Литмир - Электронная Библиотека
A
A

На практика си счупих капачката на коляното. Той имаше някаква броня под палтото.

Изскимтях от болка и стиснах коляното си. По-лошото беше, че знаех — зад огледалната маска мръсникът се усмихва.

— Добре ли си? — попита той с онзи полупознат глас. Звучеше повече развеселен, отколкото загрижен.

— Дали съм добре, въпреки че не знам какво става, че изгубих семейството си и че си счупих коляното? — щях да побягна, но за да тичаш, са нужни два крака в добро състояние. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се стегна.

— Две от тези неща са твоя собствена глупава грешка. Надявах се да стигна до теб преди да започнеш да Бродиш, но не бях достатъчно бърз. Успя да задействаш всички сигнални системи в района, прескачайки от равнина в равнина.

Нямах представа за какво говори, не бях излизал в равнината, откакто семейството ни ходи до леля Агата за Великден. Потърках крака си.

— Кой си ти? — казах. — Свали си маската!

Той не го направи.

— Можеш да ме наричаш Джей — каза той и отново протегна ръка, сякаш трябваше да я стисна.

Чудя се дали щях да го направя или не — така и не разбрах. Изведнъж ме ослепи зелена светкавица, замигах объркано и след кратък миг оглушителен гръм приведе и ушите ми в неизправност.

— Бягай! — изкрещя Джей. — Не, не натам! Върни се, откъдето дойде. Ще опитам да ги задържа.

Не побягнах — просто стоях и зяпах.

Появиха се три летящи диска — сребристи и блещукащи, и закръжиха на около три метра над нас. Върху всеки диск, пазейки равновесие като сърфист, яхнал вълна, стоеше по един мъж в сива дреха. Тримата мъже държаха нещо, което приличаше на мрежа с тежести — нещо подобно сигурно имаха рибарите, мина ми през ума, или гладиаторите.

— Джоузеф Харкър! — извика един от гладиаторите с равен, почти безизразен глас. — Съпротивата е непродуктивна! Моля, останете на мястото си! — и размаха мрежата, за да подчертае думите си.

Мрежата изпука и там, където примките се докоснаха, пробягаха сини искри. Щом видях мрежите, разбрах две неща — че са приготвени за мен и че ще ме боли, ако ме хванат.

Джей ме изблъска.

— Бягай!

Този път схванах. Обърнах се и побягнах.

Един от мъжете върху дисковете извика от болка. За миг погледнах назад — мъжът летеше към земята, а дискът се рееше във въздуха над него. Подозирах, че Джей е причината за това.

Другите двама гладиатори висяха във въздуха точно над мен, без да изостават, докато аз тичах. Нямаше нужда да поглеждам нагоре. Виждах сенките им.

Чувствах се като диво животно в документален филм — може би лъв или тигър — преследван от мъже със стрелички с приспивателно. Ясно е, че преследвачите ще свалят животното, ако то продължи да бяга направо. Затова не продължих. Шмугнах се наляво точно когато мрежата се приземи там, където бях. Мрежата перна ръката ми и тя изтръпна. Не си усещах пръстите.

И аз се преместих.

Не бях сигурен нито как, нито какво направих. Изпитах мигновеното усещане за още мъгли и блещукащи светлини, за звън на тръбни камбанки и след това се оказах сам. Мъжете в небето бяха изчезнали — дори тайнственият господин Джей с огледалното лице не се виждаше никъде. Бе спокоен октомврийски следобед, по тротоарите бяха нападали мокри листа и в сънливия Грийнвил не се случваше нищо. Всичко си бе, както обикновено.

Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.

Тръгнах по „Мейпъл роуд“, опитах да овладея дишането си, разтривах изтръпналата си дясна ръка и се опитвах да обмисля случилото се току-що.

Къщата ми вече не беше моята къща. Хората, които живееха там, не бяха моето семейство. Преследваха ме лошите на летящи капаци от шахти, имаше и мъж с брониран чатал и огледално лице.

Какво можех да направя? Да ида в полицията? Да-а бе, помислих си. Разказват им такива истории непрекъснато. Пращат хората, които им ги разказват, в лудницата.

Оставаше само един човек, с когото можех да говоря. Извивката на улицата свърши и пред себе си видях гимназия Грийнвил.

