Добре де, ако трябва да съм честен, „ние“ не скочихме. Скочи Джей и тъй като ме държеше здраво за анорака, аз нямах голям избор. Оттеглих се от сцената по-скоро в духа на тримата глупаци, отколкото на Ерол Флин. Вероятно щях да си счупя врата, като се приземим.

Само че не се приземихме.

Нямаше място за приземяване. Просто продължихме да падаме. Погледнах надолу и видях как звездите блестят през редките мъглици под нас. Вляво избухнаха зелени фойерверки, които ни изтласкаха настрани и ни преобърнаха, но бяха твърде далеч, за да ни наранят. Над нас корабът бързо се смали до размера на капачка от бутилка и после изчезна в мрака отгоре. А аз и Джей фучахме през мрака надолу.

Нали се сещате как парашутистите се превъзнасят, че свободното падане било като летене? Лъжат. Усеща си се като падане. Вятърът свири покрай ушите ти, нахлува в устата и носа ти и нямаш ни най-малкото съмнение, че падаш към смъртта си. Има си причина да се казва „терминална скорост“.

Това не беше скок с парашут, не се намирахме близо до Земята или до някоя друга планета, доколкото виждах, но определено падахме надолу, надолу, надолу… Падахме от поне пет минути, когато Джей най-накрая ме сграбчи за раменете и ме извъртя така, че ухото ми да се озове до устата му. Изкрещя нещо, ала въпреки че устните му бяха на два-три сантиметра от ухото ми, не можах да го разбера.

— Какво? — отвърнах му с крясък.

Той ме притегли още по-близо и извика:

— Под нас има портал! Броди!

За пръв и последен път се опитах да ходя във въздуха, когато бях на пет години — щастливо прекрачих ръба на двуметрова стена и усилията ми бяха възнаградени със счупена ключица. Казват, че парен каша духа — и сигурно в това има известна истина, защото оттогава определено никога вече не се опитах да разперя крила.

Досега. Сега всъщност нямах избор.

Джей явно разбра какво си мисля.

— Броди, братле, иначе ще падаме през Абсолютното нищо, докато вятърът не обели плътта от костите ни! Броди! Не с краката, с ума си!

Знаех как да го направя почти толкова, колкото краставата жаба знае как да изквака „Лешникотрошачката“. Но Джей определено бе прав за едно — изглежда наистина нямаше никакъв друг начин да се измъкнем от това положение. Така че си поех дълбоко дъх и се опитах да се съсредоточа.

Не ми помагаше и фактът, че нямах представа върху какво се опитвам да се съсредоточа. Джей ми нареди „Броди!“, но за да го направя, имах нужда от нещо твърдо, по което да вървя. Така че се съсредоточих върху това — краката ми да стъпят на твърда земя.

Отначало нищо не се промени. После забелязах, че пищящият вятър, който ни шибаше, отслабна. В същото време мъглата се сгъсти. Вече не виждах звездите под нас. Появи се и странно сияние, което сякаш идваше от мъглата, която ни заобикаляше.

Сега по-скоро се носехме, отколкото да падаме. Все едно падаш насън, така че и двамата не се изненадахме, когато накрая докоснахме нещо, подобно на облак.

Предполагам, че Джей беше правил и по-странни неща, и затова го яхна съвсем спокойно. Що се отнася до мен, аз просто достигнах точка на насищане, нищо повече. Като се има предвид какво преживях през деня, накрая стигнах до заключението, че всичко това се случва само в главата ми, че някак си съм изпържил компютъра на мозъка си и че вероятно в момента съм увит в ленена риза с катинари, вместо с копчета. Най-вероятно са ме прибрали в санаториума в Руукс Бей, седя си в обезопасена стая и ям обезопасена храна. Доста потискаща перспектива, но имаше и положителна страна — вече нищо не можеше да ме изненада.

Тази мисъл ме успокои за около две минути — после мъглите окончателно се разсеяха и видях къде се намираме.

Бях мярнал това — място? условие на живот? състояние на духа? — когато Джей премина през цепнатината във въздуха, за да се срещне с мен. Сега беше същото, само че този път двамата се намирахме насред него.

— Браво, Джоуи! — каза Джей. — Докара ни тук. Справи се!

