показа масивно увреждане. Но съзнанието, като по чудо, бе оцеляло. Лекарствата, които потискаха болката, бяха потиснали и онова, което го правеше Тони, но Мири знаеше, че все още съществува — някъде там. Остана до леглото му часове наред. Тялото й беше като изтръпнало, разни хора влизаха и й говореха, но тя мълчеше.

Накрая един от лекарите постави стол до нея, седна и я хвана за ръката.

— Миранда.

Клепачите на Тони трепнаха и тя се втренчи в него.

— Миранда. Чуй ме. — Той задържа брадичката й и бавно я завъртя към него. — Мозъкът му е засегнат отвъд всякаква възможност за регенерация. Няма никаква надежда за Тони. Досега не бяхме срещали подобен тип увреждане.

— Д-дори в м-мозъка на Т-табита С-селенски? — попита тя с нескрита горчивина.

— Не. При нея беше различно. Изследванията показват, че мозъкът на Тони функционира, при това е много възбуден. Брат ти е жив, но е получил крайно тежко, необратимо увреждане на мозъчния ствол и свързаните с него структури. Миранда, ти знаеш какво означава това, разбрах, че изследванията ти са в същата сфера, нека ти покажа…

— Не жжелая да ги в-виждам!

— Трябва, Мири. Шарифи, поговори с дъщеря си.

Баща й се приведе към нея. Не беше забелязала кога е дошъл.

— Мири…

— Н-не го п-прави! Н-недей, т-тате! Т-това е Т-тони!

Рик Келер не се престори, че не разбира какво има предвид. Не се стараеше дори да си придава вид на човек, който се държи в ръце. Той погледна натрошеното тяло на сина си, обърна се и излезе бавно с отпуснати рамене.

— В-вън! — изкрещя Мири на доктора и майка й направи умолителен жест. Хермион постоя още малко и също излезе.

Мири остана сама с Тони.

— Н-не — прошепна тя. Ръката й стискаше неговата конвулсивно. — Н-няма да им п-позволя… — устните й отказваха да произнесат онези думи.

„Няма да им позволя. Ще се боря с тях с всичко, с което мога. Силна съм колкото тях, но съм по-умна, защото съм свръх. Аз съм от новото поколение и ще се боря за теб. Няма да им позволя, не могат да ми попречат да те защитавам — никой не може да ми попречи…“