Щях да говоря с господин Димас.

Глава четвърта

Гимназия Грийнвил бе построена преди почти петдесет години. Когато съм бил малък, градът я затворил за няколко месеца, за да махне азбеста. Отзад има няколко временни фургона, които приютяват кабинетите по рисуване и научните лаборатории. Ще си стоят там, докато не се разберат за построяването на ново крило. Сякаш всичко се разпада. Мирише на влага, на пица и на потна спортна екипировка — и ако ви се струва, че не обичам училището си, то предполагам това е, защото наистина не го обичам. Но трябва да призная, че сега, като влязох вътре, се чувствах доста добре.

Изкачих стъпалата, като хвърлях напрегнати погледи към небето за гладиатори върху летящи дискове. Нищо.

Влязох. Никой не ме и погледна.

Беше по време на петия час и по коридорите нямаше много хора. Тръгнах към кабинета на господин Димас възможно най-бързо, но без да тичам. Той никога не е бил любимият ми учител — странните тестове, които измисляше, бяха трудни — но винаги оставяше впечатлението на човек, който не би се паникьосал в извънредна ситуация.

А ако това не беше извънредна ситуация, то не знам кое би било. Пък и вината беше негова, нали?

Успях да се сдържа да не тичам по коридора, докато стигна до кабинета му. Погледнах през стъклената врата. Той седеше на бюрото си и проверяваше купчина домашни. Почуках на вратата. Той не вдигна поглед, само каза: „Влез!“ и продължи да пише оценки.

Отворих вратата и пристъпих към бюрото му. Той продължи да гледа домашните.

— Господин Димас? — опитах да овладея треперенето в гласа си. — Може ли за момент?

Той вдигна очи, срещна погледа ми и изпусна писалката си. Просто я изпусна, ей така. Наведох се, вдигнах я и я върнах на бюрото му.

— Има някакъв проблем ли? — попитах аз.

Той изглеждаше пребледнял и — всъщност ми бяха нужни няколко мига, за да го установя — наистина уплашен. Ченето му падна. Поклати глава, по онзи начин, който баща ми нарича „да прочистиш паяжините“ и пак ме погледна. Протегна дясната си ръка. После каза:

— Стисни ми ръката.

— Ама, господин Димас…? — изведнъж ме обзе страх, който също бе част от тази лудост, и мисълта толкова ме уплаши, че едва стоях на краката си. Точно в момента имах нужда от някой, който да се държи като възрастен.

Той все така протягаше ръка. Забелязах, че пръстите му треперят.

— Сякаш сте видели призрак — казах аз.

Той ме изгледа строго.

— Не е смешно, Джоуи! Ако ти си Джоуи, стисни ми ръката!

Пъхнах длан в неговата. Той я стисна почти болезнено, за да почувства плътта и костите й, после я пусна и ме погледна.

— Истински си — каза. — Не си халюцинация. Какво означава това? Ти ли си Джоуи Харкър? Определено приличаш на него.

— Разбира се, че съм Джоуи! — казах аз.

Признавам си — бях готов да се разцивря като бебе. Тази лудост, каквато и да беше тя, не можеше да е засегнала и него. Господин Димас винаги бе толкова здравомислещ. Поне до известна степен. Когато кметът Хенкъл го описа в колонката си във вестник „Грийнвил куриър“ като „щура снежна вихрушка през юни“, доста добре си представих какво има предвид.

Но трябваше да кажа някому какво става и господин Димас все още ми изглеждаше като най-подходящия.

— Вижте — започнах внимателно, — днес всичко е… много странно. Вие сте единственият човек, който мисля, че би могъл да го понесе.

Той все още бе блед като тебешир, но кимна. После на вратата се почука и той извика: „Влез!“. В гласа му прозвуча облекчение.

Влезе Тед Ръсел, който дори и не ме погледна.

— Господин Димас — започна той, — имам проблем. Ако получа двойка по обществени науки, няма да получа кола. А мисля, че вие ще ми пишете двойка.

Явно дори алтернативните реалности не могат да променят някои неща — Тед очевидно все още имаше трудности с оценките. Господин Димас изглеждаше разочарован, когато момчето влезе, а сега изглеждаше ядосан.

4
{"b":"285472","o":1}