Аз зяпах и се оглеждах бавно. Имаше много за гледане.

Вече не бяхме на облак. Стоях на пурпурна пътека, която се извиваше, без никаква очевидна основа, към… безкрайността. Нямаше хоризонт — където и да се намирахме, това място явно нямаше ограничения нямаше никаква линия на хоризонта. Разстоянието просто се губеше в още разстояние. Джей застана до мен върху магентовата лента, която се развиваше в същата обща посока — понякога минаваше под, а понякога — над моята пътека. Цветовете бяха ярки, а и двете пътеки лъщяха като боядисан полиуретан.

Но това не беше всичко. Беше далеч от „всичкото“ с няколко десетични запетаи.

На нивото на очите ми и на около метър разстояние от мен имаше по-голяма от главата ми геометрична форма, която пулсираше и туптеше, като показваше ту пет страни, ту девет, ту шестнайсет. Не бих могъл да ви кажа от какво е направена, също както не бих могъл да ви кажа защо прави това, което прави. Предполагам, че беше направена от жълто, защото бе наситена с този цвят. Докоснах я предпазливо с един пръст. Беше с текстурата на балатум.

Погледнах в друга посока — и едва успях да се наведа, когато някакво въртящо се нещо изсвистя край мен, фучейки хаотично в отдръпвания и лъкатушения из заобикалящия го хаос. Миг по-късно цопна в езерце от нещо, което изглеждаше като живак — само че на цвят бе канелено и висеше под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо лентата, на която стоях аз. Вълничките и капчиците забавиха ход, докато се пръскаха, и накрая замръзнаха на височината на плясъка.

Подобни неща се случваха навсякъде около нас, безспир. Нещо подобно на стилизирана уста се отвори изневиделица недалеч от Джей, прозявайки се все по-широко, докато устните най-накрая се огънаха назад и я погълнаха. Погледнах надолу — хаосът продължаваше под краката ми. Геометрични фигури се търкаляха и падаха, превръщаха се в различни форми или се сливаха една с друга, пулсираха цветове, из въздуха се носеше аромат на мед, терпентин, рози… беше като 3-D смесица между Салвадор Дали, Пикасо и Джексън Полок. С изобилно количество Йеронимус Бош и най-хубавите стари анимационни филмчета на „Уорнър Брадърс“, добавени за вкус.

Осъзнах, че не мога повече да се мисля за луд. Не лежах в болнично легло, потънал във филма, разиграващ се в собственото ми съзнание, докато чаках доктора да пъхне в устата ми омекотена пръчка и да пусне през мозъка ми достатъчно волтове, че да съживи чудовището на Франкенщайн. Не. Това беше истинско! Трябваше да е истинско! Никой — луд или не — не би могъл да си го въобрази.

Не само очите ми бяха претрупани с образи. Наоколо се вихреше неспирна какофония — разни неща крякаха, звъняха камбани, прозяваха се бездни, мляскаха ями… спрях да се опитвам да различа всички звуци, точно както спрях да се опитвам да видя всичко, което се случваше. Щяха да ми трябват очи не само на гърба, но и отгоре на главата и отдолу на подметките.

Ами ароматите! Бях зашеметен от обгарящо наситен полъх на мента, последван от мирис на гореща мед. Повечето изобщо не можех да ги различа. Доста голяма част от гледките, звуците и миризмите бяха синестетични — чувах цветове, виждах вкусове. Старият господин Телфим от нашата улица твърдеше, че е синестетик и непрекъснато разправяше на всеки, който се сбъркаше да го слуша, колко остро мирише небето или как вкусът на пастата е тюркоазен и звучи в до мажор. Сега, най-накрая, разбрах какво е имал предвид.

Осъзнах, че Джей е хванал ръката ми със своята здрава ръка и я разтърсва.

— Джоуи! Слушай, трябва да се движим. Нямаш защитни устройства и без тях няма да издържиш дълго в Промеждутъка.

— В какво?

С неохота откъснах очите си от нещо, което приличаше на много хубаво графично изображение — огромни кули се оформяха и издигаха, само за да се стопят след това в живачни езера и всичко да започне отначало. Джей ме сграбчи и впи металния си поглед в мен.